Осем часа разлика в тъмносиния куфар на Зоя
Зоя Маринчева е майката на двете момчета-близнаци и на момиченцето, баща им е украинец от Одеса и той е част от „вината” това семейство да пристига от Сан Антонио, Тексас.
Зоя е родена в Бургас, завършила е английска гимназия, после българска филология в СУ, малко икономика, работи известно време в "София сити" за англоезичното издание, около 3 г. във в. "Пари" и заминава за САЩ. Била на 26 г., когато тръгнала на фирмено обучение за 6 месеца, но след две седмици срещнала съпруга си и останала. Странно нещо се случило в самолета по време на пътуването – един българин й оставил бележка с уточнението къде седи и с поканата да си бъбрят по пътя. Преместила се, заприказвали се за българите в Хюстън, оказал се емигрант от 20 г. Той й предрекъл, че до два месеца ще се омъжи, което тогава й се сторило доста абсурдно.
„Не бях тръгнала към американската си мечта, не, моята мечта беше европейска. А се наложи до края на обучението си да обмислям избора – да остана или да се върна в България. Реших, че по-важен е човекът до мен. Бях много уморена от живота у нас, началото на демокрацията беше много тежко. През 1991 г. пристигнах в София и до края на 90-те г. живях там, а покрай работата си в медиите видях много повече, отколкото обикновеният българин може да види. Още тогава ми беше ясно, че с уменията и амбициите си няма да постигна нищо. За да те допуснат до някъде, трябваше да имаш принадлежност към определени семейства и кръгове. Тогава имаше някаква омерта, никой не говореше за тези неща, това бяха мълчаливите години за мен, докато за други – веселите години на прехода. Макар София да ми харесваше много, постепенно започна да ми отеснява, а журналистиката и до днес си остава една от най-тежките професии, де факто си наемен работник на нечие мнение и се налага да лавираш, за да се съхраниш и същевременно да информираш читателя. Бях решила да замина някъде и поне за малко да се дистанцирам, готвех се за изпити – през 2 000-а г. университетът беше билет за чужбина. И когато дойде поканата за обучението в Остин, Тексас, не се поколебах”, разказва Зоя.
Това било първото й пътуване със самолет, а да видиш Америка през Тексас се оказало огромно удоволствие. Нещото, което я поразило, било пространството, широките магистрали, по които летят коли в двете посоки, липсата на хора по улиците. „Имах нужда от това тихо пространство, то е зареждащо. След година се оженихме. Евгени е украинец, емигрант от Одеса и ми помогна да взема решението да остана. Мислили сме да се върнем в България, но той се опасяваше от дискриминация. Аз исках да съблека стария си живот като кожа и да започна отначало. В началото беше много трудно, шокът сякаш дебнеше отвсякъде, светът беше съвсем различен с тази безлюдност, без кафенета и хора в тях, с непоносимата жега и влага, от които не се диша. Английският, който аз знаех, нямаше нищо общо с тексаския, първата нощ включих радио, от което се лееше кънтри музика и аз не можах нищо да разбера от песните“, спомня си тя. Не можела да понася храната, всичко й било противно, с изключение на мексиканската кухня. Ядяла пуканки и пържени картофи, колкото да залъже стомаха, нямала рецептори за местната храна. Когато си поръчала чай и получила студен, тогава не си и помисляла, че по-късно ще й стане любим, както и късото еспресо кафе на дъното на чашата. С дребните недоразумения започнала да опознава Америка, културата й, чувствала се като прохождащо бебе, без познати хора и опорни точки, просто паднала в едно огромно пространство. Постепенно започнала да среща хора, да диша нормално, записала се на курсове по творческо писане, по психология. Евгени й помогнал да се успокои и да адаптира, да преодолява непознатите препятствия. Емиграцията носи смирение, това е най-важното, което ми се случи, тя дава шанс да се преизмислиш и да станеш такъв, какъвто всъщност искаш да бъдеш, всичко зависи от теб, заключава тя.
Зоя е описала първите си мигове в разказа си „Меридиани и демони“, включен в сборника „Куфарът на брат ми“ на Невяна Дишлиева ето така: „Нощем заспивах в безтегловност. Откакто пристигнах, всеки ден правех открития. Небето - ниско, буклесто и тежко. Въздухът - наситен с влага. Пътищата - религия. Църквата – на всеки километър. Мащабът – троен. Английският - с тежък южняшки акцент и американска стилистика. Дневните телевизионни шоу програми – нощни приказки. Нощните клубове – салса, меренге, кънтри и рокендрол. Втренчени в мен непознати, които поздравяват с „How’re you doing” и подминават, без да дочакат отговор. В центъра на града, на главната улица, кула от картони. На два метра от земята върху кулата, същински тексаски двуполов Шива на просяците – Лезли, бог да го прости, с развети руси коси под щедро гримирано лице, гол, само с една препаска през красивите загорели крака, заяжда се пиперливо с всеки, който има наглостта да не му подхвърли долар. Черни гарги ме преследват по улиците заради сладоледа, който капе по паважа. Парк с послушни катерици, а край него - Колорадо, красивата, мощна река на Югозапада, виеща се през центъра на града под моста на колонията от мъжки прилепи, която всяка вечер след залез слънце изригва изпод ръждясалите метални подпори, отнася въздуха над главата ти и заминава да пирува с мушички, мишки и комари“...
Зоя е работила за Apple computers, в адвокатска кантора и записала да учи право, както и езикови курсове – американският за нея се оказал нов език. През първите 5 г. с Евгени били твърде заети, затова отложили децата за по-късно. Сега си имат почти 10-годишни близнаци момчета и едно момиченце на 8 г. Зоя се занимава изцяло с домашното обучение на близнаците и обяснява това с политиката на администрацията в Сан Антонио – властите строят жилища в по-заможните квартали в близост до училища и заселват в тях семейства от гетото с цел да се преодолее проблемът с бедността. Децата им се записват в училищата заедно с тези на средната класа, но нивото на обучението пада рязко, защото хлапетата от бедните семейства не са на нивото на останалите в интелектуално отношение – те не ходят на детска градина и развитието им е изоставащо, трудно настигат другите, а учителите са ангажирани повече с тях. „Поради тази причина нивото на по-напредналите спада, променя се и отношението им ученето, а това особено пролича в края на втори клас, когато момчетата ми отказаха да четат книги. Това не беше нормално за тях, те бяха пристрастени към четенето и тогава решихме да ги спрем от училище. Записахме ги на онлайн-обучение към Хюстънския учебен дистрикт, който осигурява всички учебници и пособия за това. Така всеки ден по 5 часа аз съм тази, която се занимава с близнаците като преподавател. Сега дъщеря ни е във втори клас, догодина я поемам в домашното училище“, разказва майката-учител. Големите бизнеси са се организирали и са създали т.нар. чартърни училища по европейски модел, но са в конфликт с обществените, защото им отнемат деца. В такова училище ще запишат догодина момчетата, родителите са решили, че не могат да забавят развитието на децата си точно във възрастта, когато се формират и изграждат навици.
Зоя представи това лято в България и първата си поетична книга „Танц с носталгични обувки“. Издателството е „Летера“, редактор е Атанас Капралов. Премиерите в София, Пловдив и Бургас съвпаднали и с тежката болест и последвалата смърт на баба й, която все пак дочакала внучката и правнуците си да пристигнат от далечната Америка. Освен това още след кацането у нас единият от близнаците се разболял от пневмония, наложило се да го оставят при родителите й, докато с двете деца и с Евгени са в Одеса. „Българското ми лято тази година беше разкъсано между тревогите покрай детето, промоциите на книгата ми и тъгата за умиращата ми баба, щастието и скръбта се смесиха и не бих искала това да се повтаря”, казва Зоя. Завръщането към поезията тя определя като поредния плюс на емиграцията. Пишела стихове като ученичка, но когато се гмурнала в гъмжилото на София, спряла за цели 10 години. Вече в Америка душата й започнала да се излива в строфи и в проза. След раждането на децата обаче приключил и онзи период, в който човек може да разполага със себе си, независимо, че трябва да работи много и да учи, за да оцелява.
„Имаше един отрязък от време, когато почти бях забравила българския и това беше заради мотивацията да оцелея. Америка не е социална държава, плащаш си за всичко. Ако си от работещите бедни нямаш право на помощи”, казва тя.
През 2003 г. пристига със съпруга си за църковната сватба, през 2006 г. се раждат близнаците и само година по-късно идва в Бургас с тях – лятото в Тексас е много тежко и за бебетата. След раждането на момиченцето дълго време не се връща в България, защото не си представя дългото пътуване през Океана с три малки деца. Детското трио обаче трябва да изгради връзка с близките у нас и преди 2 г. от Америка пристига целият комплект. Гостуванията при бабите обаче са в две посоки – в Бургас и Одеса. Освен това и двамата родители държат децата им да знаят и български, и руски, и да осъзнаят своята принадлежност към българската култура. „У дома с тях се говори на двата езика, но в 7-ата си година превключили на английски. Искам да ги предпазя от този тип културен изолационизъм, в който хората владеят само един език и познават само една култура, искам моите деца да растат като деца на целия свят”, казва Зоя и настоява трите деца да боравят с езиците на родителите и близките. Няколко години се е занимавала много активно и в българското училище в Сан Антонио като преподавател по роден език, танцовият състав очаровал местните американци. „Там живеят не повече от 200 нашенци, но все повече прииждат от други щати заради бързо развиващите се бизнеси и нуждата от квалифицирани кадри”, допълва тя.
„Емиграцията не е карма, тя е и вид спасение, ако човек е образован и амбициран, той ще успее”, казва Зоя. Ето още една част от разказа й за началото: „Сутрин се будех в стая с куфар - тъмносин, с двойни колани. Обръщах глава към щорите, процеждащи сутрешно злато, и се усмихвах. Човек, където и да отиде, си носи самотата, дори и тази, неосъзнатата, черната, която бълбука под повърхността на младежкия оптимизъм. Ако обаче се събуждаш в стая в далечна земя само с едно легло и един куфар, почваш да чуваш роптанията. Все пак ако имах цел, щеше да ми е по-лесно. Ако бягах от автомати, бомби и глад. Ако имах деца, щях да знам защо. Но аз нямах. Аз дори и не бягах. Човек не бяга, когато е млад. Моята родина страда от нихилизъм. Америка ляга и става с вяра в бъдещето. Аз бях като монарховата пеперуда, която с вътрешния си компас знае, че трябва да следва посоката, без да знае защо, а често посоката пресича натоварени пътища – гробници за деликатни пеперуди. И като Колумб с разгневените моряци, водиш двойно счетоводство – в единия пишеш истината, в другия, за моряците-демони, изкуствено занижаваш цифрата на понесеното наказание. Тялото ти бяга по магнитните оси, без да се оглежда назад. В моята родина има много демони и телата страдат от огромна умора, а както казва източният мъдрец Ал-Бируни, когато тялото се умори и душата започва да линее. Но не си в родината, та да излезеш, да походиш, да разхлабиш душата, като нахраниш очите. В Тексас всичко е с цел, голямо, далече, червено, бяло и сиво, лете нажежено от слънце. Трябва да знаеш къде да отидеш, за да намериш хора, работа, разходка. Искат не искат, очите се обръщат навътре, а там – демони. И не ти остава нищо друго освен да се усмихнеш. Какво по-весело занимание от това да ловиш демони в собствения си замък, докато се случи нещото, което трябва да се случи? Предвидливо се бях запасила с вафли „Морени“. Нахранвах единственото сетиво, което можех да нахраня, демоните отиваха да спят, а аз тръгвах да играя играта на покоряване със света, в който ту прелъстяваме, ту сме прелъстени. Цената на тайните пещери е висока“.
Какво четем:
🔴 Пет месеца в океана: Да напуснеш безопасното пристанище🔴 Село Трифоново посрещна Коледа с нов храм
🔴 "Българската Коледа" събра 1,8 млн. лева за месец
Източник: БГНЕС
Коментари
Последвайте ни във facebook!
