Румен Чолаков: Ако в България си живял с чувство на безсилие и това не се промени, нямаш стимул да се върнеш от чужбина
През Коледните празници той, както и стотици хиляди като него, си е у нас, сред роднини и приятели. Пред БГНЕС Румен сподели за своите години извън страната, за радостите и страховете си, за кариерата и живота си с всичките му цветове и нюанси.
„На 16 години заминах за Лондон - участвах в конкурс на българската асоциация по четене и спечелих стипендия да уча гимназия в столицата на Великобритания. В началото бях там без семейство и приятели, и така вече 8 години, родителите ми са тук, в България, но вече не бих казал, че съм сам, радвам се на близостта на много хора”, започна разказа си той.
И продължава: „Забелязал съм, че на колкото по-ранна възраст заминеш извън страната, толкова по-лесна е адаптацията. Аз дори на 16 години се чувствах отворен към света, с вълнение към всичко ново, макар и с известна носталгия към дома.
Сещам се, че в първата година в Лондон живяхме в една къща шест ученици, които не бяхме англичани. Между нас имаше и двама японци, със слабо познаване на английския език. Първата седмица закусвахме сутринта, един от японците – Юкио, влезе в кухнята, аз го попитах простичко колко е часът, а той ми отвърна: Да! Това бе един малък епизод от нашето ежедневие на тема „загубени в превода”. Така е винаги в началото…
Другото, което си спомням е, че в училището бяхме 1400 души и сред тях се оказахме двама българи, дори - в един клас от 20 души. Разбирате колко е малка математическата вероятност това да се случи. Въпреки тази щастлива случайност първите три седмици не знаехме един за друг, че сме българи. Любопитна подробност е, че в неговото семейство майка му е българка, а баща му - нигериец, поради което беше с нигерийско име. Говорихме си дълго време на английски до един ден, в който той с изненада ме чу да говоря на български по телефона. След това продължихме общуването си само на български”, смее се Румен Чолаков.
„Интересното е, пак заради случайността, че и двамата живеем в Ню Йорк в момента. И, разбира се, отново поддържаме близка връзка. Наистина постоянната ми месторабота като адвокат е в Лондон, но в американска кантора и затова сега съм за шест месеца на стаж в централата на компанията”, уточнява той.
С глобализацията и комуникациите човек като мен се чувства повече гражданин на света, но в същото време имаш възможност да запазиш и собствената си идентичност, смята Румен. Радвам се, че често мога да се връщам в България, да общувам с много българи и това ми е помогнало да съхраня българското. Затова се чувствам преди всичко българин, уверено заявява той.
За съжаление, наблюдавам поколенията българи, заминали преди нас в чужбина и при тях се усеща едно отчуждение. Но то е обяснимо, защото те не са пътували до родината си така често, както ние, смята Румен.
Често се събираме приятелския кръг от българи в Лондон. Самият аз следя политиката у нас, новините, ядосвам се понякога. „Нормално е да си говорим как да се оправят нещата в България. И моят отговор на този въпрос е: с воля. Звучи малко като клише, но аз лично не смятам, че процесът към негативи у нас е необратим”, казва той. Не забравяйте, че има много българи зад граница - дали са 2 млн. или 2.5 млн. души няма особено значение, тъй като на фона на населението процентно те са твърде голям брой. За държава от 7 млн. души, на която тепърва й предстои да догонва страните от богатия клуб на ЕС, този процент извън пределите й е изключително ценен ресурс, който сме загубили, констатира Румен.
Смятам, че ни е необходима целенасочена политика за връщането поне на част от тези българи, защото демографски и икономически страната ни се нуждае от тях.
Каква да бъде тази политика?
Веднага правя уговорката, че няма как на този етап заплатите да бъдат вдигнати драстично, си дава сметка Румен. Но това не е най-важното, защото отношението към теб и средата, в която живееш са определящото, а не толкова парите. Не са за подценяване и възможностите за кариерно развитие.
Схематично казано, ние отиваме на Запад, учим и започваме работа в големи корпорации, т.е. влизаме по отъпкания път на една установена система, в която ние сме като гайка или част от тази машина. Но от друга страна, в България можем наистина да проправяме пътеки за нови неща - всичко онова, което можем да оставим след себе си един ден. Но… ако имаме тази среда, повтаря той.
Не отричам, че се нуждаем от определен добър стандарт - без него не може, без него не можем да говорим за връщане назад, но над него са отношението, средата, уважението към труда ни, уверява Румен Чолаков.
Второто важно нещо е законът, поставя той другият акцент. И вярата в правосъдието в България. Защото дори и да имаш добра заплати и високи финансови възможности, ако няма справедливост и живееш с чувство на безсилие, животът ти се обръща в изпитание, смята той. Докато няма у нас действаща съдебна система, докато няма наказани в затвора престъпници, мутри и политици, нищо няма да се промени. И българите в чужбина няма да имат мотивация да се приберат обратно, убеден е Румен.
Какво четем:
🔴 Националният военноисторически музей с вход свободен за всички военнослужещи🔴 Лимузината на Георги Димитров остава в Чикаго
🔴 Пусть всегда будет солнце*
Източник: БГНЕС
Коментари
Последвайте ни във facebook!
