МАЙКАТА


Пак е последният вторник на годината, за четвърти пореден път.

Исках тази колонка да е вдъхновена, подобно на предишните колонки в края на годината.

Но сигурно няма да стане. Защото и аз се изморих.

Исках в тази колонка да има онова, за което споменава Селинджър – както пишеш текста, изведнъж се появява някоя фраза; сякаш някой ненадейно е отворил вратата на стаята и е изсвирил нещо с тромпет. И пак е затворил вратата.

Исках в този текст, в този последен за изтичащата четвърта поредна година текст да има нещо от онова, за което намеква и Джон Чийвър в „Хроника за Уапшотови”, определяйки го така – сякаш изведнъж си намерил в коша за пране леопард.

Няма да има тромпет. Няма да има леопард. Това е една квартална история, която се разви за двайсетина минути в един от старите дълги блокове в южната част на София. Дори и история не е, да не взема да ви подведа. А просто една среща.

Тази жена вече е на 85 години. Бяхме колеги по вестниците навремето. Обади ми се преди няколко дни, нейни познати й разпечатали от интернет и й занесли текста ми „Малката домашна църква”. Та искаше, ако може, да й дам книгата си. Обещах й. Отидох, купих книгата и й я занесох.

Тя си е счупила крака. Вече ходи, но куца. Придвижва се с бастун. Не може да излиза навън. Само от кухнята до хола и обратно. Една приятелка й пазарува. Синовете й са в Америка. От много години. Мъжът й е починал отдавна. Сама е.

От кухнята до хола. И обратно.

Направи кафе, помолих за пепелник. Каза ми, че е отвън, на остъкления балкон. Пепелникът беше пълен с миди и раковини. Морски спомени отпреди деесетилетия. Или пък мидички, събирани от американската внучка на брега на Тихия океан. Изтърсих внимателно мидичките на перваза на прозореца, внесох пепелника в кухнята, седнах.

Запалих цигарата.

Поговорихме за това-онова. За старите вестникарски времена. За живите и мъртвите. Попитах я дали е чела „Калунята”. Не я беше чела. Обещах да й я занеса и нея.

След два дена й отнесох и „Калунята”. Пак пихме кафе. Тъкмо беше ударил онзи ураган. Разказа ми за по-малкия си син. Той живее със семейството си в един град на пътя на урагана. Цяло денонощие, докато не й се обадил, не била на себе си. Нещо повече – с група българи той бил за коледните празници на почивка в друг щат, също на пътя на урагана. Понеже имал рожден ден, тръгнал да се прибира с колата по-рано. Стихията го застигнала на пътя, ветрища, дъжд, отскубнати навеси, ледени късове от небето, мъртви птици по асфалта… Но стихията още не била затворила пътищата. Само след час вече било късно, вече било непроходимо. И другите българи от групата останали да карат и Новата година там, в далечния щат, не могли да се приберат по домовете си. А той, синът й, успял да се прибере.

Разказа ми това. Въздъхна. Отиде за нещо в хола, върна се. Трябваше да ставам, имах други неща за вършене. Но тя не спираше да разказва – говореше за книги, за писатели, пак заговори за синовете си. Идвали си веднъж в годината.

Беше мълчала дълго време. Цяла година.

Няма друго. Това е.

Няма да има тромпет. Няма да има леопард.

Само искам да усиля стъпките на тази жена, за да ги чувате и вие. Да изнеса едни огромни колони на брега на Тихия океан и да пусна звука от стъпките й през тях.

Звукът от стъпките й. От кухнята до хола. И обратно.


Какво четем:

🔴 СМЯХ! Това са най-големите бисери от казармата

🔴 Цар Самуил

🔴 "Звън на пеещи камбани нашепва легенда стара за Христовия кръст"

Източник: kultura



Коментари



горе