Моята новогодишна мечта


Димо Райков, Париж

Зная, че тя е невъзможна в моята страна, където от памтивека светая светих е живеенето по законите на клановото общество.
Тоест принципът е “Аз - на тебе, ти - на мене”, където всеки протестира, бори се уж за “правда и свобода”, но когато сам захапе кокала, изведнъж се променя и лапа ли, лапа… Смуче като въшка, която няма насищане.

Гледах онзи ден как собственикът на авиокомпанията на Корея наказал дъщеря си, която обидила стюардеса. Той изправил щерката си пред хората и публично поискал от тях извинение, че не е успял да… възпита дъщеря си!?!

А у нас?

У нас като хиени налитат, налитат, налитат… И трупат, трупат, трупат…
Разбира се, не сняг, а парички, парички, парички… За щерки, внуци, правнуци… Тези хрантутници нямат срама, тяхната наглост няма бариера… Да имат - това е тяхното верую, да имат за десетки техни поколения напред. А другите? Другите кучета ги яли…
И накрая един личен спомен, съвсем пресен и съвсем, съвсем по български тъжен…

Преди няколко месеца си бях в България. Като български писател, който от десетина, че и повече години се издържа единствено, каквото и да значи това, с писане, аз представях и продавах новата си книга.
Бях и сред тези хора на властта, които много добре познавам. Предварително знаех резултата, но просто исках да се убедя за сетно.

И видях, за кой ли вече път, със съвсем малки изключения, оня техен надменен стъклен поглед, оная тяхна пронизваща студенина и очи, бягащи встрани, встрани… Имаше моменти, когато моето сърце, сърцето на български писател на една вече достойна възраст, с толкова книги с десетки хиляди читатели, радващ се на уважение и обич от тях, прималяваше от нарочно демонстрираното пренебрежение към него на тези случайно дошли във властта люде. На тези, които нямаха елементарна грамотност, които дори когато си пишеха името, правеха по няколко грешки… Сега те ме поглеждаха студено и със …съжаление.

А аз се питах тогава - какви са тези хора, колко ли гърла имат, колко ли търбуха пълнят, та така са се юрнали и възпроизвеждат тази своя алчност от поколение на поколение…

Между другото така се бе изразил и един човек от “дъното” на народа, баща на мой приятел във фейсбук, който бе упрекнал сина си: “Какво толкова се възторгваш от този Димо Райков, та не виждаш ли, че той е неуспял човек, иначе какво ще прави в чужбина, как ще бъде толкова години без нормална работа, та писането работа ли е, какво ще търси там, сред чуждите в Париж, а я виж нашите министри, които той критикува, те са успелите хора, те са кадърните…”

Значи какво излиза според този възрастен и уж улегнал човек - тези, които го крадат са нормалните, успелите… А този, който години наред се бори за него с цената на безброй лишения и мъка, е … некадърник…

Ужасното нашенско мислене, от което няма спасение. Мислене на роб и примитив, взети заедно.

Да, при последния си престой в родината видях и усетих и нещо още по-страшно от ненаситността на нашенците - усетих един народец, който просто си обича да живее така - да бъде мачкан, обругаван, ограбван… И сам да проси милост от тези, които сам е поставил да го стрижат…

И, не знам защо, тогава, когато ми бе най-болно и безнадеждно, аз се сещах за онзи случай, който бих си пожелал някога да се случи и в моята родина.

Министър на Франция, идващ от провинцията, веднага си подаде оставката, защото попълнил невярна декларация, благодарение на която получил ведомствен апартамент само с десет квадратни метра повече от допустимото за неговото семейство с осем деца. Човекът, един от най-успешните дотогава министри на Франция, се извини публично и си… тръгна. И повече никой не е чул името му…

Представяте ли си? Виждате ли каква е разликата между нормалния и нашия свят… Основната, голямата разлика!

Тя, разликата, е в поведението на този собственик на корейската авиокомпания, както и в действието на френския министър, разликата е там, в най-важното - в начина на мислене, в наслоеното в гена, в превъзмогването на личното заради солидарността, заради елементарното човешко възпитание, с което ние сме жестоко скарани, макар и никога да не си го признаваме…

За мен това е разковничето на промяната - да надмогнеш себичното, да потулиш завинаги прословутата българска завист, както и оня тарикатлък, да, оня тарикатлък, който приживе ни прави мъртъвци…

Всичко останало - комунизъм, фашизъм, тоталитаризъм, капитализъм, Русия, Турция, Америка, Доган, Моган, “нашите”, “вашите”, всичко това е без значение, то е следствие…

Да, разковничето е там, в главата българска, в българския манталитет и начин на отношение към света и ближния.
Милост за солидарността, за съчувствието, за въображението и чувствителността! Това е!

Затова се обръщам към небето, след толкова години то вече няма към кого другиго да се обърна, и моля - дано някой ден и в моята България да се случат подобни неща!

Дано, дано, дано…
Да, дано!



Какво четем:

🔴 Броят на болниците стана безумно висок за населението на България

🔴 Кукери в Сапарева баня и дупнишкото село Джерман

🔴 Хороскопът за 2016-а: Годината е щастлива за Лъва, Овена и Скорпиона!

Източник: e-vestnik



Коментари



горе