Често усещам глад за България, а всеки пък, когато чуя Лили, кожата ми настръхва


Той има божествен талант, харизма, очарование и подкупваща доброта. Където и да отиде, на която и сцена да се качи, Васко Василев - детето-чудо, което се превърна във виртуозен цигулар и концертмайстор от световна величина - влудява зрителите. На 29 февруари2016-а Васко Василев идва с тежката артилерия за концерта си в зала “Арена Армеец”.
С него пристигат солистът от Кралския балет Стивън Макрей от Австралия, барабанистът на Мадона и “Блек Сабат” Фергъс Джеранд, пианистът от Япония Кейто Сайто, с когото всъщност пианистите на концерта ще бъдат трима заедно с отколешната му дружка Памела Никълсън от Сингапур и Тони Ромеро от Испания, който пристига заедно с “Чамбао”. Останалите от фламенко чил групата са китаристът Тони Кантеро и перкусионистът Хуан Ередия. Оркестърът пък е сборна формация от Англия и България.
“Подготвям микс от фламенко, теми от опери, балет, буги вуги, Пиацола и филмова музика, за да има за всекиго по нещо от многобройната публика”, каза Васко.
Сред почитателите в залата ще бъде и приятелката му Томо, която ще дойде от Йокохама специално за концерта.


- Васко, честит имен ден! През 2015-а те те видяхме в София, но по-голяма част от времето прекара в Азия – с концерти в Япония и Китай. Не спираш да се раздаваш на сцената. Излъчваш само позитивизъм. Това ли е разковничето за успеха?
- Аз обичам да обичам и за мен е по-лесно да раздавам любов. Това ме прави истински щастлив, чувствам се пълноценен, независимо дали съм дал усмивка, пари, или някакъв материален подарък. Да си на сцената пред толкова много хора е откровеност. Когато свиря, давам част от най-съкровената си емоция на хората. Публиката е единствената причина да искам да се развивам. Моцарт е писал опери за удоволствие, Пучини е бил Андрю Уойт Уебър за тогавашното време, а операта е била мюзикъл. Паганини е бил нещо като Майкъл Джексън, а Карузо е бил тогавашния Франк Синатра. Целият смисъл на избора ми да се занимавам с музика е възможността да разказвам какво ме вълнува, да споделям с хората приказки, да ги водя в истории, в които заедно се губим и намираме.

- Във вашата фамилия всичко е извън стандарта. Беше ми казал, че си „грешка“ на родителите си. Това някога не те ли е натъжавало?
- Не. Според майка ми и баща ми аз съм грешка. Тя е била на 18, баща ми – 19. Луди, фриволни студенти. Казват, че са ме направили в къщата на Лулу Владигеров, братът близнак на Панчо Владигеров. Били там на купон и останали да преспят. Истината е, че никак не са искали да ме „правят”. Просто съм се натресъл в безгрижния им студентски живот. Когато тръгнали към единствената възможна стъпка за тогавашния момент - аборт, се оказало, че кръвната група на майка ми била рискова и докторите казали: „Не може!”

 

- Каква е била детската ти мечта? 

- Да стана ватман. От малък бях много независим. Ходех сам с трамвая на училище. Хващах го от пазара “Г.Кирков” и слизах на по-предна спирка, защото обичах да се шляя по улиците. Мечтаех да стана ватман, да управлявам трамвай, или да стана портиер и да имам червени лъскави дрехи, като портиерите по филмите.


- Кога се появи цигулката в живота ти?
- В началото цигулката не беше „на всяка цена”, а просто „с нещо да се занимавам”. Бях на пет, когато баща ми ме попита на какво искам да свиря. Цигулка! – отговорих, без да се замислям. Исках да приличам на него. Освен това, намирах цигулката за много по-готин инструмент от пианото, на което свиреше майка ми. След този отговор, бях заведен при директора на Музикалното училище по онова време – проф. Трендафил Миланов. По думите на баща ми, човекът ми казал: „Здравей, мойто момче, ще ми изпееш ли сега една песен?”, а аз съм отговорил – „Яз не можем да пеям”. Владеел съм шопския диалект съвършено. Проф. Миланов се учудил защо ме водят при него, но когато ме тествал на пианото, казал: „Детето май е музикално”.


- И е малко вундеркиндче?
- /Смее се./На пет годишна възраст се оказах записан в експериментален клас към музикалното училище под ръководството на диригента Емил Янев, а няколко години по-късно станах солист на детския оркестър, който той ръководеше. Почнах на трупам опит в концерти с детския оркестър на Емил Янев. После взех участие в детската асамблея ”Знаме на мира” и привлякох вниманието на медиите. В трети клас, когато бях на девет, направих първия си самостоятелен запис с оркестъра на Софийската Филхармония под диригентството на най-големия по онова време диригент Константин Илиев. Записът стана за два дни в зала “България”, без никакви репетиции. Това беше и първият ми опит като солист на голям професионален оркестър.


- А кога влезе във фокуса на вниманието на властта от онова време, на партията?
- Бях вече забелязан от партията като надарено дете. Имах покана за концерт по повод откриването на детска изложба в Дома на техниката на ул. “Шипка”. На рецитала присъства и другарят Тодор Живков. След края на свиренето ми, той ме взе на ръце и ме попита какво искам да ми подари. Някой от възрастните зад мен подхвърли „Апартамент!”, може и баща ми да е бил. Аз се направих, че не съм чул и казах: „Сладолед!!!” Човекът си удържа на обещанието и ми подари голяма истинска кофа, пълна със сладолед.


- Хубав избор си направил! Много практичен.
- Това за мен беше щастие, което не се забравя. Но всъщност – голяма пакост...Година или две по-късно свирих на официалното откриване на НДК по покана на Людмила Живкова. Тя ме беше забелязала в друго мое амплоа – на дете-актьор. Именно тя по-късно силно подкрепи развитието ми.

 

- Как точно стана това? 

- Вече бях  натрупал популярност в България, казваха, че съм вундеркинд, но не бях минал през истинска школа. Мечтата на баща ми беше да замина да уча в Джулиърд Скул в Ню Йорк и почти беше успял да го организира с помощта на Людмила Живкова и Георги Йорданов, тогавашния първи секретар на Софийския градски комитет на БКП.


- Какво попречи на тези планове?
- Смъртта на Людмила Живкова. Нямам конкретен спомен от нея, виждал съм я няколко пъти. За мен тя беше просто една нормална жена. Със сегашния си поглед, намирам ролята й за развитието на българската култура за уникална. След нея никой не е правил толкова смислени и всеотдайни инициативи с размаха, с който тя работеше. Моето развитие без нейната подкрепа нямаше никакъв шанс. Помня деня, в който по радиото съобщиха за внезапната й смърт. Бяхме на море с нашите, малко преди да заминем за Америка. Изведнъж видях колко изплашени и притеснени са родителите ми от новината, която съобщиха само веднъж по радиото и после настъпи пълно информационно затъмнение. Върнахме се веднага в София, защото баща ми спешно беше повикан на среща с Александър Лилов, член на ЦК на БКП и Политбюро. Никога няма да забравя как баща ми разказваше за срещата си с другаря Лилов, за жегата в кабинета му и за това как го е черпил айрян. Когато татко се прибра у дома, стана ясно, че заминаване в Америка не може да има. Новият избор е: или да остана тук, или да замина за Москва. Нямахме много време за мислене – баща ми звънна на свои приятели и колеги в Москва, с които се посъветва и реши да действа. Така тръгнахме за Русия – първоначално аз и майка ми, а след няколко месеца и баща ми.
А ако не беше Русия и жестоката школа, през която си минал там, щеше ли да станеш първо, толкова дисциплиниран, и второ, да добиеш този суперпрофесионализъм?
Мисля, че ако бях заминал първо за Лондон или Ню Йорк, никога нямаше да имам същата подготовка за живот, каквато имах в Москва. По принцип не съм от тези, които казват: “ако бях направил така, щеше да е по-добре”. Не бих сменил пребиваването си в Москва нито за Лондон, нито за Ню Йю Йорк. Пътят ми е бил написан. Чувал съм една формула за успеха. Че бил 90% труд, 8% талант и 2% късмет. Не разбирам от математика и съотношения, но онези 2% късмет са толкова важни, че без тях нищо не може да се получи. Аз имах двата процента от малък. Русия се оказа съдба за мен. Цигулката е инструмент, който изисква изключителна физическа дисциплина, много свирене, задълбочено изучаване, добра школа, всеотдайни родители, които да са музиканти и да разбират за какво става въпрос, талант, среда. Без всичко това, нямаше да стана това, което съм.

 

- Прихвана ли от руската душа? 

- Видях много от моя живот в Русия, с който се самоопределям – тази руска емоционалност, мащабът на чувствата, крайностите, смелостта, душевността им... Филмът показва точно тази руска душа, от която аз, за щастие, съм бил малка част. Не можеш да свириш хубаво руска музика, ако не си живял там... Усещането ми за глобалност идва от там. И то не е само на ниво география. То е и като широта на характера. На руския характер.


- Защо си бил изгонен от московската консерватория?
- Ами... бях изгонен от московската консерватория още в I курс  по три причини. Имах двойка по история на комунистическата партия на СССР. Освен  това без разрешение напуснах Москва заради конкурс във Франция и за капак не  донесох на другарката декан подарък от Франция, а винаги дотогава й носеха. И  така заради липсата на рушвет ме изгониха от консерваторията в Москва.


- Горбачов слушал ли те е?
- От време на време ме викаха да свиря на правителствени делегации – когато Тодор Живков идваше в посолството ни в Москва или на Михаил Горбачов и съпругата му. Пред Горбачов свирих в годината, в която се дипломирах, около 24-ти май. И то със счупена цигулка. Имаше сериозна охрана, провериха телефоните и ги направиха да работят само на една линия. А когато в антракта отидох до тоалетната, ме придружиха две яки момчета от охраната - за всеки случай. Това за мен беше много по-впечатляващо от личността на самия Горбачов. В Москва пускаха светофарите от Кремъл на зелена вълна специално за него. И на Чаушеску съм свирил. На него му помня мокасините - много хубави китайски мокасини.


- Кой беше първият ти конкурс?
- Първият ми конкурс, на който Майя Глезарова - преподавателката, с която работих 10 години в Москва, ме пусна, беше в Париж – конкурсът Жак Тибо. Бях единственият й ученик, който тя допусна да замине. Едва хващах долната граница за участие - шестнайсет, а те приемаха цигулари от шестнайсет до трийсет годишна възраст. Подготовката за такъв конкурс е сравнима с подготвка на професионални спортисти за Световно първенство. Участниците бяха с биографии - имаше американци с внушителен опит като солисти на оркестри. Какво правех аз там, се питах? По регламент, на последния, четвърти кръг се свири с фрак. Нямах фрак. Бях най-младият участник, но някак с лекота преминах до трети тур. Нахаканите американци изпопадаха по трасето. В последната фаза на конкурса трябваше да свирим в театъра на Шанзелизе с един от големите оркестри на Франция. И тук дойде проблемът с фрака. Заведоха ме в един магазин за бездомни, изровиха фрак на английския посланик от 1905-а година, от много дебел плат и с ордени по него. Точно с този фрак спечелих наградата на конкурса и се върнах в Москва. Но не донесох подарък за другарката декан.


- В биографията си имаш и бягство. То пък защо е?
- Имах склонност към бягства от вкъщи. Обикновено ме провокираше нещо дребно и незначително, с което решавах да се справя просто като изчезна. Първите опити започнаха в детството, бяха някак невинни. Нашите ги оправдаваха с това, че вероятно съм се заиграл, заплеснал или просто забравил. Истински сериозното ми първо бягство се случи в Москва и беше за повече от два месеца. Всички ме питат защо, а истината е, че и аз не знам защо... Обяснявам си го с комплексни причини – натежали са ми натрупванията от много очаквания, които трябваше да оправдавам, а и собственото ми желание да съм добър и отговорен, за да не ги срам нашите от мен – ей такива детски притеснения. Помня, че закъснявах от някъде и се уплаших да не ми се карат вкъщи. И така естествено дойде решението да не се прибера изобщо. Нямаше нищо планирано в бягството ми, а и беше в неподходящ момент - преди важен изпит по цигулка, за който бях добре подготвен и всичко беше наред... По време на бягството влязох в абсолътнонепознат свят за мен: ял съм бой от деца на улицата, защото съм минал през зоната им. На гарата се запознах с рецидивист, който ми показа снимки от войната в Афганистан, срещах джебчии. Всички тези неща, с които се сблъсках, ме убедиха, че ако нещо е писано да ти се случи, то ще ти се случи. Беше безценен жизнен опит. Видях много неща от скрития свят на Съветския съюз и Москва, за които ние като чужденци изобщо не разбирахме. Оттогава ми остана навика да спя на дясната си ръка – постоянно я използвах за възглавница.


- Съжаляваш ли за тази лудост?
- Не. Съжалявам единствено, че причиних на нашите притеснение от внезапното ми изчезване, въпреки че всички ми простиха. Дори училището ми простип - не ме изгониха и влязох отново в ежедневния ритъм от уроци.

 

- Как реши от Русия да кацнеш в Лондон и то преди 1989-а?
- Паралелно с обучението си в Москва посещавах няколко мастерски класове по цигулка в София. Водеше ги професор Ифра Ниймън. След края на един от курсовете, професорът споменал на баща ми, че ако реша да уча в Лондон, е готов да ме приеме. И през лятото на 1988-а заминах на летен курс в Лондон. Пътуването ми бе организирано от Комитета по култура. След този летен курс реших от есента да продължа живота и кариерата си в Лондон. Преди това обаче, съдбата ми направи подарък. Получих покана от изключителния диригент Емил Чакъров да свирим заедно Чайковски в НДК с фестивалния оркестър. Вдигнахме залата на крака. Тогава почувствах, че времето на Москва е отминало и искам да правя концерти. Работата ми с Емил Чакъров се удължи и направихме турне в Западна Германия. Това ми даде възможност да се докосна до музикалния бизнес, да видя как работят големите мениджъри, големите сцени. Солистка беше моята съученичка и приятелка Александрина Пендачанска, Веско Ешкенази също беше в състава.

 

- А пари за обучението в Лондон? Няма я вече Людмила Живкова. Кой пое издръжката ти?

- Решението ми да се установя в Лондон се отрази драстично на живота на родителите ми. Те трябваше от Москва да се върнат в София в онези сложни времена на преустройство на политическата система. Повечето им колеги музиканти, останали без работа, се бяха преквалифицирали в таксиметрови шофьори. Кариерата на баща ми, преди да заминем за Русия, се развиваше много добре, но след това той се посвети изцяло на моето развитие и спря да свири активно. Прекъсването за него беше осем години. Пред тежката перспектива в България, нашите избраха да заминат за Германия, да променят всичко и да започнат отначало. Тогава баща ми направи абслютен подвиг – затвори се три месеца, свири непрекъснато, за да влезе във форма, яви се на изпит и взе място в оркестъра на град Хоф. Бил е почти на моята сегашна възраст тогава – около 40 годишен. Но не можеха да поемат издръжката ми. Първите три месеца в Лондон живях в посолството, в едно подземие, мрачно и студено като Москва, но пък в най-хубавия район на Лондон. Вечно нямах пари, дори за храна, а нямах и къде да живея.

 

- А участия на концерти, в конкурси нямаше ли?
- Точно тогава, докато бях ученик на проф. Ниймън, се явих на още един важен конкурс – “Николо Паганини” в Италия. Това е един от най-големите конкурси за цигулари. Имах честта да стана победител и да свиря на цигулката на Паганини, това беше част от наградата. Тази цигулка е наистина безценна, пазят я зад стена като сейф. Има поверие, че в нея е душата на Паганини. Разказаха ми, че когато не я ползвали, я нападали дървояди.


- Какво е усещането да държиш цигулката на Паганини?
- Докато свирех, бях пазен от десетина карабинери. Жестока цигулка. Много мръсна – никога не е чистена, за да остане с потта на Паганини. Направена е от Гуарнери дел Джезо – представител на една от фамилиите Гуарнери, които правят цигулки, по-скъпи от Страдивариус. Твърди се, че са белязани от Бога. В целия свят тези инструменти не са повече от петнайсет. Гуарнери е бил доста немърлив майстор - цигулките му не са най-красивите на външен вид, но са с уникален звук. Три дни преди гала концерта репетирах с този инструмент, който е от вида ел каноне цигулка. Това означава топ, в смисъл оръдие. При една от репетициите ми, скъсах струна. Звукът, който произведох, беше толкова силен, наистина топовен, че карабинерите, които ме пазеха, се стреснаха и в синхрон насочиха оръжията си към мен.


- Как се откри пътят ти към Кралската академия?
- Явих на още един конкурс, пак по инициатива на Ифра Ниймън - за най-добър инструменталист в Гилдхол, като победителят представлява официално училището на големия конкурс между четирите Висши музикални университета в Англия: Кралския колеж, Кралската академия, Тринити колийдж ъф мюзик и Гилдхол. Спечелих първото място и взех голямата награда. След изключването ми от Московската консерватория и преместването ми в Лондон, изкарах няколко специализации, нищо, че нямах висше образование. Никой никъде не ми поиска диплома. Имах диплома от Гилдхол, много награди от Кралския колеж, бях техния „златен” ученик. Директор тогава беше Майкъл Голд Матюс - един от тези английски джентълмени, за които пишат в книгите и ги има само във филмите. Прекрасен човек. Постоянно се бореше за стипендии за мен. Въпреки това едва намирах пари за храна, ходех пеш навсякъде – по десет километра до училище и обратно.

 

- Това изглежда като подарък от съдбата?
- Човек има предначертана съдба, но тя не прави подаръци. За да се случи най-добрата версия на живота ти, трябва да се стараеш, да се бориш. Стипендията ми като студент в Лондон свършваше... Разбрах, че операта в Лион е обявила позиция за концертмайстор. Отидох на прослушване. Беше доста сериозно. Скоро дойде новината, че съм назначен за «супер солист» на Лионската опера. За първи път в живота си получих златна кредитна карта. Вече не гладувах, хапвах, колкото можех. Напълнях внушително. Купих си първата кола – Порше. Бях щастлив. Точно тогава разбрах, че Ковънт Гардън са обявили конкурс за концертмайстор. Явих се. След прослушването ми, Сър Бърнърд Хайтинг, един от най-великите диригенти, настоял да ме назначат веднага. Идеята му е била абсолютен прецедент и в противоречие с правилата на институцията. Схемата в Кралската опера е такава, че след като изберат няколко човека, първо им дават определено време, в което преценяват не само професионалните им качества, а и характерите им. Чак след това оставят най-подходящия за работата. Много скоро обаче,противно на традицията, дойде новината, че Ковънт Гардън ми предлага договор на позиция „концертмайстор”. Така аз станах най-младият до този момент концертмайстор в историята на институцията. Разполагах с неповторимата възможност да работя различни арт форми в рамките на класическата музика, създадена от 18-и век до днес.

 

- Спомена за цигулката на Паганини, но и с твоята никога не се  разделяш. Знам, че е много скъпа?
- Много! Цигулката ми се казва Амати, изработена е от Хиeронимус Амати през 1705-а година. В света има не повече от десетина като нея. Известният цигулар Давид Ойстрах, когато си избирал цигулка, бил посъветван, че цигулката е като жената - важно е на теб да ти харесва. Аз се влюбих в моята. Плащал съм я 20 години и наскоро най-после успях да я изплатя. Беше ужасно трудно. Когато си я избрах, тъкмо бях  започнал работа в Лион. Тогава тя струваше 200 000 евро, сега е тройно  повече. Отидох в банката и поисках кредит, за да я купя, защото нямах тези пари.  Банкерът ми каза: "Няма проблем, но трябва да заложите къщата си." Обясних, че  нямам къща, защото първо ми трябва цигулката, за да си заработя къщата. Но за  банкера това нищо не означаваше. Тогава се обърнах към Лионската опера, където  също ми казаха, че няма проблем, но трябва да подпиша 20-годишен договор с тях.  Малко закрепостяване, като при футболистите. Озовах в омагьосан кръг. Не се съгласих. Тогава,  слава Богу, майката на Памела заложи собствената си къща и купих цигулката.  Жест, на който дължа голяма част от кариерата си. И оттогава не се разделям с нея - в хотели, самолети, улици, зали, метра. Без жена мога, без цигулка - не!

- Имаш ли страх: ами ако всичко това около мен рухне, ако  животът ми се срути?
- Не, защото съм живял в бедни времена, бил съм беден като  църковна мишка в Лондон, бягал съм от къщи, спал съм по входове, по гари, баща  ми ме намери на 2000 км от Москва, два месеца бях изчезнал с 10 копейки в джоба,  така че нищо не ме плаши. Единствено ме плаши да не би да се случи нещо на моите  близки - това, върху което нямам контрол. Другото няма никакво значение! Искам да съм здрав и да умра бързо, когато му дойде времето. Не искам да съм болен и зависим. Искам да мога да съм в движение непрекъснато и да не се налага да променям ритъма си на живот. Искам да мога да пътувам до последно. Разбира се, че съм амбициозен и искам винаги да побеждавам, но така съм  устроен, че на другия ден забравям всичко - и успеха, и неуспеха. Гледам напред,  какво значение има какво се е случило вчера.

- Когато четох книгата ти, силно впечатление ми направи, че  мислиш за смъртта. Защо?
- Може би защото работя в опера, а там всеки ден, всяка нощ някой (от героите) или го убиват, или го пробождат. Една вечер Тоска се хвърля  от крепостта, на следващата Отело е заклал жена си... А музиката винаги е  свързана с чувства. Аз загубих брат ми, когато бях на 20 години (братчето му  умира на 3 години при катастрофа - б.а.), загубих близки, които обичах, и това  дава отражение. Брат ми Борко беше загинал на място. Изпаднах в шок. Не можех да повярвам, че никога повече няма да го видя. Целият ми живот загуби смисъл. Всичките битки, образованието, кариерата, пътуванията. Една такава загуба оказва страхотно влияние върху отношенията ти с най-близките. Раните, които се отварят, превръщат човека до теб в съзаклятник, ставате едно цяло.

- Винаги си много усмихнат. Плачеш ли?
- Да, плача на книга, на опера на Пучини. Моите сълзи са от  хубави емоции, не от тъга. Казах ти, че преди няколко години плаках, когато гледах филма на  Никита Михалков "Сибирският бръснар".

- А какво е усещането да бъдеш на една сцена с Майкъл  Джексън?
- За мен той е най-великият професионалист. Сетивата ми за артистизъм и талант са доста обучени и калени през годините. Трудно се впечатлявам и захласвам. Но този човек го боготворя като фен и съм щастлив, че имах възможността да го видя на живо как работи. Бях част от  световното му турне "Майкъл Джексън и приятели". В Корея, когато той излезе на  сцената, всички се разплакаха. В Сеул, на олимпийския стадион, който събира 100  000 зрители, той ръководеше светлини, звук - абсолютно всичко. И когато  танцуваше и пееше едновременно, танцуваше десет пъти по-добре от най-добрите  танцьори на Лос Анджелис, които бяха с него. Беше страхотно преживяване. Сам си  правеше грима и наистина му се разпадаше носът, защото му бяха направили ужасно зле операцията. В самолета пътуваше с децата си и изобщо не се притесняваше  да сменя пред нас пелените на малкия си син. Беше много готин. Разбираш какъв  голям артист е от това, че когато кацнахме в Мюнхен, новините започнаха така:  Майкъл Джексън кацна в Мюнхен. И след 14 часа полет той отиде директно на  стадиона и репетираше още 8 часа. Беше страхотен урок по професионализъм. Дадох си сметка какво влияние в световен мащаб има като артист и като присъствие в музикалната история. Мадона, например, е много умна, комбинативна и с бизнес нюх, но тя нито е супер танцьор, нито е супер певица, просто знае как да се възползва от уменията, които има. Майкъл Джексън обаче беше по-добър от собствените си танцьори и по-добър певец от всички около него.


- Съдбата те е срещнала и с Пласидо Доминго. Той какво ти даде?
- Доминго е един от най-добрите хора, с които ме е срещала съдбата. Този мъж владее до съвършенство изкуството да бъде добър, внимателен, да намира сили и време да се усмихне на всеки, да му каже добра дума, без значение кой е и каква позиция заема. За кратко време успяваше да направи силни и истински приятелства и да показва неочаквани жестове на внимание и загриженост, които хората помнят за цял живот. И по отношение на професионализма е безгрешен. Работил съм и с Павароти. Пееше в “Тоска” - това беше последният му гастрол в Кралската опера. Беше много зле със здравето и с килограмите. Слагаха му навсякъде столчета, за да присяда, защото не го държаха краката. Гласът му беше истински дар от Бога и абсолютен феномен.


- Как се запозна със Стинг?
- Никога не бях чувал за него или групата му Полийс, нито бях слушал музиката им. Участвах в една благотворителна инициатива за набиране на средства за Кралската опера. Имахме някакво събитие в частни замъци. Свирихме срещу много високи цени на билетите. Беше някакво снобско парти. След края на концерта ме намери една жена, представи се: „Труди”, и каза, че иска да ме покани да свиря на рождения ден на съпруга й, който е музикант. Любезно отклоних поканата й, но тя настоя и реших да й дам цена, която да я накара да се откаже. За моя изненада тя се съгласи. Рожденикът се оказа Стинг. Чак тогава изслушах музиката му и някои песни много ми харесаха. Станахме приятели. Намерихме обща любов в музиката на Пиацола. Когато разбра, че имам намерение да правя албум с музика на Пиацола, Стинг ми предложи неговото студио. Настани ни при него в една приказна къща в Тоскана след маслинови полета. Идваше да слуша как записваме и дори даваше идеи. Щедростта на Стинг ни даде комфорта да работим спокойно и с голямо вдъхновение.

 

- Свирил ли си на английската кралица?
- Много пъти. Но по-често свиря за принц Чарлз, защото кралицата предпочита животните и конни надбягвания пред музика. На концертите идва по задължение. Даже има анекдот, че когато дойде в операта, в кралската ложа инсталират телевизори, за да си гледа конните надбягвания, докато ние свирим дълги Вагнерови опери.

- "Научих се да балансирам между сърцето и мозъка, и разума”. Как стана това?
- Мисля, че съм се научил, но не съм съвсем сигурен. Моята учителка винаги казваше: “ Когато излезеш на сцената, трябва да имаш горещо сърце, но много студена глава”. Най-трудното е да контролираш емоцията си, защото като излезеш пред 5 000 човека, и пред 10 дори, емоцията на публиката те вади от баланса. Това не трябва да се допуска. Научих се да си държа емоцията, да съм по-разумен. Защото в един момент емоцията може да убие всичко. На сцената трябва да влезеш в музиката и да забравиш публиката.

- Желая ти успешна 2016-а и до нови срещи на концерта ти в зала "Арена Армеец"!


Какво четем:

🔴 Един ден ще четем: Екипът на Владимир Кефалов предотвратява слепотата

🔴 Добрият човек, който изпя "Адаптация", вече го няма

🔴 Предсмъртните желания на султан Сюлейман и поуката от тях

Източник: epicenter



Коментари



горе