Децата на българската армия
Така разпалено за благотворителността говори Диана Димитрова, която самата членува в няколко неправителствени организации, на които помага, когато може, и е категорична, че не го правят само по празниците, а постоянно, предаде репортер на БГНЕС.
Срещаме Диана и сестра й Анна, за да поговори за децата на българската армия - такива като тях - загубили родител, докато той е бил част от системата на МО. Диана е по-голямата и се занимава с маркетинг и реклама, в момента довършва второто си висше образование – кино. Първото е дизайн. Анна също учи маркетинг, а работи и като преподава английски на малки дечица.
Баща им умира преди 8 години - тогава Диана е на 17, а Анна на 14 години. Спомнят си, че той рядко говорил за работата си, знаели, че „тати е военен” и когато починал бил в силите за специални операции и работил в Плевен. Много често го местили – всяка година в различен град, а семейството оставало в София. И днес не знаят как точно се е случило тогава - само че умира по време на изпълнение на служебния си дълг, без подробности. Бил откаран в болница, но го губят точно на 8 декември в 4 сутринта.
Днес двете му момичета вече са взели живота си в своите ръце – работят, учат и са едни прекрасни и позитивно настроени млади дами, но признават, че мъката по загубения родител не се преживява. „Свикваш да живееш с това нещо по-скоро. Винаги ти остава едно празно място в сърцето, буквално си остава една дупка и с времето ти става малко по-лесно да говориш за това и повече започваш да го възприемаш, че се е случило, че го има, но не го преживяваш. Казват, че времето лекува, но не е… не се случва, особено на тази възраст. Когато се пропускат важни неща – завършване, бал, наистина е много трудно просто защото този човек го няма!”, казва Анна.
По-голямата Диана си спомня, че малко преди да почине, баща й е казал: Аз не се притеснявам, ако се случи нещо с мен, защото знам, че ти си достатъчно силна, че да гледаш майка си и Анна. Така тя за себе си тогава, след смъртта на баща си, имала два избора – единият да се стегне и така да стегне и тях, защото майка й е била тотално разбита, а Анна дори не осъзнава какво се случва, само плачела постоянно. „Първият път, в който съм ревала след неговото погребение, е след 9 месеца, защото водих Анна на училище с мен, помагах на мама, намерих си работа веднага, за да си плащам уроците – трябваше да кандидатствам, тренирах също. Когато един човек изчезне от живота ти с всички положителни емоции, които ти е носел – подкрепа и внимание, тогава много бързо трябва да се ориентираш в ситуацията какво да правиш. Вариантите са два: единият избор е да се стегнеш и да се оправиш, другият да не се стегнеш и да не се оправиш. Аз избрах първия!”, каза Диана и призна, че и до ден-днешен е сърдита и на професията на баща си. Според нея работата му е пряко свързана с това, че го няма. „Аз не мога да се сърдя на никой, на военните като такива. Хората казват, че е диагноза, той много си обичаше работата и това го правеше щастлив и дали аз мога да се сърдя или не - за мен като лична загуба: да сърдя се, но от друга гледна точка, понеже го правеше невероятно щастлив, аз не си представям той да работеше нещо друго”, каза по-голямата сестра, а по-малката побърза да допълни, че баща им наистина много обичал работата си, знаел как се прави и умеел да го прави. „Аз лично бях много ядосана по-скоро на него, не на работата му, на него. Бях по-малка и не можех да разбера защо се случват така нещата. Бях ядосана, че няма да го има, но на него, не и на работата му. Това, което правят за тях, е много важно и аз го виждах в неговия собствен морален кодекс, винаги като е говорел с мен за нещата – просто беше важно, той не би бил същия човек, ако не работеше тази професия”, спомня си тя.
Когато почива баща им ги присъединяват към програма за защита на децата на военнослужещи, починали при изпълнение на служебния дълг. Чрез нея водят децата на лагери, дават им карта за транспорт, получават пенсия и се стремят да не им липсват неща, които са важни, но Диана в продължение на около 3 години отказва каквато и да е помощ от тяхна страна. В един момент обаче разбира, че е безсмислено, защото поведението й няма да върне баща й, а хората от програмата се опитват да направят всичко възможно животът им да бъде по-хубав и няма нужда тя да се дърпа. По това време тя вече учи в университета, пътува в Америка на студентски бригади и няма много време, но Анна е по-малка и ходи на лагерите. На нея макар в началото да й е доста странно и трудно, по-късно осъзнава, че е нещо, което й помогнало. „Защото виждаш, че не си сам в това, което ти се случва. Най-малкото, когато сме деца, по-лесно споделяме, по- лесно говорим един с друг. И някак си имаш нужда от това нещо, имаш нужда да имаш хора около теб, които разбират през какво минаваш и ако щеш - да седнете и да си помълчите или да си поревете, защото ви е тъжно. Въпреки че се виждаме веднъж или два пъти в годината, понеже сме от различни краища на България, просто се усеща, че някак си сме близки и сме заедно и това е прекрасно”, казва по-малката сестра, която вече е на 22 години.
Хубавото е, че през цялото време ние чувстваме някакво внимание, уважение и подкрепа от тяхна страна. Няма значение по кое време от денонощието на мен ми трябва нещо, за което ми трябва помощта на тези хора. Идеята е, че наистина мога да се обадя и те ще направят всичко възможно аз да се чувствам добре. Разбира се, никой от нас не злоупотребява с това нещо, но е факт, че МО го правят, че са на разположение денонощно всеки ден от седмицата, което ни прави нас част от техните семейства, разказва Диана.
Диана и Анна са част от 53-те децата на Фондация "Деца на Българската армия". Това са деца на военнослужещи, загинали при или по повод изпълнение на военната служба и деца на хора от МО, загинали при трудова злополука. Дори и минимална помощ от 1 или 2 лева, но превеждана ежемесечно е достатъчна, за да може децата да получат помощ всеки месец, а не само на големи празници. Дарения към фондацията могат да бъдат правени и под формата на SMS на кратък номер 1696 за всички мобилни оператори. Изпращането на SMS или телефонно повикване към кратък номер 1696 струва 1 лев без ДДС.
А днес, макар и само на 22 и 25 години, двете вече живеят самостоятелно – на квартира, така с усмивка заявяват, въпреки твърденията на майка им, че ще издържат само месец, те вече почти година живеят отделени от нея. Правят го, защото смятат, че идва един момент, в който човек трябва да се отдели. И двете по това време са без работа и дават последните си пари за наем, но всичко се нарежда.
Какво четем:
🔴 Блага Димитрова: "Астрономия, струва ми се, е най-поетичната професия!"🔴 Четири пъти по 4 последователни почивни дни ще има през 2016 година
🔴 Българската яхта "Фурия" с отличия от презокеанско рали
Източник: БГНЕС
Коментари
Последвайте ни във facebook!
