Да спрем да славим убийците на Ботев като герои


   Ботев. Колко кратко и категорично име с най-дългото и страшно ехо в българската песен, поезия и публицистика. Чутовен човек, със сърце - динамит, с юмруци - бомби, с поглед на небесен властелин, със забележително чело – като връх Вола.  
Национален революционер. Две думи, от които днес се срамуваме. Защото се отрекохме до три пъти от революциите, отричаме се и от националното, като не го зачитаме, отричаме се постепенно и от Ботьова, от неговата дума, дързост, дишане и драматичност. Завистниците го клеветят, че е ръгнал да мре, за да се увековечи чрез смъртта си. Той обаче не е имал избор – трябвало е да изгори завинаги, заедно с ненаписаните си писма, стихове и статии. 

Защото геният е знаел, че предсказаното в „Моята молитва“ ще  се сбъдне: „ И кога въстане робът в редовете на борбата да си найда и аз гроба“… В последното му писмо, изпратено от борда на кораба „Радецки“ пише: „…Весел съм и радостта ми няма граници като си наумя, че „Моята молитва“ се сбъдва.“  Ала Поетът не е знаел, че и прозрението му в „На прощаване“ ще го бъде: „ Мене да търсят, бяло ми месо по скали, по скали и по орляци, черни ми кърви в земята…“

Днес обаче знаем, че въстанието е било обречено – не можеш с черешови топчета и кремъклийки пушки да победиш цяла империя. Но Ботевата чета не е била от хайдути и хайдуци, тя е била разделена на четири взвода с добре подготвени във военно отношение командири, с началник на щаба Никола Войновски, доказан в боевете като изключителен тактик.

И както пише в книгите си изследователят Илия Луканов, Господ здраве да му дава, четата не само не е била победена, още по-малко разгромена, както твърди по инерция лекомислената ни историография.

 Войводата стъпва на 17 май върху нецелунатата ни земя с очакването, че със закупените 500 пушки, 500 револвера и огромно количество муниции за тях, ще въоръжи присъединилите се към войската му доброволци. Но вече стъпил върху Целунатата от него и момците му земя вижда, че никакви въоръжени българи не го очакват, а само селяни с празни ръце и волски впрягове, готови да го последват.

На Христо Ботев му остават само три дни жив живот, но и три денонощия, през които ще диша и издиша огън, за да успее да пренесе разпятието си от брега на Дунава до билото на Балкана. И не е носил Кръста на рамото си, а вървял разпънат между мечтата за национална свобода и реалността на разкръстената ни революцията. За да можем 100 и кусур години подир това да речем, че е отишъл на самосмърт, за да чуе Европа, че има такъв наведен под хомота на робството народец, горд и героичен като него, висок и велик като него, гениален и господен като него. 


Малко преди да го гръмнат Ботев е разстроен. С разкъсани от походите ботуши, с червени като рани от безсънието очи, прашен, жаден и зъл от безпомощността на народонаселението си, чието чедо е и той самият. Най-зъл на онези, които обраха парите за пушкалата и мунициите. Около него в този момент са петима – Перо Македонеца, Никола Обретенов, Георги Апостолов и двамата лични пазванти на Обретенов..

Един от тях му вика, това е Перо Македонеца: „Войводо, дай да бегаме у Сърбия, тука ще ни смажат като въшки!“, а той мълчи страшно и гледа някъде през тях. Гледал е към нас, да види какъв отговор ще му дадем, ний, неговите следващи братци и сестрици, неговите чеда недоправени.

Сетне лъжат, че Перо, уж рекъл обратното: „Ботѝов! Ако ти сториш това, знай, че всичкото ти обаяние, дето спечели с подвига си, ще го загубиш!“

Лъжа е, щото подвиг още няма, сетне е речено, че това е подвиг, нито пък общественото обаяние на Ботев е факт. Обаче трябва да помним, че Перо е ранен в коляното и не може да изрече подобни думи, защото за него спасението е само у Сръбско, пътеките към което не са завардени. И за Ботев  това е единствения път, по който може да съхрани кожата на момчетата.

Когато Обретенов сипе поредните си лъжи, Перо отдавна е килнат от уж от черкезки куршум и устата му е запълнена с пръст, така че няма да може никога да опровергае приписваната му вересия.  Но Перо явно се е досещал какво са предприели на 20 май в тъмата Обретенов и  Апостолов -  те имат мотив да ликвидират Ботев, щото са стреснати от заканата на Войводата да потърси въздаяние от Стоян Заимов и Стамболов, другите двама отговорни за изчезналите колосани суми. Те, заедно с Обретенов и Апостолов, е трябвало да бъдат изправени пред комитетския съд и да отговорят къде в чий джоб са потънали толкова много златни франкове и руски рубли, събрана за оръжие и муниции.

Още преди това, два дни преди убийството, Обретенов и Апостолов вече са чули думите  на Войводата: "Къде тоя Заимов, със зъби да го разкъсам!"

Най-широко известната версия за убийството на Ботев е  родената от Н.Обретенов. Той доживява точно до 90 годишна възраст и постфактум продължава да лъже на поразия: „По съвета на Перо прибрахме всичко от Ботева, което може да покаже, че е войвода,  за да не се гаврят с него.“

Перо на следния ден е убит, а свидетели са същите двама херои и техните двама охранители. Прди това те ограбват трупа на Ботев,  звемат „пробитата с куршум карта на Европейска Турция, сребърния часовник, обикновения бинокъл, компаса, портмонето с 5 наполеона,  калпака му с лъва, шашката, револвера и мунициите.“

Но му оставят мундира с отличителните знаци на командир, който по-късно един турчин ще носи на гърба си из Враца и ще развява отрязаната кървава глава на Поета.

По-сетне Обретенов се обърква и пише, че куртката на командира е била взета от Георги Апостолов, но това го твърди, след като и прекият убиец на Войводата на 21 май е вече е завинаги затрит.

Но да се върнем в нощта, когато Ботев пада убит с изстрел от упор в сърцето. Без екот, почти без звук, който не е достигнал до основната група четници, нито до Войновски, който с авангардната част  е още по-далеч, на 5-6 км.. Ето защо звукът от изстрела най-много да е чут от двоицата лични пазванти на Обретенов и от ухото на лошо ранения в коляното Перо, намираш се около 600 метра от лобното място.  

Не следва нито опит за погребение на най-личния четник от четата, няма и предложение  да го отнесат на ръце до мястото, където е момчетата, или да повикат подкрепление, за да се простят всинца с Мъченика. През туй време четниците сънуват Свободата, каталясали от зноя и жаждага, налягали около изворчето, което е на около 2 км. и нищо не подозират.

Убийците бързо зарязват убития и бягат в нощта, но предупреждават двамата телохранители на Обретенов: „Шт, да не се разправя за смъртта на Ботева!“ И казват, да заправят, че Войводата е или някъде напред, къмто офицерина Войновски, или изостанал някъде отзад… Много скоро тази версия се разпада и самата чета – също…

 Както знаем, версията на убийците, че е убит от турски куршум, също е буквално съчинена. Няма как да е станало това, защото часът е бил между 7 и 8 вечерта. А след заник слънце турци и черкези не се бият, щото когато светилото угасне черният шейтан тръгва да броди из тъмното. Няма как на 1 юни в мрака някой османлия със снайпер да пушне Войводата от толкова далеч.  И никой от хората около Ботев да не посегне и да не открие огън. Или поне да залегне и да почне да стреля на посоки, обзет от инстинкт за самосъхранение, особено при мисълта, че в тъмното някой те дебне и мери.  

Нищо подобно не е сторено, нито им е минало през акъла, което личи от десетките обяснения на объркания Обретенов. Вместо това признава, че ограбват трупа на Христо и гледат час по-скоро да избягат от  мястото на престъплението. 

Ботев остава да лежи с българско олово в сърцето. Юдите вече са освободени,  свободни от неговия авторитет, от неговия поглед, от неговата божественост.

И Ботев, и Левски нямат гроб. Сигурно някой Горе  знае къде са им костите, но за наказание не ни е казано. Не ни се казва. Щото не ги заслужаваме. Като единици и като сумарно стадо. Като индивиди и като масовка за митинги.

Но ние не знаем, че сме наказани – знаем само откъде се влага ранъта и откъде се изхожда. Защото сме обикновени хора и борбата за парчето хляб наш насушний е по и над всичко. Живеем наврени в хляба като червяци и за никакви прилики с Ботев не щем да чуем. Защото сме прости хора, от фабрики и канцеларии. И не живеем с литературата и с родната история, а в безродното ни отечество, сред българските башибозуци, в центъра на безкрайното собственоръчно иго.

Не Ботев, не Левски, не Раковски или Бенковски са нужни днес. Нужен ни е онзи бъзльо, Георги Апостолов, който се е осмелил от упор  да целуне с олово тялото човешко на дивния дух, наречен Христо Калоферчето... Той ни е много нужен сега – да се огледа наоколо, да потърси с поглед нещо подобно, да занича час или два около себе си и в нас, пък като не найде кой е за пушване, да се пушне сам и да се свърши с рода му на мерзавците.

Додето не открием и не разпознаем мерзавците между нас си, ще патим и ще се разбягваме като уплашени четници, немили-недраги из странство. Ще бягат чедата ни от нас и ние от нашите отци и майчици. И все по-често ще забравяме за какво им хвръкнаха главите на онези юначни момчета, от които и семка не остана. А само кръв напусто май пролята и легенди, които не стават за хапване.


Какво четем:

🔴 Търновката Пламена Панова стана финансов консултант във "Файненшъл таймс"

🔴 Сок от лимон и магданоз гори по кило мазнини на ден

🔴 Снегът си отива, идва пролетно време

Източник: fakel



Коментари



горе