Броеницата на отец Иван


Свещеникът от Нови хан строи още десет бели къщи за многобройните си питомци. Сиропиталището в манастира "Света Троица" отново се готви за сватба

  

И на щрауса Щраки тоя ден е поднесъл големи лакомства - през нощта е навалял пухкав и бял като сладолед сняг.  На няколко крачки се строи новото крило на сиропиталището, в което ще има и зъболекарски кабинет

Малката стая в дъното на третия етаж на сиропиталището "Св. Николай" ухае на горски билки. Топлим премръзнали ръце в горещите порцеланови чаши с чай, а на няколко крачки от нас мълчешком, привела смирено глава, шета старателно Мира. "Много е кротка, добра, работлива, гласът й се не чува. Казвам й: "Ти, момиче, имаш всички качества за монахиня." А тя се смее. Не искала да прекара живота си в манастир", клати глава отец Иван към 16-годишната Мира. Пръстите му премятат чевръсто поредното топче на ситната броеница с кафяв пискюл. Всяко зърно е една изречена молитва, казва мъжът в черното расо, уловил погледа ни, вторачен в ръцете му. Завъртиш ли веднъж колело, значи си се помолил 33 пъти на Господ. За какво се моли сега, питаме отец Иван, който заради голямото си сърце и човеколюбивите си дела беше избран за българин на 2004 година, а тези дни стана подгласник на наградата за гражданска доблест "Паница". "Да са живи и здрави многобройните ми деца и внуци, а Бог да ми дава сили да се грижа за тях", отговаря дядо поп.

 

Тоя ден сме го заловили по чехли. Така казва. Не смята да показва носа си вън от манастирската ограда. Иначе не се свърта на едно място. Сам се грижи за всичко и всички. Напоследък обаче успял да прехвърли снабдителската работа на момче от дома, което има шофьорска книжка. Иначе тук всеки миг се случва нещо и трябва да си нащрек. Често се налага дори и през нощта да запали колата и да отхвърчи към София за "Пирогов". Деца са това, едно през друго боледуват.

 

В момента в сиропиталището за безпризорни, вдигнато от милосърдния свещеник преди 16 години в манастира на Нови хан "Света Троица", живеят 70 души. Половината от тях са малчугани. Срещат се и възрастни, тъй като една къща без беловласи старци не е истински дом. Някой трябва да поучава младите, да им предава житейски опит, да им дава кураж и да ги съди, когато грешат. Тук всеки помага с каквото може. Момичетата се въртят през деня в голямата трапезария край готвача - белят картофи, режат лук, мият чинии, учат се да готвят. Вечер правят баници, щрудели, варят боб, загряват чайника и всички се събират на раздумка пак в кухнята на отец Иван. Шестима от мъжете пък се грижат за голямото животновъдно стопанство на сиропиталището. Други заработват по нещо в града.

 

Тоя ден сиропиталището е доста оживено. Купища кашони с дарения пристигат от сутринта и чакат да бъдат наредени в склада. Дойдат ли празници, хората изведнъж се сещат за тях. Толкова много дарители се изсипват в двора на манастира, колкото не се завъртат за цяла година. В момента има работа за всички, но някои се опитват да се скатаят, отбелязва домакинката Галя, която е по професия акушерка и се грижи за бъдещите майки и новородените. Тук мързелът, алкохолът и наркотиците се смятат за голям грях. Тя обаче е измислила справедлив начин за поощрение и наказание в конкретната ситуация. Който не помага, ще получи по-малко от коледните подаръци. Сега складът им е препълнен с храна, така ще спасят поне още два-три месеца. След това пак ще умуват как да свържат двата края. Сиропиталището се издържа единствено от дарения на фирми и милосърдни граждани. Преди години се е случвало да карат с месеци на чиния леща или на паница боб.

Така закъсвали, че не можели дори да си платят тока. "Сега сме по-добре. Хората научиха за нас от медиите, помагат ни. Не минава месец, без да получим поне 3-4 записа с по 50-100 лева. Имали сме дарение от 2 лв. и 50 стотинки. Толкова е успял да откъсне човекът от пенсията си, толкова е дал, но от сърце", разказва отчето.

Когато в далечната 1988 г. решава да събори полуразрушената постройка край църковния храм и да вдигне триетажен дом за безпризорни, идеята му се приема с насмешка. Откъде пари у един поп за такова грандиозно начинание? При това в дъното на джоба му са свити само някакви си 480 лева. Не липсват и такива, които в началото се опитват да попречат на човеколюбивото му дело. Пробват да откраднат разрешителното му за строеж, сетне да съборят постройката. Щели да вдигат на църковното място трафопост. Враждебно настроени местни пък барикадират в почивните дни пътя към селото, за да спрат дарителите. Но църковното настоятелство застава твърдо зад него. И все нещо или някой в последния критичен момент ще се появи, за да спаси строежа.

 

"Дал съм обет пред Бога да вдигна храм за бездомни. Да помагам на майки с дечица. Всеки ден се молех на Господ да ми даде сили за това", казва отец Иван и отваря уста да ни разкаже дълга история, която според думите му иска половин ден време. Вратата се отваря и едно малко къдроглаво и русоляво човече притичва пред краката ни, стиска в ръка воден пистолет и скача в прегръдката на отчето, ококорило очи.

"На дядо внучето! Стане ли от леглото, тича при мен. Тук се е родил, моето име носи, ама много е палав и въртелив", стиска в прегръдка хлапето отец Иван, залюлява го на колене, щипва го по нослето. Ива, майката на двегодишния Иван, пристига преди три години в сиропиталището бременна в четвъртия месец. Тогава е само на 15 години. Отраснала е в дом за деца, лишени от родителски грижи, в град Угърчин. Бяга от дома, в който директорът и другите възпитатели я притискат да направи аборт, и идва в манастира само с вързопче бебешки дрешки в ръка.

 

Отец Иван прибира момичето, настанява го в самостоятелна стая и през цялата бременност бди над него. По това време в сиропиталището има само още две млади майки с бебета. Отчето е щастлив. Мечтата му е под тоя покрив да растат много деца, а той да се грижи за тях, така както се е зарекъл пред Господ.

 

Няколко месеца след като в началото на 80-те години облича расото, получава заповед да напусне софийския си апартамент в квартал "Борово". В блока, в който живеят само офицери, няма място за поп. "Изкарайте ме на улицата, ще отида с децата и жената пред мавзолея, та дано поне един журналист види как тормозите свещениците", рекъл на партийните функционери. Думите му явно здраво са ги жегнали. Преместили го в гарсониера в "Люлин", където изкарал само една нощ. На другия ден го викнали за малка справка. И го затворили в тясна килия, без прозорци, където го забравили за седем месеца. Лежиш на земята заедно с мишките върху дюшек без чаршафи и една почерняла възглавница. Без баня, с извити, катранени нокти. Няма с какво да ги изрежеш. "Не знаех кога е ден, кога нощ. Разбирах само по тропането горе. Тогава драсвах на стената чертичка с нокът. Старшините мълчат, не ти казват нищо. Само един от тях ми шепнеше по някоя дума. Питам го един ден: "Как е навън?" А той ми вика: "Вали сняг". Заключиха ме на 4 август. Значи вече е зима. Като седиш вътре, всичко ти минава през главата. Мускулите ти отслабват, не можеш да стоиш на краката си. Побъркваш се от тишина. Идва ти да забиеш глава в стената. Ако не се молиш, не можеш да оцелееш. Тогава си казах: Господи, ако оттук изляза жив и здрав, ще построя дом за сираци и ще се грижа за бездомни деца! Ще ги събера под един покрив край мен, ще им направя дом на мой терен. Това ми беше обещанието. Исках само едно от Господ - да ми помогне да остана свещеник и да не сваля расото, както искаха от мен.

Осъдиха ме на пет години затвор с помощта на кошаревски свидетел. Набедиха ме, че съм помагал на някаква престъпна група да прекупува животни от пазара. Излежах си тия пет години. Малко в Централния затвор, след това 3 г. и 8 месеца в Кремиковци. Въпреки че по закон нямах право да продължа обучението си в Богословския факултет след три години прекъсване, от Митрополията ми разрешиха да завърша", разказва отец Иван.

Малкият Иванчо вече се е изхлузил от скута на дядо си и шляпа с ботушки из коридора. Не сме чули докрай историята, която според дядо поп има още много за разказване, но на вратата се чука. Петима-шестима дарители чакат да ги приеме. Мира сервира по чаша кафе и пак се скрива зад барплота. Приятели са, разказва един от гостите. Преди време разбрали от медиите за сиропиталището и оттогава помагат на дома с каквото могат. Групата им вече се е разраснала до 15-ина души. Събират пари, искат списък от отец Иван за това, от което имат нужда, закупуват продуктите и ги доставят. Остатъка му предават на ръка. Сега са донесли няколко кашона с памперси и храна. Сухата пара пък ще отиде за строителни материали. Покривът се нуждае от ремонт. Камбанарията на църквата - също.

 

"Тая сграда не се разтяга. Едно празно легло няма, а по телефона непрекъснато се обаждат хора, които търсят подслон. Как да върнеш младо момиче с дете на ръце? Повечето от тях са малолетни. Израснали са в пансион, забременели са. Искат да си задържат детето, а няма къде да отидат" - разказва отчето. Затова се е заел да строи още едно крило към сградата.

 

То ще глътне около стотина хиляди лева. На първия етаж ще има зъболекарски кабинет. Един ден в седмицата ще работи безвъзмездно за обитателите на дома. За материалите ще помагат пък приятели зад граница. На втория етаж ще вдигне жилищни помещения. Най-амбициозният му план обаче е да построи десетина къщички на около километър от селото. Първата е вече готова и в нея са настанени животновъдите, които се грижат за стопанския двор. В другите ще живеят млади семейства с дечица. Ето я Ива, сега чака трето бебе. Едната къщичка ще е за нея. В другата ще живеят Тошко и жена му, която роди наскоро. Третата е наречена за Миглена и двете й деца. В сиропиталището има още няколко палави симпатяги. Тук са се родили. Къде ще отидат, като пораснат? Кой да се погрижи за тях? Строежът върви бавно, защото сами са си майстори. Така им излиза по-евтино. Отец Иван е изчислил, че за осъществяването на поредната му смела мечта ще са нужни около 200 хиляди лева.

 

Дългият коридор прилича на строителна площадка, на която са наредени простори със съхнещи детски дрешки. В дъното на третия етаж в момента се ремонтира бъдещата компютърна зала. Зад една от вратите се показва 19-годишната Миглена, майката на Ивайло и Йоана. Малката е на четири месеца. И тя като половината деца на сиропиталището е кръстена на отец Иван. Миглена е от София, израснала е в дом за деца, лишени от родителски грижи "Асен Златаров". Майка й умира, когато тя е на 3-4 години, а чичо й продава къщата, в която са живели. Осиротялото семейство остава без дом. Момичето още си спомня как тя, брат й и баща им нощем са преспивали по пейки в паркове и градинки.

 

След това ги настаняват с брат й в детския дом. Там среща Васил. Забременява на 16. Така се появява Ивайло. Тъй като е малолетна, детето е настанено в друг дом. Сиропиталището в Нови хан е единствената надежда на Миглена и Васил да приберат детето си. Вече две години са в него. "Ако го нямаше дядо поп, щяхме да се скитаме по улиците", казва Миглена. В дома имат всичко - топла храна, дрехи. В ъгъла на стаята бръмчи печка на ток, парното е слабо и не стига до третия етаж. Телевизор, спалня, детска кошарка, върху гардероба са наредени плътно играчка до играчка. От вътрешната страна на вратата са нарисувани с червена боя водно конче и пеперудка. Васил тоя ден е гробар. В селото е починал човек. Иначе работи каквото намери. "Още не сме се оженили, но и това ще стане. Чакаме първо Ива и Алико да вдигнат сватба след Ивановден", издава ни тайната на дома Миглена. Булчинската рокля на момичето вече е купена от дарители. Това ще е втората сватба в сиропиталището и дядо поп се вълнува много. Но я пази в тайна, за да не се развали нещо работата.

 

Връщаме се в кухнята на отец Иван, за да чуем края на историята, но вътре е пълно с нови гости. Дружинката на ловците също е донесла своята лепта. За да не скучаем, дядо поп ни пъха в ръцете изписан лист. Писмо от Красимир, един от питомците на дома. Пристигнало е тия дни от Старозагорско. Преди няколко години кметицата на селото довела в дома момчето, което нямало покрив. След две години дошла сама да го прибере, вече му била намерила квартира. "Не съм забравил това, което направихте за мен.

 

Помагам в църквата, пея в църковния хор

Ходя редовно в църковното настоятелство и участвам в подготовката на коледната трапеза на сираците... Амин", пише момчето. Видял е какво прави отец Иван и сега сам помага на другите.

Камбаната на църквата бие, което значи, че е време за храна. Всички се стичат към столовата на първия етаж, а няколко хлапета тичат презглава отвън със зачервени бузи. Щраусът Щраки, който от години живее в дома, подава любопитна глава зад дървената ограда. Човката му е побеляла като омазана със сладолед. Цяла сутрин яде с апетит от снега, без да поглежда пълните с лакомства кашони, които Галя и помощниците й пренасят под носа му.


Какво четем:

🔴 ВОЙНАТА НА ТАРАЛЕЖИТЕ (1979) - епизод 1

🔴 Честито "благодаря", или най-учтивият празник

🔴 Поклонение пред Ботев

Източник: temanews



Коментари



горе