Погромът на парламента


Най-драматичният и остър политически сблъсък за всичките години от началото на прехода разтърси столицата на 10 януари 1997 г. Тогава част от хилядите демонстранти, оградили Народното събрание, влязоха в схватка с полицията, нахлуха откъм север в част от сградата и подпалиха и потрошиха няколко помещения. 

Към есента на 1996 г. провалът на икономическата и финансовата политика на лявото правителство на Жан Виденов беше станал очевиден и нещо повече - предизвика бързо обедняване на хората Инфлацията надхвърли 300% за онази година; към края Ӝ хлябът и други основни стоки поскъпваха от ден на ден. Недоволство и тревога се ширеха и в самата БСП. В края на декември Виденов трябваше да се оттегли и като председател на нейния Висш съвет, и като премиер. България влезе в 1997 г. с правителство в оставка.

Непосредствен политически залог беше дали на левицата да се даде втори шанс. Другото решение минаваше през предсрочни избори, за каквито СДС настояваше в своя проект на Декларация за национално спасение, внесен в Народното събрание през декември. С обсъждане на този документ започна парламентарната 1997 година.
В първата седмица на годината двете противопоставени позиции се втвърдиха. БСП държеше да доизкара своя мандат в управлението и на 8 януари тя издигна кандидатурата за премиер на Николай Добрев, вътрешен министър в кабинета в оставка. А СДС с голям митинг в София на 3 януари оглави недоволството и постави началото на всекидневни масови протес­ти в цялата страна. Сред организаторите им бяха и КТ „Подкрепа“, студентските дружества и създаденото предишната есен сдружение „Промяна“.

На 10 януари 1997 г. в дневния ред на парламента беше декларацията на СДС (така и останала неприета), а хиляди хора постепенно обкръжиха сградата. Част от площад „Народно събрание“ запълниха и подкрепящи протеста таксита. Насилието изригна в след­обедните часове, въпреки че някои от лидерите на опозицията се опитваха да укротят страстите. (В такава роля изпъкна новоизбраният, но още невстъпил в длъжност президент Петър Стоянов.) Но повечето опозиционни депутати се държаха двусмислено, по-скоро насърчавайки агресията.

Към сградата, а после към депутатите, които я напускаха под защитата на полицейски щитове, полетяха ледени буци и камъни. Това по-късно бе сочено като свидетелство, ако не за сценарий, то за предварително подготвен щурм (на самия площад камъни подръка няма). На места нападателите преодоляха полицейските заграждения и нахлуха в парламента от северния вход. Така стана възможен погромът над част от сградата и палежът на мебели и обзавеждане. Разгорещени демонстранти обръщаха и автомобили навън. Твърдо и нерядко агресивно действаха и силите на реда. Част от протестиращите бяха бити не около самия парламент, а в близки улици, късно през нощ­та. През следващите дни опозицията гневно питаше защо някои полицаи са удряли хора не само с палки, а и с крака от столове.

Над 200 граждани потърсиха медицинска помощ след събитията, ако се съди по отчетите в няколко болници. Отделно имаше ранени и обгазени в пожара полицаи. Най-много пострадали прие „Пирогов“, където констатираха и обезпокояващи случаи - черепни контузии, счупвания, мозъчни сътресения. Сред ранените се оказаха и експремиерът Филип Димитров, тогава син депутат, и бъдещият надзорник на валутния борд Мартин Заимов.

Взаимните обвинения за това кой е виновен за насилието, доколко оправдани са действията на полицията бяха единственият политически резултат от „черния петък“. В тези спорове напрежението се изостри, протестите станаха по-масови и по-радикални. Също на 10 януари опозицията обяви, че напуска парламента и прикани към национална политическа стачка и гражданско неподчинение. Президентът д-р Желю Желев, комуто оставаха десетина дни на поста, отказа да даде на БСП мандат за второ правителство, а на 17 януари потвърди отказа си. (Мандата по-късно връчи Петър Стоянов.) Незабавно след драматичната нощ д-р Желев свика и Консултативния съвет по национална сигурност. От това заседание полза нямаше, освен че „враговете“ поне си поговориха.

Сам по себе си щурмът на парламента не реши абсолютно нищо. След него почти месец продължи масовото протестно движение - в цялата страна, а не на един-два площада в София. То се увенча и с политическа стачка (29 януари - 5 февруари). Подгряваше го и бързото влошаване на финансово-икономическото положение. От януари до края на февруари равностойност­та на един щатски долар беше достигнала 3000 лева, т.е. при тогавашните доходи средната заплата беше паднала до няколко долара, а средната пенсия - до 2 долара. Настъпваше хиперинфлация.

Три седмици продължиха и дискусиите вътре в БСП. На най-заинатените се наложи да отстъпят, което направи възможно Николай Добрев и Георги Първанов (б.р. - избран за лидер на БСП, през декември 1996 г.) да върнат мандата на 4 февруари 1997 г. Заради този акт техни съмишленици по-късно ги обвиняваха в „предателство“, но той даде силен шанс на гражданския мир. Оттам насетне се откри и пътят към икономическа и политическа нормализация в страната.

           

Позор или Пражка пролет

 

Петър Стоянов, президент (1997-2002): 10 януари - това беше закъснялата Пражка пролет на българското общество...

Иван Костов, бивш лидер на СДС и експремиер: Революцията от януари-февруари 1997 г. е най-значимото постижение на България през XX век.

Евгений Бакърджиев, вицепремиер в кабинета „Костов“: За мен 10 януари е много важна дата в най-новата история на България... Не знам дали думата въстание е най-точна, но хората въстанаха и събориха властта. Това е истината. Трябва да помним и да уважаваме 10 януари.

Богомил Бонев, първи министър на вътрешните работи в кабинета „Костов“: Това, което доведе до разкъсване на загражденията пред Народното събрание, беше изсипването на огромно количество полицаи пред служебния вход в минутите, в които президентът се опитваше да успокои хората. Полицейската демонстрация точно в този момент беше искра в барут.

Из декларация на Изпълнителното бюро на ВС на БСП (година след събитията): Погромът върху парламента от 10 януари 1997 г. е позорна страница в нашата история...

Николай Добрев (1947-1999), министър на вътрешните работи през 1996 - началото на 1997 г.:  Цинично е да се говори, че случилото се тогава е било нещо натрапено, че е само и единствено някакъв метеж с малобройни участници. Трябва ясно да кажем, че протестът на хората беше продиктуван от икономическите и социалните условия. Това беше една много тежка година... И тя естествено предизвика реакция. Друг е въпросът, че върху справедливия протест на хората започнаха да паразитират псевдосиндикални организации и политически сили.

Жан Виденов, премиер през 1995-1996 г.: Не отговаря на истината твърдението, че нарушенията на законността при тогавашната атака за завземане на властта са били оправдани от някакви по-висши цели - стабилизирането на икономиката чрез паричен съвет, например.

Георги Първанов, лидер на БСП от края на 1996 до лятото на 2001 г. (в интервю на 21 януари 1997 г.): Нашите опоненти или твърде бързо искат да вземат властта, или са уплашени от перспективата да направим силен кабинет с министър-председател Николай Добрев. Вероятно тях ги плаши перспективата за стабилизиране на страната, осъществено в рамките на нашия мандат.

Акад. Благовест Сендов, председател на 37-ото народно събрание: Неколкократно на нас ни беше казвано: „Приемете и всичко ще свърши!“ Това за мен е най-силното престъпление, което извърши опозицията. „Бият ви, изтезават ви, ще счупят всичко. Веднага ще спрем, само гласувайте нашата декларация.“ Това е най-недемократичният акт на лидерите на опозицията. 


Какво четем:

🔴 ВРЕМЕТО ПОЛУДЯ! Същинска зимна жега ни връхлит, живакът удря цели 14 градуса

🔴 Рекорд на близнаци само за седмица в София

🔴 Кръшен баща танцува с дъщерите си (ВИДЕО)

Източник: epicenter



Коментари



горе