За втория живот на хиляди книги и единствения на Антон
Какво по-хубаво от лошо време, чаша вино и хубава книга. Клише. И аз живея в
това клише. Не се бях замисляла обаче за прераждането на самите книги или по-скоро
не бях наблюдавала самия процес. Не бях осъзнала колко всъщност е важно бялото
поле около текста, за да удължи живота на една книга. Не се бях замисляла и за
златните букви на корицата на старо издание. Не и за това как са се озовали там.
Те просто са били красиви и привличащи по тайнствен начин.
Когато обаче отидох да подвържат една книга на баща ми и влязох в ателието на „Антон и син“, имах щастието да се запозная с един човек, който не просто обича книги, а е отдал целия си живот на това да ги преражда. И никога няма да спре да го прави. Както сам по-късно признава „Това е моят живот“. Още първият път, когато се видяхме, му предложих да ми разкаже за своята работа, за ателието, за книгите и за занаята по наследство. После попитах „Къде е синът?“ А той отвърна: „О, няма го, той отдавна е в Америка“. За втората ни среща се разбрахме да се видим след седмица, за да взема книгата на баща ми и да ми разкаже за себе си и своя занаят.
Така се случи този разказ. Разказ за един от малкото останали занаятчии, които работят с онзи плам в очите, с който са били и на 20 години. Заради страстта. Не за пари. Не по задължение. Не до пенсия. Антон се занимава с подвързване на книги вече 50 години. Скоро ще навърши 70. За книгите говори с любов и уважение, а за работата си като за свобода: „Сам организираш деня си, имаш много допир с клиенти, когато направиш нещо хубаво, то те радва, а и клиентът като е доволен… Свободата да твориш сам – това е!“. Питам го от кого се е учил и той започва да ми разказва за старите майстори, при които е чиракувал, докато стане калфа, после занаятчия и накрая майстор: „Двама възрастни, те ме учиха. Но аз имах желание, а те ми показваха начина, по който се прави.“
Признава, че е имал трудно детство, а и още в 4-ти клас разбира, че има скъсяване на бедрената кост. Разказва ми как 1956 година е дошъл със семейството си в София. Иначе е от Пиринския край. Като малък обичал да чете приказки, макар че тогава трудно се е намирало нещо за четене: „Идвах от провинцията… къде книги там, никой нямаше книги. Имах труден детски живот, в немотия.“ Започва работа на 17 години. Завършва гимназия, после и Полиграфическия техникум. Спомня си как тогава са му казвали: „С този занаят богат няма да станеш, но и гладен няма да останеш“.
След като завършва техникума, Антон става работник, а по-късно и началник на 50 човека бригада. След 1990 година напуска и основава собствена фирма „Антон и син“. Синът, за когото питах при първата ни среща, тогава е бил на 21 години: „Още от дете е бил плътно до мен, помагаше. Беше плувец, после стана треньор в Славия. Работеше с деца сутрин два часа, вечер два часа, а в останалото време при мен до 12 ч. вечер. После замина за Америка и една година работи при една французойка в същия бранш като моя, беше резач. Аз останах сам. Много пъти по документи или като купувам материали казват: „Антон и син“? Сина го няма, викам им аз.“
Още в началото на нашия разговор се заговаряме и за неговите племенници. Големият е 4-ти клас, а малкият – 2-ри. Когато можели, ходели в ателието и помагали с каквото могат. Това лято Антон им обещал да ги вземе при него в ателието, за да чиракуват. Малкият попитал „какво е чирак“, а Антон му отвърнал „чирак означава да работиш без да ти се заплаща“. Смее се и докато ми го разказва.
Когато за пръв път отидох в ателието ми направи впечатление, че е малко, приятно разхвърляно и будещо любопитство. Започвам да разпитвам за старата машина, срещу която съм седнала: „Австрийска е. Идваха хора от една печатница. Искаха да я купят, за да я сложат в коридора като музейна антика. Ама аз работя с нея.
Вече не се произвеждат такива. Даже сега ако се счупи циганите се радват на желязо и чугун. Като стана демокрацията всички заводи и предприятия си разпродаваха техниката. На безценица ги купих машините. Едно по едно, което е необходимо. Имам шведска машина – шие тетрадки, или кочани, но няма работа за нея.“
Заговаряме се за последната статистика, която скоро се появи в медиите. 5 % от хората никога не са чели книга… И започна да ми става интересно какви ли са неговите клиенти. Много ли са хората, които ценят книгите и искат да ги пазят. Може би, за да опровергаем заедно тезата, че вече все по-малко се чете: „Все умни! Това са студенти, доктори, доценти, професори. Всеки, който обича книгата и чете – той идва. Не идват прости хора. Клиенти най-различни са минали. Имах един клиент, 90-годишен, архитект. Всяка година си прави записки и идва да му ги подвързвам. Само тази година не дойде. Композиторът Найден Андреев също ми е бил клиент. Подвързвал съм му партитурите. Един ден ми се обади и един мъж, на развален български език, доктор. Майка му е българка, от Сливен, а баща му – немец. Та, той намерил сайта ни. Майка му си идвала, за да види баба му и единият път ми донесе книги. Мъжът е хирург. Книги, които бяха излизали за хирургията от 1910 година, тя ми ги донесе, за да ги подвържа. После отново замина за Мюнхен и след 2-3 месеца ми донесоха още 30 книги.“
Питам го дали е имало момент, в който му е идвало да се откаже, а той категорично отговаря „Не.“ Тогава в него долових един несломим дух. Всъщност това е и добрият пример – желанието за работа. Желание за живот и нови запознанства. Аз не спирам да се чудя какво дава сили на един 70-годишен човек да продължава с такъв заряд да се труди, без грам колебание дали да спре. Във всеки един момент може да остане вкъщи и да има още повече време да чете: „Клиенти ми се смеят, че съм възпитан от Тошково време. Да, по Тошково време съм възпитан – в 8,15 ч. всяка сутрин аз сядам тук да пия кафе. И гледам новините. И почвам работа. Знам, че клиент много рядко може да дойде в 8 ч. Обичам си го занаята. А лятото да сме живи и здрави, почвам 70 години. Какво ще правя вкъщи, трябва да превъртам. Държи ме работата. Не обичаш ли занаята, нямаш ли желание за работа, няма да имаш никакъв прогрес.“. Отново се връщаме на темата за младото поколение и липсата на глад за книги. Аз се чудя дали технологиите изместват книгите и хората предпочитат да получават информацията си бързо, от други източници, или просто не изпитват нужда от задълбочени познания: „Вие сте млад човек и виждате – дават млади хора по телевизията, взимат им интервюта по важни въпроси, а те не могат да говорят. Това значи, че не са прочели една книга.“
В процеса на разговор става въпрос и за стотиците книги, които е събирал през годините, за да създаде една богата библиотека от различни поредици, както на български, така и на световноизвестни автори. Питам се какво ли би искал да се случи с неговата библиотека един ден: „Ще я подаря“ ми отговаря той, разказвайки ми за зет му, който е починал миналата година и също е имал голяма библиотека. Неговите книги също са дарили. Подарък за Националната библиотека.
Продължаваме да си говорим, а за мен е невъзможно да остана безразлична към несломимия му дух и желание за работа. Впечатляващо е как, когато човек открие онова, което обича, той несъзнателно започва да говори за него не като за работа, не като за тежест, без оплаквания, няма виновна държава, няма некадърни работници, няма лош шеф, няма „ох…“, а вече е начин на живот, свобода, стимул и пълнота в ежедневието. Мисля си, че може би така сътворил живота си, човек може да бъде истински щастлив и неуморен. Питам Антон къде е творчеството в този занаят: „Да го изпипаш… детайлът. Да стане красиво. Да стои красиво в библиотеката. Но трябва да имаш желание. Нямаш ли желание, нищо не става. Първо нещо старо го правиш ново. Второ, общуването с клиентите, приказките. При мен идват образовани хора. Създаваме си една връзка, която поддържаме с години. Иначе какво ще правя вкъщи? Това е и нещото, което ме крепи, за да идвам тук. Пари не ме устройват. Е, човешкото око никога не е наситено за пари, но мен ме крепи само това, че ще дойда тук. Иначе пенсионерският живот е затворен живот. Умираш прав. Работата ме крепи мен. Ако спра и остана вкъщи, край. Или съм тук, или навън.“
Заради скъсяването на бедрената кост, което има, Антон носи шина на крака, която тежи 6 кг. Макар да накуцва, понякога, когато е на вилата си, я маха. През 2013 година стъпва на по-ниско без шината и чупи бедрената кост. Половин година работи в ателието с проходилка и патерици. Признава, че му е било трудно, а и клиентите му се чудели, но това е била неговата нужда. Питам дали може да си представи друг живот, без занаята. Ако още като малък беше поел по друг път… „Не знам. Заради крака ми за много неща не съм мечтал.“
Изведнъж започвам да разбирам сина му, който често му казвал: „Стига с тази работа, ела при мен за 6 месеца, през зимата или през лятото, стига вече работа“. Едновременно обаче оставам с усещането, че всичко си е на мястото и както трябва. Защото ако не беше Антон, такъв, какъвто е днес във всяко едно отношение… много книги може би нямаше да ги има за втори живот.
Какво четем:
🔴 Опълчение: Младежи спасиха жена от крадци в Монтана🔴 Британската СЕМ подхвана скандалната пропаганда на "Ал Джазира" срещу България
🔴 Огнян Минчев: Не може имигрантите и бежанците да са привилегировани
Източник: shash
Коментари
Последвайте ни във facebook!
