Там, където времето губи своя смисъл



България - мислим си, че я познаваме, а всъщност знаем толкова малко за нея. Винаги има още някое кътче, останало неизследвано, където би могъл само случайно да попаднеш. Именно това е най-силният „коз” на природата - тя винаги може да те изненада и удиви. И когато такава удивителна гледка се разкрие пред теб и думите не ти стигат да я опишеш, остава само да замълчиш и да й се насладиш в целия й блясък.

Беше топъл летен ден през август, когато случайността ми даде шанс да посетя подобно затънтено кътче от България, намиращо се в китните Родопи. Един от най-хубавите поводи-а именно сватбата на много добра моя приятелка - бе събрал моята весела компания в Пловдив. На празник като на празник. Хапнахме, пийнахме, вселихме се до зори, но все още не искахме да се завръщаме към реалността по нашите родни градове. Рано сутринта на другия ден взехме спонтанно решение - да тръгнем нанякъде просто ей така, без посока. Заредихме с „провизии” за хапване по пътя и пет човека се качихме в синия опел, готови за нови подвизи. Движейки се някъде по пътя за Смолян, попаднахме на стара дървена табела, на която с бяла боя пишеше „Косово”. Бързо си припомнихме от лекциите в университета, че това село е един от архитектурните резервати на България. 

Табелата за селото

Старата и съвсем непретенциозна табела разпалваше все повече нашето откривателско любопитство. И както във всяко типично българско село, когато не знаеш накъде да поемеш, винаги отнякъде се появява някой старец или старица, които да те упътят. Получихме наставления и две минути след като подминахме табелата вече бяхме в селото. На входа му ни очакваше каменна чешма с бистра студена вода.

Оставихме колата и потеглихме пеша. Тук сякаш понятието „време” не съществува. 

Оглеждаш се и виждаш пейзаж, който като че ли е застинал в моментна снимка. Хора почти няма, само красиви бели варосани малки къщички като от пощенска картичка, с китни балкончета, по които са наредени саксии с мушкато. Пълната противоположност на динамичния и забързан голям град - тук няма за къде да бързаш, просто няма за какво. 

Типичните за селото къщи

Докато разглеждахме околността и се наслаждавахме на тишината и спокойствието, изведнъж съзряхме пред нас нещо като кафене, разположено на съвсем малко площадче, ако мога така да го нарека. Оказа се, че това е центърът на селото, а въпросното кафене е и ресторант, и бакалия - изглежда единственият търговски обект в Косово. Вътре всичко беше в типично родопски битов стил, носеше се и народна музика. 

Ресторантчето отвътре

Посрещнаха ни любезната продавачка, един клиент на кафенето, а след малко пристигна и доставчика на стоките. Това бяха хората, които видяхме за тричасовия си престой в селото. Поръчахме си кафе и седнахме на малките масички отвън. Отпивахме бавно, наслаждавайки се на красотата около нас и водихме лек, небрежен разговор. 

Неусетно с лека носталгия се сещаме за времето, когато бяхме малки и прекарвахме лятото на село при баба и дядо, лишени от грижи и тревоги, и когато единствените ни проблеми бяха къде да се скрием на жоменката, чий ред е да обяснява на съседа защо е паднала топката в двора му и му е скършила разсада от домати или пък защо не е по-дълъг денят, че да играем повече. Една замечтана усмивка се появява на лицата ни. 

Изпихме кафето, отсервирахме си както му е реда и ни изпратиха топло, с много усмивки и пожелания за добър път. А ние продължихме разходката си по старите каменни пътечки. пред нас изникнаха малка църква, а до нея - костница. 

Камбанарията на църквата „Успение Богородично” в село Косово

Нямаше никой в църквата, както и очаквахме. Отидохме и до костницата, където на входа бе поставен венец, на който пишеше: „Вечна слава на героите”. Героите са непокорните родопчани, които по време на Османското владичество отказали да приемат исляма и се борили докрай, за да запазят своята християнска вяра и традиции.

Костницата в селото

Не ни се тръгва, но, както често се случва, хубавите неща свършват бързо. Тръгнахме обратно към чешмата, която примамливо ни подкани да опитаме студената вода, ожаднели от топлото време. Зарекохме се един ден отново да се върнем. Потегляйки по дългия път към дома се сетих за една легенда. Когато Бог раздавал земя на народите, българинът бил на работа на нивата. Той закъснял и затова отишъл последен да получи своя дял, но Бог вече бил раздал всичко. Тъй като бълагаринът бил известен със своята пословична доброта, скромност и трудолюбие, Бог размислил и решил да му дари частица от своята най-красива градина - Рая. 

Автор: Ралица Младенова


Какво четем:

🔴 Гугъл отбеляза 150-ата годишнина от рождението на Алеко Константинов

🔴 Приятелката на убития Тодор ридае в ефир: Той е ангел!

🔴 С песни, маски и огън започна празникът "Сурва"

Източник: geograf



Коментари



горе