Добрин Добрев: Сараджа ми даде най-големият урок по българщина
Добрин Добрев е роден през 1971 година в Добрич. Учил е в Националното училище по изкуствата в София и в Университета по информационни технологии и библиотекознание. Ученик на Верка Сидерова. Записва над 100 песни в Българско национално радио. Автор е на статии, студии и анотации на тема български фолклор, стара история и българска литература. Носител на наградата на в-к “Пулс” – 1988година.
Какво те накара да се влюбиш в народната песен?
Народната песен е в мен от детството ми, от селото което израснах – Росица, там където Йордан Йовков е бил учител от 1905 до 1907 година. Като малък баба ми Станка, която ме отгледа, вместо приказки ми разказваше текстовете на песните. Така започна моята любов към българската народна песен. След това първите ми изяви бяха в читалището на село Росица, където бе моята първа публика. И днес, когато си отида, се чувствам най-добре там, в Йовковата Сараджа – сред необятната полска шир, сред натежалите жита, сред комбайните, по прашните черни пътища, по гьоловете, качен на кайсията или ореха, бягащ подир нечия каруца, сред тютюневите ниви и прохладните пояси – ето тук ми е най добре. Наистина не преувеличавам! Хубаво ми е в моята Сараджа, където прашните черни пътища още пазят босите стъпки на детството ми.
И унесен в песента си
ще възпявам само теб,
ще те сънувам във съня си
Моя Сараджа, привет!
Иван Сарандев
Голямо щастие за Сараджа е фактът, че през 1906 – 1907 година учител тук е Йордан Йовков. Чрез великолепното перо на големия писател, село Сараджа и неговите хора остават завинаги свързани с името на Йовков. Най- точно преценка за това е дал Иван Сарандев в книгата си за Йовков – “Жизнен и творчески път”:
“Ако Жеравна и планината култивираха усет за романтична суровост и възвишеност на балканската природа, към героичното и трагичното наметнато с легендарно и тайнствено було, Добруджа го сроди с безкрайното и огромното, направи го чувствителен и възприемчив, източи сетивата му за безмерното, което въплъти в даряващото живот начало- материнството.
“В Добруджа, и чрез нея ,Йовков извлече главните начала на своя художнически мироглед, очерта координатите, в които помести своя художествен свят.
Добруджа му даде всичко: чувството за безкрайност, нюансите на зеленото и синьото, усещане за жизне-оплодителната тръпка на земята, на благословеността на човешкия труд, който сее хармония и жъне радост”.
В по- късните години в очерка “Добруджа някога” ще напише: “Пространни полета, обрасли с бурен и трева, скитащи стада овце, бели сюреци говеда и буйни табуни коне, самотни овчарски къшли, без села почти и без никакви градове- ето картината на Добруджа от онова време.”
А добруджанците ще характеризира кратко, но категорично: “Злато хора!”.
*Иван Сарандев – Йордан Йовков жизнен и творчески път – Академично издателство “Проф.Марин Дринов”- 1999 г., София- стр.56,58-59/ Второ допълнено издание.
Много от своите срещи и преживявания, и разговори със селяните от Сараджа Йовков описва в “Приключенията на Гороломов”.
Ловчо Стоянов, колега и близък на Йовков /когото вече неколкократно споменавахме/ свидетелства, че Каса Иван, Цоньо, Геньо, Стоил и Руси – герои от романа са действителни имена на селяни от Сараджа. А “пътуването на Гороломов и на Иван към селата Сараджа и дели Юсуф Куюсу и техните разговори, е описание на Йовковото пътуване до тия села“, завършва Ловчо Стоянов.
От Сараджа Йордан Йовков е взел прототип и за Еньо кафеджията от разказа “Серафим” – това е моят пра-пра дядо Саръ Еньо Алексиев, който държал кафеджийница край пътя.
Йовков герой е и споменатия вече училищен прислужник в Сараджа Спас, наречен Спас Сребряка, но пренесен вече в Каралий /разказа “Несполука”, наречен „Срвебряка”, поради това че Спас бил голям сребролюбец и говорил само за имане и пари.
Пак от Сараджа са взети сюжети за разказите “Ревност”, “Врагове”, ”Сенебирските братя”, ”Измама”, “Другоселец”, “Баща и син”, ”Среща”, “Съд”, и “Земляци”.
По думи на съвременниците му Йовков обичал често да дружи с горския стражар Никола, обичал да говори с прислужника Спас, посещавал често кафенето на Саръ Еньо Алексиев и кръчмата, пътувал често до Каралий и Дели Юсуф за срещи с колегите си , излизал и често сам на лов.
Когато през 1907 година Йовков отива вече в Каралий, той продължава да посещава Сараджа, като гостувал в семейството на учителя Георги Вълчев. Хубавите спомени, които свързват двамата добруджански учители, писателят ще запази до края на живота си. В една среща с Георги Вълчев през 1936 година във Варна, Йовков казва: “…помниш ли като излизахме в Сараджа, на Смаиловата могила и от там наблюдавахме необятните хоризонти и простори, които само в Добруджа ги има. Когато вечер излизахме по зелените ниви, седяхме на чистата трева и слушахме песента на щурците и кавала на влюбения овчар”.
Ето това е моето село! Това е обстановката в която пораснах, и така до 1985 година, когато се явих на първият конкурс в радио София, където спечелих лауреатско звание “Родна стряха”. Там ме чу и моята учителка – голямата легенда на Добруджа Верка Сидерова. Така наследих от нея добруджанския стил и част от репертоара й, който от 1991 година започнах да записвам в Българско национално радио до скоро. В радио София имам над 80 записани песни, а общият брой на записното ми творчество е 200 добруджански народни песни. После в годините имах честа и късмета да бъда заедно с Янка Рупкина, Олга Борисова, Динка Русева, Красимир Станев и Бинка Добрева – едни от най-големите имена в българският фолклор.
А народното творчество?
Даде ми начина, по-който най-лесно да контактувам с хората, да мога чрез песните си да им показвам красотата на Добруджа и България.
Кое е нещото което ние като нация, не виждаме и не дооценяваме в фолклорното ни богатство?
Ние вече като нация нищо не виждаме и не оценяваме, особено след появата на тази простотия “Пайнер” и измислените й звезди. Ценностите се смениха, парите дадоха воля на простотията. Дано новите поколения се осъзнаят и да се обърнат към корените си, иначе България е загубена.
В момента живееш в Кипър. Как гледат кипърците на нас българите и в частност на българската култура?
Кипър е втората ми родина. Тук всичко ми напомня България. Но не мога да кажа, че кипърци имат интерес и познават фолклора ни. Те си харесват техните песни и правят много правилно. Когато имам възможност тук, с удоволствие пея, но повече пиша в сайта и на страниците на “Българският вестник в Кипър” с издател и директор Ева Иванова – една голяма добруджанка и Българка.
Успя ли да предадеш на детето си любовта към народната песен?
Синът ми Христиан е на 19 години вече, с удоволствие играе народни танци, но мечтата му е да учи във НАТФИЗ. Това ме прави щастлив.
Как виждаш бъдещето на нашият фолклор?
Фолклорът ни има бъдеще , но то зависи от културата на народа ни, от семейното възпитание и образователната ни система. Мисля, че трябва задължително в училище да се изучава фолклор. Неслучайно Карл Сейгън изпрати Валя Балканска в космоса. Има защо..Песента и фолклорът въобще са неписаната история на България и всяка една песен е един урок по родолюбие.
Какво четем:
🔴 5 съвета как да спрем цигарите🔴 Паундът се срина
🔴 Ще има чипове в личните карти
Източник: drum
Коментари
Последвайте ни във facebook!
