Всичко, от което се отказахме и загубихме


Времето. Единственото нещо над което нямаме власт и което ще съществува вечно, дълго след като ние изчезнем. Времето не се променя и не подлежи на контрол. То просто е. Това, което търпи изменение, всъщност сме ние хората. Човекът извървя дълъг път от пещерата до луксозния пентхаус в небостъргача и изграждайки този нов свят, започна да робува на улесненията, които сам изобрети, за да живее в удобство. 

Не вярвам на израза „в такива времена живеем“. Ние създадохме образа на този свят, ние сътворихме всичките му плюсове, но и неговите минуси. Сега ние сме тези, които сме зависими. И там, някъде в това пътешествие се отказахме и загубихме многото, за сметка на новото. 
Помните ли дните, когато приемахме обаждания само от дома, офиса или пощенския клон? Когато получавахме писма в металната пощенска кутия, които се забавяха заради транспортирането им до получателя. Спомняте ли си как отивахме в кафенето, за да общуваме с приятелите? Обърнали ли сте внимание, че клиентите по заведенията, след поръчката, питат за паролата на интернета?
Сега някак комуникираме без реално да го правим. Днес вместо да се сприятеляваме пускаме покани за приятелство, пишем статуси, качваме снимки на ходилата си, сръчкваме виртуално, хаштагваме, отбелязваме, чекираме се… Всеки от нас е фотограф, блогър философ, писател, травел агнент, модел, виден гастролог и съветник. При това всичко което е нужно е смартфон, компютър и интернет, все неща, които съществуват заради нас. 
Между Фейсбук, Туитър, Инстаграм, Вайбър, Скайп, Ютуб, Вибокс, Снапчат, Пинтерес и всичко останало, кога точно живеем? Не отричам ползата на всичко това, но не мога да затворя очи за отнетото ни. Уж сме социални, имаме хиляди последователи и приятели, а се оказваме сами пред монитора и клавиатурата.
Стоя и гледам децата, онези които все пак са решили да излязат с идеята да играят. И те го правят, само че на телефоните си. Останалите са се закотвили пред компютрите или не са се отдалечили много от стабилната домашна wi-fi връзка. Наблюдавам и си мисля, колко забавни бяха дните, когато живеех, за да спечеля на криеница, оставах без дъх, за да бягам от „стражарите“ или напрягах мозък, за синоними в „Асоциация“.  
Да, някога имаше детство, сега има високотехнологична специализация. 
В следствие на което започваме връзки от Фейсбук, споделяме интимни мигове в Инстаграм,  извиняваме се чрез емотиконки и стикери, правим проблемите си публично достояние със статуси (често в полза влизат текстовете на чалга песни – „Разби ме на парчета“, „Изхвърли ме от леглото“, „Пия за утеха“ и така нататък) и  се разделяме по Вайбър (те и смс-ите вече са отживелица). Говорим ли изобщо очи в очи?

Преди готвихме, чистихме, перяхме на ръка, миехме съдовете сами, простирахме и пак съумявахме да намерим време да прочетем КНИГА. Сега четем предимно статуси, демотиватори или просто гледаме видео клипчета. Добре, книги евентуално се четат, въпросът е в какъв формат и на каква марка електронен четец. Масово се загуби удоволствието от лутането в книжарницата сред стелажите, от разлистването на страниците и аромата на печат. Същото важи и за новините. Няма нужда да вземаме новия брой от павильона, когато с отварянето на браузъра и кратко „тайпване“ новините сами идват при нас. А идва ли и удоволствието от държането на хартиения брой в една ръка и сутрешното кафе в другата? 
Да, отказахме се от много, но не само в името на технологиите, а и благодарение на тях. За никого не е тайна „новият български език“. Чудя се колко ли дни щяха да умуват хората през 80-те или 90-те над думи като: 4атя, тапотия, но6т, 6такам и други подобни. Цяло чудо е да се натъкнеш на правопис днес, толкова голямо че чак се изумяваш и мислено поощряваш човекът написал два реда правилно. 

Новият свят заличи и други неща освен правилно наредените букви. Когато отидеш на изложба, театрална постановка, балет или опера в спретнат вид, повечето посетители коментират ризата и сакото ти. Оставете, че дори ризата ти е запасана, ами и вратовръзка си сложил. Къде са ти кецовете? За какво толкова си се издокарал, та това не модната седмица в Милано!? Преди време едно момче ме попита защо съм се изтупал в стил „Мъже в черно“ за една изложба, а аз му отговорих, че е от уважение към труда на художника и самото събитие. Недоумението ясно се виждаше в празния му поглед. Пет секунди по-късно ми обърна гръб, явно решил, че съм траурен агент, който просто си измисля оправдание. Ама те и траурните агенти вече не носят костюми… 

Кавалерството, скромността и възпитанието също потънаха някъде. Или иначе казано, оставяме полуголата си съпруга да ни отворя вратата на училището, където учи детето ни, защото извинете ама все пак снощи сме платили вечерята. А всъщност сме в даскалото, понеже малчуганът малко е поступал учителя си по български език… Което пак му е малко! От къде на къде ще пише двойки на наследника или поне ще иска да му ги пише, ако се намери бележника?
Примери могат да се изреждат до утре, но основното е ясно. 
Обвиняваме времето за всички липси. Изтъкваме, че светът се променя, но даваме ли си сметка, че това е така само външно? В сърцевината си, под повърхността, планетата ни е същата. Можем ли да кажем, че това важи и за нас хората?
Улесняваме или робуваме? Живеем или съществуваме?

Стелиян Стоименов
в. „България СЕГА“


Какво четем:

🔴 Велинград – sanus per aquam

🔴 Иконата на Св. Богородица от Бачково върши чудеса

🔴 Родопското одеяло е хит в Европа

Източник: България сега



Коментари



горе