Българите в американското кино: истини и фантазии


 

България трябва да се радва, че макар и малка, е родила достойни синове, които със своите способности я поставят в рамките на културата и изкуството. С гордост се произнасят в Европа имената на Анна Тодорова, Саша Попов, Панчо Владигеров, Борис Михайлов, Петър Райчев и др. Които доказаха, че България е страна с високо-интелигентен народ, който макар и угнетен от 500 годишното турско робство, с бързи крачки върви напред и взема първенството над балканските народи.

Ние сме горди, че зад океана, в страната на мира и свободата – Америка, имаме българи които доказват на „новия свят“, че България може да даде способни способни хора в полето на най-новото изкуство – кинематографа. Там са: Пери Н. Векров, Благой Стефанов и Стефан Г. Денчев, които са при тихият океан в кинематографичната столица Лос Анжелес, работят необезпокоявани от никого, работят и се радват на труда си, които им донася слава и издига името на отечеството ни.

Кинозвезда, 1924 г. 

 

 

Патетично-артистичният привкус на текста от Кинозвезда е много интересен.  Още по-интересно става, когато се разровим в съвременните бази данни за историята на американското кино за да открием имената на българите във филмовите продукции.   

Безспорно най-успешната и разпознаваема фигура е тази на Пери Н. Векров. Някои изследователи (като Винсънт Барнет и Алексис Уидън) твърдят, че се среща и във вариант на произношение „Веков”. Ясно е, че това не е истинското име на българина, а вероятно адаптирана „американска версия” или направо артистичен псевдоним. 

 

В ляво е Пери Н. Векров, заедно с Франки Ман и Стюарт Холмс  - снимката е от работния процес по Trailed by Three (1920)

 

 

Реклама в Exhibitor's Trade Review от 1923 за филм по сценарий на Векров - от базата с данни на Media History Digital Library

 

Ето какво Кинозвезда ни съобщава за него:  че е роден в Шумен през 1881. Като дете с родителите си заминава за Египет, където е играл във френска театрална група, а сетне е завършил Робърт Колеж в Цариград. От 1901 г. е в Америка, където специализира драма, опера и водевил. В статията са изброени и основните заглавия на българина, продукции за компаниите „Парамаунт” и „Юнайтед студиос”. Актьор, режисьор и драматург.

 

Афиш на кино-сериала Perils of the Yukon от 1922, под режисурата на Векров и Макгоуан, за съжаление също със загубено копие

 

Карето за него завършва със заявлението, че най-вероятно Векров се намира в настоящия момент в Япония и снима „сериални филми”.  Всъщност няма засега открити данни, че е посещавал Страната на изгряващото слънце.

Пери Н. Векров фигурира в базите Автори на американското кино и Британски филмов институт.  Наистина е родом от Шумен. Режисьор е на 15 (другаде пише 19) филма, сценарист на 11 ленти, и в три кинотворби играе малки роли.

В специализираната литература неговото име често се споменава особено във връзка с британската бестселър писателка и режисьорка Елинор Глин, чиито роман Три седмици българинът пръв екранизира. Така се появява дебютният филм на Пери Н. Векров Три седмици,  чиято премиера е на 8 октомври 1914 г. (В последствие през годините романът на Глин ще претърпи още много екранни адаптации. Явно Веков е имал изключителен вкус и нюх за подходящи за екран текстове.)

 

Прочутата Елинор Глин, известна не само като писател, но и една от първите жени-пионери в кинорежисурата

 

За жалост повечето творби, върху които Пери е работил се смятат за загубени. Съществува обаче едно не пълно копие на Играчките на войника (1930), режисирана от Майкъл Къртис и по сценарий на Векров. Музикална комедия, тематично свързана с Първата световна война. Да точно така, режисирана е от същият Майкъл Къртис, който през 1942 ще заснеме Казабланка с Хъмфри Богард и Ингрид Бергман, и ще получи Оскар… Пери Н. Векров не става свидетел на тази слава - уви твърде рано си отива от този свят, на 57 годишна възраст през 1937 г.

 

  

Откъс от "Играчките на воийника" (1930) на Майкъл Къртис, със сценарит Пери Векров.

 

 

Има и други двама българи – Онжев от гр. Сливен и Г. Гръблев – бивш офицер от българската армия. Те не са имали шанса да вземат добра работа освен като фигуранти и то само два пъти за „Уйлям Факсъ“ (има се предвид Фокс – бел. авт.) Студио. Последният който е младо и интелигентно и симпатично момче обещава да стане добър кино-актьор.  Със значение е да се отбележи че в началото на тая година само за 2-3 месеца в Лос Анжелес бе Тодор Радославов, който пристигна като голям актьор (!) от Берлин и желаеше да вземе позиция не като актьор, но като „звезда“. Обаче самомнението и незнанието на езика го принудиха да се завърне обратно откъдето беше дошъл!...

  Август 1924, Лос Анжелис, Григорий Клюзъ, Кинозвезда

 

 

Тримата господа, споменати в дописката, явно не са оставили следа в аналите на американското кино. Друг актьор, чиято снимка дори можем да открием из страниците на списанието Кинозвезда, май успява да пробие в малките епизодични роли: Благой Стефанов. Много е интересно, че името му изобщо не се среща в базите данни с ранното американско нямо кино. Напълно е възможно да е използвал артистичен псевдоним. Благодарение на родното списание, което патетично, гордо и със замах го представя на нашата аудитория, разбираме, че играе в повече от 20 филмови продукции.

 

Из родното списание Кинозвезда

 

Благой Стефанов е родом от Екши Су/Горно Върбени, Леринско (днес Ксино Неро, Гърция, област Западна Македония). Дълго време е бил учител. Най-вероятно по време на Балканската война имигрира в Америка. През 1914 г. се установява в Денвър и първоначално игра в различни театрални трупи. В Лос Анжелис се премества през 1918.

Сред филмите с негово участие са Да живее царят с Джеки Куган, Испанската танцьорка с Пола Негри, Наказание с Лон Чаней. Списание Кинозвезда дори твърди че партнира и то в главна роля на Етел Клейтън в Ако бях кралица (1922, на Уесли Ръгълс, филмът е загубен). Но българско име не се среща в нито един от описите на тези кинотворби. Дори няма повтарящо се чуждо име, което да засечем в посочените продукции и да ни насочи към евентуален псевдоним. Уви, за момента не можем да идентифицираме и докажем по документите присъствието на Стефанов. Много, много жалко.

 

 

От друга страна се прокрадват и съмненията:

 

Дали пък не са доизмислени и доукрасени тези сведения в списанието?

Или пък да е тотална измама?

Не е ли просто – изданието публикува незнайна снимка на тотално неизвестен човек и с гордост заявява, че това е български актьор.  Кой го знае – Америка е като "Бог високо, Цар - далеко".

А всъщност защо пък редакцията да играе на такава заблуда на публиката? Да речем – за да си повдига пазарната стойност, за да си пълни страниците със сензации, да симулира артистичен патриотизъм…

Друга гледна точка: а би ли се вълнувал този всъщност дребен актьор в далечната американска земя, какво пишат за него в България? Родината е също толкова далеч...

 

Карето за Благой Стефанов завършва със сведение, че артистът има проблем със здравето затова временно прекъсва снимките в киното и си почива на брега на океана. На една от кориците обаче ще публикува негова снимка – единствената, която можем да съзрем.  Доколко е достоверна трудно може да се провери. Все пак – ще ни се Кинозвезда от 1924 да не мами. А и някак ни домъчнява за учителя от македонските земи, който мечтае за блясъка на славата и се препитава от атракцията наречена кино…

 

И стигнахме до Стефан Г. Денчев, който е не само кореспондент за българското кино списание, но и също актьор в Холивуд. Нещо повече – изпечен хитрец, ако се вярва на историите, които витаят за него. И най-големите мистификации са именно около тази личност. Веднага да кажем - неговото българско име като такова също не се открива в архивните бази! Но пък митологията за Денчев е отлично подхранвана от спомените на Васил Гендов.

 

 

 

 

Според пионера на българското кино именно Стефан Денчев е откраднал лентата на първия ни филм Българан е галант, занасяйки я във Виена и представяйки я за своя творба и спекулирайки с физическата си прилика с Гендов. На всичко отгоре успява да я преподаде в Америка. Истина ли е това, опит за по-атрактивна самореклама или просто аберации на паметта?

 

 

Ето пък какво твърди сп. Кинозвезда. Стефан Денчев е родом е от Трявна, а заминава в Щатите през 1921 г. Наистина е професионален актьор. Започва кариера в Народния театър през 1913 г (това е проверена истина - можем да  прочетем името му в Летописите на театъра!). Играе в трупата на Матей Икономов, във варненския „К.Ранков Театър”. Но явно българската сцена му е тясна и мечтае за широкия световен киноекран. Денчев заминава за Париж, където успява да влезе в масовката на продукциите на „Гомон” и „Еклипс”. Връща се в България и започва работа за списание Киносвят. Казват, че е назначен от Александър Стамболийски за представител на печата на легацията на във Вашингтон. (Дали е така всъщност може да се провери в архивите на легацията в ЦДА). Защо обаче напуска този все пак висок пост и отива в Лос Анжелис не е съвсем ясно.

 

 

 

Продължаваме с митологемата, изложена в Кинозвезда: Макс Линдер помага на българския актьор да сключи договор с Феймъс Плейърс Ласки Студио.

 

Под ръковоството на Сесил Де Мил и Глория Суонсън и куп знаменитости изучава тънкостите на филма и играта.

 

Дори го наричат „българският конт”! Брей!

Многократно в публикациите се акцентира върху филма Бръмчащата птичка (Колибри, 1924, на реж. Сидни Олкот – пионер на канадското кино), където Стефан Денчев "зашеметяващо" играе ролята на Зизи – монмартърски чаровен плейбой – бандит…. (Запомнете последната дума, защото ще се върнем на нея.)

 

Панорама от филмите на Олкот

 

 

Но в каталозите срещу ролята на Зизи е записано не името на българина, а на… Жак Доре (Jacques D'Auray).

 

Кадър от снимачния процес на Бръмчащата птичка/Колибри

 

Веднага се питаме – може би е псевдоним на българина от парижкия му период, а? Да, ама оскъдната филмография на мосю Доре е съвсем различна. А за момента и никъде не откриваме снимка на французина за да сверим евентуална прилика или припокриване на идентичноста. Филмът на Олкот (позитиви и негатив) е запазен в библиотеката на Конгреса, така че при една задълбочена изследователска работа, може евентуално да се идентифицира, кой точно се превъплъщава като Зизи: Доре или Денчев?  

 

Из филма на Олкот - в дясно е Глория Суонсън. А дали в ляво не е Доре?

 

...и съответно един от вариантите на плакат

 

Друга фактология, която пък веднага ни кара да се съмняваме в гореизложеното и ражда нова хипотеза. Технически съветник (нещо като помощник режисьор)  на Олкот е бил Жак Доре. Апропо – Стефан Денчев също е работил и на такава позиция…  Тук пък се наслагват едни други, тежки психологически комплекси върху характера на българския актьор: именно, че не може да пробие като професионален артист (а в София е бил в Народния театър все пак), а стига само до нивото на помощен персонал в киното и на Франция, и на Америка. Забележете и текстовете под снимки в Кинозвезда! 

 

 

 

 

Наваксващо се изгражда друг, красив, известен, ВИП-образ в контекста на родната културна и артистична среда. Компенсира дълбокото чувство за неудачност, неоцененост и нищожност. Величието на американската мечта е мимолетен мехур, при това издухан от български евтин провинциален сапун.  Да припомним ли и прозвището "български конт"?!

По повод на бандита, мистериозните кръгове около фигурата на Стефан Г. Денчев продължават да се множат, шеметно въртят и да разпалват въображението досущ като хула-хоп атракция на сцената на евтин водевил в затънтен градец.

Например твърди се, че през 1926 актьорът се връща за малко в България с ултра луксозна американска кола и личен асистент. Но след известно време заминава обратно в Щатите. А пред 1927 продава на американци "Българан е галант". Типично за българският тарикатлък се забърква с мафията на Ал Капоне, някакви двойни счетоводства и много пари се губят,  или Денчев се опитва да избяга с едни куфари пълни със зелени долари, ала бива проследен и… застрелян.. баш до Статуята на Свободата (много метафорично, по една от версиите!).

Дали всичко това е истина, дали наистина Денчев е аркашка-измамник, шмекер-комплексар и нещастен фантазьор-авантюрист, дали всъщност никога не стига до Америка? Доколко Гендов налива масло в огъня, разказвайки историята с открадването на Българан е галант? 

За всички, които проявяват интерес към ранното българско кино и особено аферите, мненията, фактите и хипотезите около Стефан Денчев - Васил Гендов - Българан е галант препоръчвам великолепната и много подробна нова студия на киноисторика д-р Петър Кърджилов със заглавие Стефан Денчев - "похитителят" на изчезналия "Българан е галант", поместена в брой 3 от 2015 г. (стр.10-15) в академичното списание "Проблеми на изкуството" на Институт за изследване на изкуствата, БАН.

Всъщност… би станал чуден ретро филм за мистификатора Денчев. А и не само за него. Въобще за българските мигранти, които са се опитвали да влязат в света на Великия ням кинематограф. Би бил един тъжен филм, за приемането на желаното за действителност. Като се замислим, тези фигури носят голяма доза трагизъм и печал.

Статията в Кинозвезда за Стефан Денчев завършва така:

България трябва да се гордее с такъв един син който самичък при много труд и силна воля е достигнал завидно положение.

Хубаво звучи….

 


Четете още:

🔴 Тодор Живков разказва за срещата си с Ванга

🔴 Тимоти Алън и неговата България

🔴 Ценни съвети за личната хигиена и секса през социализма





Източник: glasove





Коментари

горе