Поне петима нови класици (Към съставителите на програми по литература)
Ако книгите са прозорец към света, българските книги, които се учат в училище,
за жалост са един отдавна непроветряван прозорец. (Ако исках да се заяждам, щях да добавя, че прозорецът гледа към задния двор на
някое затворено селско читалище, но не това е целта тук). Както имах възможност да напиша подробно в "Аз чета" и
Причината – тотално сбърканият подход към програмата. Заради фетиша към изчерпателност едни автори се разчепкват до последната морфема – за сметка обаче на други, чиито имена дори не се и споменават. Заради маниакалната обсесия към хронологично изучаване – в 11 и 12 клас се обговаря период от точно 77 години: от Песните на Ботьова, издадени през 1875 г., до "Железният светилник" от 1952 г., който обаче пак говори за събития от XIX век.
(За малко да пропусна – в програмата има и още две "модерни" книги, посочени с имена и издадени след Втората световна – "Антихрист", повест за събития от XIV век, и "Цената на златото", още един роман за Априлското въстание, ако случайно не сте го чували).
Книгата в училище – прозорец към миналото, а не към света.
Прекрасно! Безспорно е важно да изучаваме тези 77 години от литературата ни.
Безумно е да не си чел
За периода до падането на комунизма според мен те са поне петима:
- Константин Павлов: най-мощното слово, появявало се в България. (срв. с Г. М., Хр. См., Н. В.)
- Георги Марков: разобличителят на времето, не само с биографията си. Задочни репортажи за България като образец за публицистика (много повече, отколкото фейлетоните на Алеко). "
Жените на Варшава" като истински модерно писане. - Станислав Стратиев: най-забавният ни драматург. "Сако от велур" като възможност учениците най-после да се засмеят в час.
- Виктор Пасков: бомбата на 80-те. Зарядът й – "
Балада за Георг Хених". - Йордан Радичков: ключ към цял друг свят, нашият бивш бъдещ нобелов лауреат.
Впрочем това е
основният проблем на часовете по литература – те не възпитават любопитство към
книгите
Пречупено през призмата на садистично-мазохистичните филологически упражнения и лашкането в строг хронологичен ред из историята на литературата, четенето вече не изглежда като удоволствие, а като едно от възможно най-досадните
задължения. Задължение, от което повечето ученици с радост се освобождават, когато
вече няма кой да им пише оценки в дневника.
Това е проблемът и с "История славянобългарска". Часовете по литература трябва да те учат на любов към книгите и четенето, а не
да са патерица на други предмети. Делото на един от най-великите българи задължително трябва да се учи, отец Паисий дава тласъка на нашето Възраждане и всеки трябва да знае това, но
мястото на урока за "История славянобългарска" безспорно е в часовете по история
Няма абсолютно никаква причина да пълним обучението по литература с подобни текстове,
докато страхотни и истински важни български автори, които могат да запалят учениците за четенето, дори и не биват споменавани.
А лично мен именно автори като Константин Павлов, Георги Марков, Виктор Пасков,
Станислав Стратиев и Йордан Радичков ме карат да обичам нашата литература, да
се гордея с нея и най-важното – да изпитвам удоволствие, когато я чета.
Какво четем:
🔴 "Изметете" отровите от черния дроб с лековита отвара от това растение🔴 Фридрих Грюнангер, който направи София красива (галерия)
🔴 Съветник се отказва от заплатата си, дава я за благотворителност
Източник: Дневник
Коментари
