Портичката


Старецът стъпваше бавно и тежко. Тояжката му глухо почукваше по грапавата улица, която му се виждаше днес, че краят й не се види. А там… на другия край, беше портичката, която винаги с познатия си дрезгав глас го поздравяваше на отиване и връщане. Откакто се помни. Всеки ден и всеки път.
- За къде си тръгнал, дядо- го попита непознат около 50- годишен мъж.
- За портичката… На другия край- и той посочи напред улицата
с тояжката си и продължи да почуква по земята.
- Тя знае ли… да чака- попита учудено и бавно непознатият.
- Знае… Цял живот ме чака- да ме изпроводи, да ме посрещне. И сега. Докато един ден ще плаче да се върна, ама само ще ме е изпроводила. Така всеки някой някого чака, докато и той си тръгне… И тя… ще си тръгне един ден, ще изохка 
с ръждясал глас и ще грохне сама… Без да има кой да я изпрати.
Като при нас… хората.
И замълча, понесъл на гърбица самотата си. Към портичката, която единствена все още го чакаше.


Какво четем:

🔴 Андрей Пантев: Да учим "Джелем, джелем", а не Чинтулов? Безумие  

🔴 Мария с Награда за гражданска доблест

🔴 Вижте кой има имен ден утре

Източник: Родопчани



Коментари



горе