БЕНКОВСКИ


Планината пуста. Дивота и сън е.
Вред пространства голи, бърда, урви, трънье;
в пустинята влада някой гробен дух.
Небосводът гледа уплашен и глух.
Лесовете черни, накрай кръгозорът
мяркат се, тъмнеят. Надалеч в просторът
орел един плува, бавно се върти
над някоя мърша, що му дъх прати;
по скалите зеят страшни пукнатини;
затулени с храсти - легла на гадини;
сипеи безродни, плешиви бърда,
стръмнини без дръвье, реки без вода
душата измъчват и плашат окото.

Из един там глух дол, обрасъл с глогина,
сега върви тихо някаква дружина.
Вождът е Бенковски! Бенковски е сам!
Бенковски я води в пустинята там;
героят, юнакът с мисъл на челото,
на подвига знаме, душа на делото,
човекът, що даде фаталния знак
и цял народ смело тикна с своя крак
желязната вволя, железните сили,
могъщото слово, що слабий окрили,
гласът, който каза: "Вървете! Да мрем!
Ставайте, робове! Аз не щъ ярем!"
И ние трептяхме пред тоя глас мощен,
пред тоя демон таен, призрак полунощен,
който произнесе страшните слова...

Той сега вървеше с клюмнала глава.
Другарите му верни, разбити и пршни,
мязаха на мощи и на сенки страшни,
седемдесет бяха, четирма са днес.
Другите паднаха: едни в боя с чест,
други в плен срамотен, други пък бегаха,
от тяхната участ кат се убояха.
Тъжно те вървяха в заглъхналий мир
по пясъка ситни, из дивния шир,
с пушки без патрони, и скрака без сила;
всяка кост се клати, боли всяка жила;
подвигът е труден, пътят е свиреп.
Петнадесет дена без отдих, без хлеб
скитат се в горите, борят се с тиранът,
с пекът, с дъждовете и с треви се хранат,
често мисъл мрачна дохожда им тям.
Но бълзо изчезва; Бенковски е там.
Бенковски ги пази мълчалив и страшен;
в бедите поддръжка и пример всегдашен;
тоя държи, не охка, тоя е само блед,
и гледа на изток, и води ги дмело,
и бурно се бърчи бледното му чело.
В глава му се блъскат мисли цял пояк
и кроежи тъмни, и лучи, имрак,
и ярост отровна кипи му в гърдите
за толкоз нещастья, надежди разбити,
за толкова жъртви и вяра, и труд,
отишли на вятър под натиска лют!
И бунтът пред него като облак чуден
фърчи кат от някой ураган прокуден.

Накъде отиват?... Изведнъж гръм
раздаде се от ближния хлъм.

Кат снопове падат трима другари.
Кръв димеща, топла пясъка прошари.
Пушекът се пръсна и гръмът мина,
кат напълни с екот цяла планина.
Потерята скокна от свойта пусия
и шумно изкряска - смелост уловия:
тя видя един прав и то кървав, сам!
Двайсет пушки мерят изново насам,
готови куршуми и огън да храчат.
"Предай се, разбойник!" - извика водачът,
и сганта внезапно загради отвръст
сетний неприятел със жажда за мъст,
със радост свирепа, с увереност дива,
че веч държи здраво плячката си жива.

Тогава ранений прав, трепетен, див,
с поглед безнадежден, почти горделив,
с пет рани в снагата, при прагът на гроба,
кат не щя да падне, както падна роба,
гръмна се вчелото и сред гъстий дим
падна мъртъв, хладен и непобедим!

И Хаджи Люзгяр бей, главатарят стари,
пристъпи зачуден с хищни си другари
към таз жъртва силна, към тоз горд юнак,
който му избегна с такъв славен бяг,
погледна чело му, с топла кръв покрито,
и очи му страшни, вперени сърдито,
и ръка му, взела револвера с мощ,
като че се готви зарад битка йощ,
и уста му бледни, открити към свода
като че ще винат: смърт или свобода!
И усети почит и трепет, и студ,
и викна уплашен: "Кой е тоя луд!"
Но всички мълчаха. Тогаз от земята
един труп пошавна, отвори устата,
пробуден от сила тайна, непозната,
и с глас издихающ, кат ръка простря,
"Бенковски!" продума и тихо умря.

Иван Вазов


Какво четем:

🔴 Стоянка Мутафова: Нейчо ме пазеше от оня свят

🔴 ТРЪГНАЛА Е МАЛКА МОМА-ТРИО "БЪЛГАРКА"-ЯНКА РУПКИНА, ЕВА ГЕОРГИЕВА И СТОЯНКА БОНЕВА

🔴 Известен британски фотограф: България е едно от най-хубавите места в Европа! Обожавам и българските баби!

Източник: slovo



Коментари



горе