Единственият Бог на българина е учението


Това е най-страшното робство на българския народ. Робство, продължаващо вече 13 века. Съдбата на българския народ цял живот е зависела от предатели. Тъкмо стане най-напечено в битката и някой предател вземе та доведе в гръб на Самуиловата войска Василий Българоубиец. Тъкмо революционната мрежа е изплетена и някой предател вземе та я метне като бесило на врата на Левски. Но все пак през целия многовековен живот на българите предателите са били заклеймявани. Днес обаче те са назначавани. Понякога за министри.

Днес българското няма стойност. Днес българското е обругано, подиграно, наритано като зелка на зеленчуковия пазар. Зелка, която търговецът сам си рита, за да придобие търговски вид, който да се хареса на конкуренцията и господаря на пазаря. От някогашния лозунг „Изберете българското!” остана само първата дума. Втората я изми дъжда. Остана само изборът между десетките евроамерикански идентичности, между които клиентът може да си избере, когато емигрира.

Виждал съм български семейства в Лондон, които нехаят или нарочно не насърчават българското у децата си искат децата им да се претопят, да се размият час по-скоро в мултинационалната британска среда, защото споменът за българското нищо не им носи. Освен горчиви спомени. Горчиви спомени, които се отмиват с чашка ракия в събота вечер и буркан туршия, пратени от село, ако изобщо още има българско село, или купени от българския магазин в Лондон.

Но съм виждал и други семейства. Виждал съм одески семейства, съставени от баща руснак, майка еврейка и деца поляци. Одески семейства, които посрещнаха у дома си мен, българина, на петия ден от одеското ми пребиваване, посрещнаха ме, както са ни учили, че българите посрещат у дома си българин. Но това са митове. Четвърта година живея в София и нито един софиянец още не ме е поканил в дома си. По-лошо. Вече и на село не посрещат, страхуват се. Страхуват се от своите като от чужди. Не че вътре е останало кой знае колко много за крадене.

В Одеса, град в страна, където българите са третото по численост малцинство след руснаците и украинците, чуят ли, че в градския транспорт или на улицата говориш български, тамошните българи мигом отварят сърцата си. Готови са да ти помогнат, да те упътят, да те поканят на гости дори. Само защото идваш от прастарата майка родина, да те попитат как вървят нещата там, у нас (!), в България, така питат, макар да знаят, че нещата у нас отдавна не вървят. Никак.

В Украйна, под Одеса, има цели български градове – Измаил и Болград, в които се говори на български. Вярно, с руски примеси, но все пак български, мек и мелодичен, подобен на варненското му наречие. Във всяко село по пътя, с очите си видях - има табели, указващи български музей, българско читалище или в краен случай ансамбъл за българско народно творчество. Литературният одески музей представя над 300 руски автори и има само четири филиала. Три от тях са на местни автори, четвъртият обаче е на Христо Ботев. Намира се в селото, в което Ботев е бил учител по български на бесарабските българи, докато е посещавал лекции като слушател в Одеса. Точно тук, а не другаде, Вазов е написал „Под игото”, тук са живели и Васил Друмев, и Васил Априлов, и Добри Чинтулов.

От какво са бягали тия хора, от мирно съжителство с Османската империя, което да описват в книги, бунтовни стихове и песни? От какво са избягали бесарабските българи, на чиито деца нашите възрожденци са преподавали български, които тамошните българи не са забравили и до днес? От владичество или от робство? Това имах да ви попитам. И отговор не искам.

Смятах образователния министър за сериозен мъж. Когато миналата година дойде по местните избори в Казанлък заради падналото училище, той ми изглеждаше като човек, готов да работи. А в Казанлък, където се опитваха да вдигнат школа за физиците на всеизвестния български учител Тео до математическата гимназия, не само че не построиха школа, ами, без да искат, бутнаха и гимназията. По невнимание. Тогава министърът на образованието обеща да въздаде справедливост и да накаже виновните. И си остана само с обещанието.
Днес образователното министерство се разпада като казанлъшка МГ. Разпада се българското образование, разпада се българският народ, чиито отломки може да намерите по цял свят.

Добре, че сегиз-тогиз избухва по някой образователен скандал с отпаднал Чинтулов, Ботев или Вазов в учебната програма, та да си припомним, че сме българи. Защото на българина можеш да му отнемеш хляба, като му вдигнеш цената, колата, като му увеличиш бензина, да му спреш парното, като му натрупаш сметки, да му вземеш жената, като я пратиш в Гърция, но не и да му отнемеш образованието на децата. Защото за българина, този скептик и неверник открай време, истинският храм през всичките дълги робства е била не църквата, а училището. Единственият му Бог – учението. И слава Богу, ако съдим по общественото недоволство напоследък, все още е така. Независимо че може и да сте на обратното мнение.

Последният стожер на българското си остава обруганото и окаяно училище. Което въпреки всичките четвъртвековни усилия някак оцеля и продължава да крета, куцайки ту на една, ту на друга страна. По-силна страна. Обикновено – добросъседска.

Аз съм емигрирал веднъж. В Англия. Ходил съм във Франция, Белгия, Полша, Словакия, Румъния, Унгария, Сърбия, Македония. Обиколил съм и България. Но никъде не са ме посрещали като българин така, както ме посрещнаха в Одеса. И ако някой ден ми се наложи да емигрирам пак, защото съм несъгласен с поредното робство, българското робство, вече знам: ще емигрирам в Одеса. Или Бесарабия. Все едно.

Мога да преподавам. Български. Като Вазов, Ботев и Чинтулов. Там поне ще продължат да ги изучават.


Какво четем:

🔴 Радостина, която спечели конкурс на National Geоgrаphic: Ще продължа да снимам

🔴 8 неща, които трябва да избягвате след хранене

🔴 Патриотите връщат смъртното наказание

Източник: Новинар



Коментари



горе