На Европа арабите са й по-мили от вас


Помните ли европейските визи? Дългото и унизително чакане пред посолства и консулства?

Аз ги помня. По онова време бях студент в Пловдив и с моите колеги утихвахме в неприятно мълчание пред многолюдната опашка от желаещи да работят в южната ни съседка пред гръцкото консулство в града под тепетата.

Замлъквахме, отивайки на кафе, докато минавахме оттам, обзети от неприятното чувство, че родителите ни хвърлят едни пари на вятъра сякаш само за да ни изучат да се превърнем и ние един ден в бедни емигранти, които ще берат южни маслини за трапезата на богати северни народи.

Маслинки, които винаги са ни пробутвали с водичката в тях... Защо? Защото, както гласеше репликата на героя от „Двойникът”, маслинките са скъпички. За нас, българските деца и техните родители. Не че сега е по-различно. Визите паднаха, маслините – не. Или по-скоро – „водичката” в тях.

Ние южни емигранти не станахме, но повечето от моите колеги, като се дипломираха, заминаха на север, онзи европейски север, който наричаме Запад. Някои, за да берат английски ягоди, други – за да скубят пилета или филират сьомга, трети – за да се превърнат в общи работници по техните строежи,

млада градивна ръка, бягаща от една рушаща се държава

Повечето от тях са такива и до днес.
Помня и аз унизителните опашки на лондонското летище „Гетуик”. Помня страха, който изпитах през този половин час висене по гишетата, помня бакенбардите, бялата риза и черната вратовръзка на британския митнически офисър, вероятно по-млад и от мене по онова време, който, като ми видя паспорта и визата, вдигна учудено вежди и ме попита: You can cut meat („Можеш ли да режеш месо”), защото във визата ми пишеше, че съм транжор.

Yes, разбира се, уверих го неуверено аз. Hummm..., изхъмка недоверчиво той и извика по-възрастната си колежка. Разлистиха ми документите, разрешителното за работа, гледаха го под лупа (буквално), гледаха ми и визата. И като не откриха нищо нередно, по-възрастната митничарка отсече, че всичко ми е наред и бакенбардестият й по-млад колега нямаше как да не ме пусне.

В едно беше прав тоя невръстен английски денди. Че аз не можех да режа месо. Аз самият бях месо, живо младо месо, парченце уплашено сиво вещество, откъснато от плътта на една самоизяждаща се държава.

После видях други неща. Видях уелския собственик на птицекланицата, който ни наричаше „мързеливи български копелета”, въпреки че му колехме по три-четири хиляди пилета на ден. 20 души. 19 българи и един поляк. Хвърли ни босът в калта на гърба на фабриката, в която беше докарал шепа счупени каравани, втора ръка. На него всичко му беше втора ръка.

И машините, с които беше оборудвал поточната линия, и плоските лъжи, с които се опитваше да преметне собствената си държава, за да не плаща данъци или такса за изхвърляните пилешки кости.
После работих на строеж, на който работниците бяха българи, словаци и предимно млади англичани. Улиците бяха пълни с пакистанци, касите в хипермаркетитите

с индийки в зелени роби и червени точки на челото

магазините за цигари – с китайски продавачи, магазините за облекло – с огромни чернокожи бодигардове, кварталните бакалии – с продавачи от турски или гръцки произход, съвсем като зеленчуците вътре.

Изобщо по строежите и фабриките, които обиколих, никъде не видях човек с по-различен цвят на кожата от белия. Във великата мечтана Европа за всички тях светеше вежливото европейско слънце. Само ние, българите, и останалите източноевропейци се тълпяхме в сянката на западното експлоататорско лицемерие.

Вечер след работа се отбивах в някой пъб, за да похарча някоя и друга лира за бира, сам-самичък, останалите ми колеги упорито пестяха пари. И с подпийналия си развален английски веднъж-дваж дори се осмелих да заговоря местните гърли, които спираха да ми се усмихват пред бара, щом им кажех, откъде идвам. Нищо че България не им говореше нищо. Самото й име казваше достатъчно. Защото в Англия се отнасят подозрително към трудно произносимите имена. Я се опитайте да кажете „Светлозар” на английски...

Сега Европа прибира мургави мъже от арабски произход, най-често иракчани или афганистанци, които се представят за сирийци. Дори повече – в Европа днес и сомалийците минават за сирийци. Идват, за да купонясват, не за да работят, а за да вдигат германски поли пред камерата на корейските си смартфони, а после, без да са работили и ден, се оплакват, че освен махмурлук Европа не им даде нищо. Нищо от онова,

което очакваха да получат най-късно до три месеца

къща, вила и кола заедно с жена, всяка вечер по една, и цял отбор деца. Истинска арабска пролет, отпразнувана с европейски средства.
А да сте чували през всичките тия двайсет и пет емигрантски години българин да е посегнал на чужденка? Да се е опитал да изнасили коренна жителка на местна държава?

Няма и да чуете. Защото българинът, каквото и да ви говорят ганьовците, може и да е смел човек у нас, на масата пред телевизора, но е твърде страхлив на Запад. Не смее българинът ни да си хвърли фасчето на непозволеното място в Европа, нито да шукне, камо ли да гъкне, от страх да не го екстрадират обратно в родината. Къде ще ти тръгне да сваля или дърпа руси местни жени! Та българинът там се стиска да не си свали гащите, за да се изпикае, от страх да не капне капка встрани от писоара на европейските му надежди.

И защо Европа ни посрещна така, нас, източноевропейските й деца? Посрещна ни по-зле от араби, по-зле и от африканци. Българинът е страхлив, работлив и амбициозен на Запад. Знае за какво е отишъл, защото още по-добре знае какво го чака, ако се върне. Глад и подигравки. В квартала.

Освен това българинът лесно се претопява сред местните със светлия цвят на кожата си, не дотам тъмната си коса и пониженото си национално самочувствие. Мнозина предпочитат да забравят откъде са тръгнали и често крият истината от собствените си деца, за да поговорят тихомълком с жена си на български чак когато децата си легнат.

Опасни сме ние, българите. По-опасни и от терористи. Толкова лесно се губим в местната европейска тълпа, че после сами ни е трудно да се открием кои сме, защо сме, откъде идваме и накъде отиваме. И прочие екзистенциални глупости...
Опасни сме, да. Но в оня, по-хубавия, тарикатски смисъл на думата „опасен”. Или поне така обичаме да си мислим.


Какво четем:

🔴 Наследникът на Ботев за скандала в МОН: Какво съжителство! У нас има родоотстъпници!

🔴 Църквата отбелязва Сретение Господне

🔴 Даскал от Пазарджик написа памфлет за Робинзон

Източник: Новинар



Коментари



горе