До Малта и назад. Или как преоткрих България


Последният месец на вече отминалата 2015 година беше много динамичен за мен. И натоварващ. И физически, и психически. Неслучилата се съдебна реформа и последвалата оставка на бившия вече правосъден министър Христо Иванов ми донесоха чувство за обреченост и усещане, че никога няма да издрапаме от калта. Тези емоции, съчетани с насъбрала се умора от работа, предпразничният трафик и суетнята, които никак не ми понасят, ме измориха много. В началото на работната седмица преди Рождество над главата ми висяха толкова много задачи (сред които и битови), че имах чувството, че никога няма да свършат. Дори т.нар. “коледно настроение” не ме завладя. Или поне не онази съвършена представа за празника, която ни втълпяват от рекламите. Имах нужда от няколко дни книга и одеяло, далеч от целия предпразничен шум, пазаруване и лудо препускане по магазините, които някак изместват центъра от истинския смисъл на Рождество, поне според мен. И за капак – грозната сценка, приличаща на откъс от мафиотски филм, която ДПС разигра пред очите на всички ни, без и най-малък намек за неудобство, че този грозен спектакъл се разиграва в навечерието на най-светлия християнски празник.

Една мисъл ме крепеше обаче – пътуване, планирано още през ноември за Нова година. Малта. Мек, разтапящ сетивата климат, топли хора, прекрасна архитектура и вкусна кухня. Остров. Райско място, това е впечатлението, с което оставаш след кратък преглед в Google. Само на 90 километра от любимата ми Сицилия. Първото ми пътуване, от много време насам, на място, различно от Италия. Италия, която заема голяма част от сърцето ми. Чувствах се леко странно, че ще пътувам до страна, в която поздравът не е “Ciao”, а сутрешната закуска не включва “cornetto”, но пък разнообразието никога не е излишно. А и ще отскочим за един ден до Сицилия, със сигурност, си мислех още когато резервирахме билетите. Броях дните до 29 декември – датата на нашето малко бягство. От България. Имах нужда да се махна оттук, извинявайте за откровението. Е, желанието ми се сбъдна. Тръгнах с почти пролетни дрехи, защото отивах на топло и нужда от палта и пуловери просто нямах. Полетът беше много приятен и кратък, по обяд вече бяхме на Острова, а Малта ни посрещна със слънце и 18 градуса. Веднага след унеса от високите температури, усещаш брулещия ушите ти вятър, който не се вписва в представата ми за топло време. Но няма да Ви говоря за климата на тази малка държава. Друго усещане ми е по-важно. Няма случайни неща, убедих се за пореден път. Точно това пътуване, точно сега, когато България не ми носеше нищо друго освен отегчение, раздразнение, яд и всякакви неприятни усещания. Бях заживяла с онова депресарско усещане, че наистина ние сме дъното на Европа. При това съвсем заслужено. Е, Малта ме опроверга и ми върна поне част от оптимизма за България. Винаги съм си мислела, че никой не може да ни стъпе на малкия пръст по безогледно строителство. Без мисъл, без вкус, без отношение към природата и без памет към традициите и историята. И това е, защото не бях ходила в Малта. Място, буквално задушено в студената хватка на бетона. Грозни нови хотели, които изобщо не са съобразени с архитектурата на острова. Бъдещи мастодонти в строеж. Оказва се, че и по статистика са абсолютен шампион по презастрояване в рамките на ЕС. На рицарския остров върху една трета от територията са изградени пътища и сгради.

Храна, след която имам нужда от дълго разтоварване. Навсякъде се носи “аромата” на старо олио (онази миризма, която витае около популярна верига за бързо хранене) и то от ресторанти с претенции. И маргарин. Навсякъде и във всичко. Маргаринът е националното ястие на малтийците, казвам Ви. Стигнахме до там, че започнахме да броим колко точно хранения ни предстоят до края на престоя ни. Добре, че едни сицилианки във Валета ни напомниха, че пастата не е мазно, лепкаво тесто с мазен сос с неясен произход и много индийско орехче.

До Сицилия така и не стигнах, защото монополът на Острова е по-“корпулентен” и от нашия. Една единствена компания предлага фериботи до италианския съсед на Малта. При това три пъти в седмицата – сряда, петък и неделя, лятото до Сиракуза и Ното, зимата до Етна и Модика. И понеже сме се докосвали вече до вулкана, идеята да платим “скромните” 128 евро, за да видим единствено Модика за 2 часа, никак не ни се понрави. Дааа, монополите раждат много уродливи явления, поредното доказателство е налице. Е, затова пък обходихме голяма част от Малта. Което хич не е трудно начинание, предвид мащаба й.

Местните живеят сред някакъв псевдоморал и зле прикрито лицемерие. Чудите се какво имам предвид – в Малта разводите са забранени. Което естествено, не спира хората да се разделят, просто не го официализират пред властите. Или изобщо не се женят. Абортите също се преследват строго от закона. А в 21 век това означава само едно – млади момичета, прекратяващи нежелана бременност, “на черно” в някой гараж, рискуващи да ги осакатят завинаги. Ами, не е моята представа за морал, ще ме прощават пуританите. Незаконен е и нудизмът, дори сваленото горнище на банския е забранено. Не проучих как стоят нещата с лакираните нокти и боядисаните коси, може и тях да са криминализирали.

Защо Ви разказвам всичко това? Не, за да се оплаквам. Или да критикувам целенасочено Малта. Никога не съм разчитала на по-кофти примерите, за да си вдигна националното самочувствие. Прекалено наивно и елементарно е. Предпочитам да работим, за да настигаме добрите примери, а не да се успокояваме, че има и по-зле от нас. Разказвам го, защото понякога много настървено се самобичуваме, самолинчуваме и сме склонни да омаловажим всичко хубаво у нас, а да преекспонираме хубавото навън. И аз го правя, признавам си. “Чуждата кокошка, все патка ни се вижда”. Улисани в бита, отровени от лоши новини, ядосани от неизпълнени обещания и никога неслучващи се реформи, губим сетива за хубавото. Забравяме, че нищо не е само черно или само бяло. А с това не си помагаме. “Няма такава държава”, “хубава работа, ама българска” и “това само в България може да се случи” и прочее клишета са не просто вредни, но и неверни.

“Ееее, българска работа”, извика една жена, ядосана на дългата опашка при паспортната проверка на летището. След това се разходи последователно по двата ми крака, за да ме пререди. Може би е бързала. Но може би е добре промяната да започне от всеки един от нас.

България ме посрещна скована от студ и с хаос за таксита на летището. Но ми беше хубаво, че се прибирам. Не само защото е у дома.

На път за вкъщи, таксиметровият шофьор ни попита откъде се връщаме. “От Малта”, казахме ние. Когато разбра, че никак не сме впечатлени, сподели: “Дъщеря ми замина да живее и работи там. Издържа точно 20 дена. Върна се разплакана преди Нова година. Разказа ми същите неща. Явно трябва да започнем да ценим повече това, което имаме през новата година.” Да, трябва!


Какво четем:

🔴 За унифицираните стандарти в образованиетo

🔴 Приказни БГ селища

🔴 Чуйте "Аз съм българче"

Източник: shash



Коментари



горе