Тепе над времето


Дановият хълм, по-известен в популярната реч с турското си име Сахат тепе, е пълен с история от вековете, не по-малко от известния Старинен Пловдив и Трихълмието, но някак все остава встрани от обективите. Това обаче му дава шанса да има повече обикновен, автентичен градски и по-малко туристически вид. В следващите редове ще ви разходим по стръмните павирани улички на Сахата и неговите потайности.

Името

Едва ли за някого е тайна, че Сахат тепе означава „Часовников хълм“ и името идва от османската часовникова кула на единия от върховете му. Съществува любопитна хипотеза – не напълно доказана – че „часовниковото“ име всъщност идва още от римско време. Римският Филипополис се е гордял със свой собствен воден часовник именно на Дановия хълм – някъде, където сега е бинго „Балкан“, и е възможно името да е запазено до турско време, когато те просто го „превеждат“. През 1900-ата година е преименуван на градина „Княз Борис“, а между двете световни войни получава и сегашното си име „Данов хълм“ - на книгоиздателя и възрожденец Христо Г. Данов. По това време е поставен и бюст-паметникът на бележития пловдивчанин - за известно време и кмет на града - с доброволни дарения от студенти от гимнастичесткото дружество "Тракийски юнак" (чиято сграда пък днес е сградата на БНТ - Пловдив).

Часовникът

Часовникът е построен вероятно около 1600-ата година (по съвсем обоснованото предположение на Йордан Велчев – между 1596-а и 1611-а година). Тогава е бил и единственият обществен часовник в румелийските земи, впечатлявал всеки западен пътешественик през XVII век – един аспект, в който Пловдив е бил съвсем в крак със световното настояще, въпреки средовековното си османско ежедневие.

В сегашния си вид – поне кулата – часовникът изглежда по същия начин, както и преди 200 години. В това можем да сме сигурни, тъй като в основите му има плоча, на която има възхваляващ надпис за година на „възобновяването“ на кулата през 1812-а (на снимката). Колко точно е ремонтирана и променена кулата от 1812-а (и от днес) спрямо тази от 1600-ата обаче не можем да сме сигурни. Сигурно е друго – върхът ѝ е претърпял няколко промени, които можем да видим и от архивните фотографии от 19 век до днес. Кулата е претърпяла и функционални промени – между часовник и наблюдателна кула на пожарната команда.

В съседство в посока телевизионната кула е имало и барутен погреб – оттам и изгубено вече наименование „Топларъ тепе“. Именно споменатата пожарна команда е оповестявала с топовни гърмежи оттам, ако забележи някъде пожар.

Протестантите

През средата на 19 век, малко преди Освобождението, Пловдив става център на различни западни религиозни мисии – френска католическа, италианска католическа, униати. Сред тях са и протестантите-американци. Още през 1859-а година в Пловдив пристигат мисионерите Мериам и Кларк. Мисията, макар и неуспешна от тяхна гледна точка, оставя своите отпечатъци върху Пловдив. На първо време – с помощта си по време на Априлското въстание и Руско-турската война, когато работят заедно с английски дипломати и известната Лейди Странгфорд в помощ на българското опълчение. След Освобождението, през 1882-а година, все пак се открива и пловдивска протестантска църква.

20 години по-късно се появява и масивното здание, което днес краси Дановия хълм. Изглежда протестантите са се увеличили и тогавашният пастор – Георг Марш се заема с тежката задача да построи по-голям храм. Това става на изцяло ново място, което специално закупува по времето на кмета Никола Чалъков. Църквата е осветена през 1903-а година. Според градската клюка, той е бил виден архитект в родината си, което обаче все още остава в сферата на догадките. Като архитект на сградата по книгите се среща или той самият, или популярният в цяла България арх. Георги Фингов (което може би е по-вероятното). Самата църква в неоготически стил е уникална за Пловдив, а е и сред малкото такива, които можем да преброим на едната си ръка в цяла България. Впечатляващ е и видът ѝ с каменната фасада, високият обем в тясната уличка, острият покрив, кулата...

Контрафорс - нещо, като външна подпорна стена - много рядко срещан елемент в българската архитектура

Георг Марш е живеел в намиращата се на минута пеш път друга уникална сграда – каменната къща. Авторството ѝ също е спорно – между него самия и популярния пловдивски архитект Камен Петков. Самата къща е една от най-запазените пловдивски сгради.

Южните склонове на Сахат тепе достигат до днешните сгради на радиото и телевизията. Една от тези сгради е пряко свързана с разрушителното Чирпанско земетресение от 1928-а година.

Днешната сграда на Радио Пловдив е построена именно след земетресението, а историята ѝ е достатъчно интересна сама по себе си. Още преди земетресението в Пловдив е учредена организация, която събира дейци на изкуствата и културата от най-висок ранг – председател е един от хората с най-разностранни знания и таланти изобщо в българската история – художник, писател, преводач и още много - Николай Райнов, членове през годините са хора, като художника Цанко Лавренов, музикантите Антон Тайнер, Ангел Букорещлиев и др.

След земетресението, с безвъзмездното дарителство от Чехословакия - и по-точно от един пражки вестник - започва строителството на Дом на изкуствата и печата. Красивата сграда се строи няколко години от 1929-а по проект на арх. Христо Пеев, Васил Златарев и Никола Овчаров, но в днешния си вид е доста преустроена. Все пак тя пази историята на важни събития от българската история, като например легендарните съвместни изложби на Златю Бояджиев и Владимир Рилски (1936-а и 1938-а година).

По-късно през годините сградата става кино „Култура“, което и сега по-възрастните пловдивчани помнят, а днес е дом на Радио Пловдив и често приема различни концерти, представяне на книги, изложби и други културни прояви.

Училището Карнеги

На запад склоновете на Данов хълм достигат почти до съседния Хълм на освободителите (Бунарджика). В този край на Сахат тепе е друга сграда, част от общоградската история на Пловдив – днешното училище „Алеко Константинов“. Сградата наближава своята 100-годишнина, но изглежда изключително красиво. Полуцилиндричният издаден напред вход (ризалит), прозорците, нестандартната мазилка правят от сградата една от най-красивите постройки от времето на Модернизма в Пловдив. Училището посреща част от Панаирните изложения през 30-те, които неслучайно тогава се правят именно през Великденската ваканция.

Къщите

По улиците на Сахата има и много къщи – красиви архитектурни творения, повечето от които са били домове на видни пловдивчани. Може би една от най-красивите пловдивски сгради е там: домът на Никола Каишев, в която архитект Светослав Грозев показва огромно въображение върху необичайно трудния терен – различни нива, тераси, вътрешни градини и какво ли още не. Сградата е от малкото, на които все още можем да се насладим в автентичния ѝ красив вид, макар и състоянието ѝ да се влошава с дни. На входа има и паметна плоча, че в този дом (разбира се, не същата къща) е живял и един от най-големите ни възрожденци и съединист – Захари Стоянов.

Безвъзвратно загубена – но не от рушене, а от препострояване - обаче е къщата на арменския търговец Храч Асвазадурян. Шедьовърът на арх. Христо Пеев вече на два пъти е надграждан и от оригиналната сграда почти няма и спомен. Построена през 30-те, тя веднъж е променена - надстроена и със зъбери още преди 2000-те години, а сега новите ѝ собственици (и/или дизайнери) впечатляват с вдигането на още един етаж, и необичайни решения, като лепене на камък върху автентичната зидария... Само за по-любопитните, сградата попада под защитата на безсмисления, неспазван от никого закон за културното наследство.

Детайл от къщата на Деньо Манев

Малко по-нагоре по ул. „Лейди Странгфорд“ пък е бившият дом на позорно известния с корумпираността си пловдивски кмет Деньо Манев. Въпреки славата на бившия си собственик, къщата все още е красива и пази наследството на архитекта си Вълко Вълкович (племенник на възрожденеца и бг-дипломат в Цариград д-р Георги Вълкович).

Тъкмо под върха на Сахат тепе е къщата и на друг пловдивски кмет – Вълко Шопов, за който стана дума, когато си говорихме за Протестантската църква. Къщата е една от малкото, строени от швейцарския архитект Емануел Лупос и днес – макар запазила автентичните си детайли и вид – също бавно се руши.

Благоустрояване през годините

Опити за благоустрояване започват веднага след Освобождението, но те не оставят траен отпечатък. Чак през 1930-а година архитект Иванка Вълчанова, завършила в Берлин, изготвя първият проект. През 1933-а година е построен по проект на арх. Никола Овчаров и известният ресторант (в ниската част между часовника и телевизионната кула), който обаче е разрушен през 60-те с идеята да се построи нов и по-голям – идея, очевидно нереализирана. Телевизионната кула е издигната през 1956-а година, а малко по-късно е построено и Лятно кино „Орфей“, с оригинално име „Христо Смирненски“.

Малко по-рано се появява и идеята за свързване на Главната улица с върха на хълма – от немецът Херман Янсен, създал през 1943-а година нов градоустройствен план. Идеята до известна степен се реализира от арх. Желязко Стойков, заедно с изграждането на новата сграда на Драматичния театър в началото на социализма. Днес подход към Сахат тепе отново няма, тъй като доскоро стълбището бе запушено от шарен надпис „Пловдив“ и поставени саксии, след неумелия опит за ремонт от градската управа. Днес, макар и много посещаван, хълмът е оставен на инерцията на събитията и освен спорадични почиствания, организирани от доброволци, се бори с времето, за да запази духа си.

Указателната табела на върха изглежда по този начин от месеци, но отговорните явно нямат намерение да я почистят (както и останалите табели по хълма, които са в подобно състояние)


Какво четем:

🔴 Имаме ли нужда от Ансамбъл "Филип Кутев"?

🔴 10 цитата за България, с които да се гордеем

🔴 Българино, къде ти е историята?

Източник: mediacafe



Коментари



горе