Българският рай: Магията на Западните Родопи
Пътят по протежението на най-дългото ждрело в България – Буйновското, се вие около 10 километра заедно с едноименната река. Движим се в Родопите, на юг от град Девин. Шосето е тясно, тук трудно се разминават два автомобила, а участъкът е забранен за автобуси. Ограничението е между 20 и 40 км/час.
Вълчия скок
Ниската скорост дава възможност да разгледаме природата – скали с причудливи форми, образувания, надвесили се свойски над шосето, тесни проломи, през които минаваме като през пещера. И – разбира се, осеяните с ели хълмове на Родопите. Мирисът на боровете, шумът на реката, кристално свежият въздух и горската прохлада ни убеждават, че сме в едно от многото райски кътчета на страната ни. Едно от най-красивите места в участъка се нарича „Вълчия скок”. Двете скали почти се допират над пътя и образуват естествена арка. Според местните там през зимата вълците се събират на глутници, които атакуват кошарите. Не само те обаче са заплаха за коренното население. Жителите на Ягодина и околните села твърдят, че наоколо има много мечки. А срещите с четириногите не били изключени. Някои успявали дори да заснемат на видеофилми зверовете. Ако чуете странно ръмжене, не бързайте да се плашите, съветват с усмивка родопчаните. Според тях шумът на мотор – от автомобил или самолет, плюс малко страх може да накарат туриста да си плюе на петите, без да има основателна причина за това.
входът на Ягодинската пещера
Първата ни спирка е пред входа на Ягодинската пещера. Тук любителите на природата могат да подпечатат туристическите си книжки, тъй като ждрелото е сред стоте национални туристически обекта. Самата пещера е най-дългата в Родопите – повече от 10 000 метра, и възраст над 275 000 години. Обособен е специален туристически маршрут. Минаваме по него, като на най-интересните места ни чакат екскурзоводи. Първият ни спира в така наречената „Ритуална зала”. В средата на помещението стои огромна елха, свидетелство че група ентусиасти са посрещнали на това място новата година. Още от сега се прави списък с желаещи за купона в следващата новогодишна нощ, а „домакинът” от спелеоклуб „Чепеларе” обещава, че за празника ще бъде поставено ново дръвче. Малко по-нататък забелязваме и ритуална маса и с учудване разбираме, че там се извършват бракосъчетания. Последните младоженци се врекли във вечна вярност само два дни по-рано.
Ягодинската пещера
Докато им се чудим на ентусиазма, разбираме, че в Ягодинската пещера можем да видим почти всички образувания, познати в света – сталактити, сталагмити, сталактони, хелектити, синтрови езера, леопардова кожа, дендрити и драперии. На една от витрините е показано формирането на пещерни перли. Тръпки ни побиват в разрушената от земетресение зала. Тук няма нито сталактити, нито други характерни образувания. Подът е покрит с огромни камъни, откъснали се от тавана при едно силно земетресение. Продължаваме с облекчение нататък, мъчейки се да видим някои от постоянните обитатели на пещерата – скакалци, паяци или прилепи. Имаме късмет обаче само с мъховете. Освен тях тук виреят още лишеи, плесени и гъби. Навън топлият въздух ни удря като пещ. Вътре е като в хладилник – около 6 градуса, навън – около 30. Най-силно влияние обаче оказва разликата във влажността на въздуха, която вътре достига до над 90%. Помага при различни заболявания – кашлица, запушен нос, астма.
И докато се опитваме да дишаме с пълни гърди, влизаме в онази част на пещерата, в която е открито енеолитно жилище. Това е единственото в Европа запазено в естествения си вид обиталище на праисторически хора. Учените са се натъкнали на керамични съдове, оръдия на труда, овъглено жито, керамична пещ и хромели /ръчни мелници/. Останките са от каменно-медната епоха /ІV хилядолетие преди Христа/.
енеолитно жилище – единственото в Европа запазено в естествения си вид
След срещата с миналото ни предстои да се докоснем до една от най-новите атракции в страната ни – рампата „Орлово око”. Но, първо – екстремна разходка с джип. И за да вдигнем адреналина си до краен предел, избираме да седнем в каросерията. На наше „разположение” са пейки без обезопасителни колани и възможност да се задържим за железата над кабината или за облегалките на пейките. „Внимавайте да не изкривите железата, че са скъпи. Ако ви е страх, имате право да викате, колкото ви глас държи!” – изкомандва ни шофьорът, преди да затръшне вратата и да потегли. Поглеждаме къде трябва да стигнем и на този етап ни изглежда абсолютно невъзможно – върхът се пада от лявата страна на около 600 – 700 метра височина и 1 500 метра надморско равнище. Краката ни треперят още докато джипът се движи по асфалта. Тъкмо свикваме горе-долу и стигаме село Ягодина. Огромни къщи са накацали по хълмовете, в дворовете – слънчогледи, завити в плат, за да не ги нападат птиците, а по улиците – усмихнати хора, които ни ръкомахат за поздрав. Ние обаче стоим като изтокани. Това не е проява на неучтивост – просто се държим здраво за железата. Прави ни впечатление, че в селото има новопостроена джамия. Разбираме, че скоро ще има и параклис, а християни и българо-мохамедани живеят в сговор и съгласие.
изглед към с. Ягодина
Изведнъж асфалтът свършва и пътуването става наистина екстремно. Джипът се накланя застрашително и а-ха да се обърне и отново се изправя, веднага след това влиза в нов коловоз и се накланя на другата страна. Поемаме си дъх и подскачаме на седалките. Тъкмо решаваме да поискаме почивка и пътят става равен. Едва имаме време да въздъхнем облекчено и тръгваме по нанагорнището като влакчето на Инди. Тук джипът започва да боксува и шофьорът се показва през прозореца: „Слизайте – ще бутаме”. Секунди по-късно смехът ни замръзва на устните, защото отново започваме да се накланяме насам-натам.
Изкачваме и последното възвишение: „О, боже!” Чувстваме се като Алеко Константинов пред Ниагарския водопад. Гледката е спираща дъха – уникална и прекрасна. На отсрещния хълм като кокетна шапчица се е сгушило село Чала. От лявата ни страна се пада китното Ягодина, а зад него е връх Дурдага, зад който се крие Триград. За разлика от връх „Свети Илия”, където се намираме и ние, Дурдага е силно залесен, а от южната му страна расте известният Мурсалски чай. Следващият връх е границата между България и Гърция.
рампата „Орлово око“
Време е да стъпим на рампата. Тя стърчи на 4 метра навътре в пропастта. И е страшно, и – не е. „Който не погледне от рампата, ще се връща пеша”, шегува се шофьорът на джипката, докато ни „въоръжава” с бинокъл. Долу колите пъплят като буболечки, а пътят се вие като дълго сиво влечуго. Над него като килим във всички нюанси на зеленото се простират баирите.
гледката от „Орлово око“
През зимата гледката е още по-впечатляваща, а придвижването с джипката още по-екстремно, казва нашият водач и ни уверява, че си заслужава да се дойде и когато падне сняг.
храм „Свети Георги Победоносец” в село Кожари
На връщане вече изобщо не ни е страх в каросерията. Щастливо махаме на тези, които сега се изкачват. Те обаче не ни отвръщат, защото се държат здраво. Ние пък не се сърдим, защото знаем как е.
Преди да си тръгнем, посещаваме и новопостроения православен храм „Свети Георги Победоносец” в село Кожари. Църквата впечатлява с интересната архитектура. Палим си свещички и докато се молим за здраве, благодарим на Бог, че е създал такова прекрасно място. Струва ни се, че когато Господ е разпределял даровете, тука е разсипал кошницата си…
Още любопитни теми от автора в
И още приказни кътчета от нашата България в следните пътеписи и уникални фотографии:
Какво четем:
🔴 10-те най-култови кулинарни момента в българските филми🔴 Съботни маршрути: Пет села в Пазарджишко, които не трябва да пропускаш
🔴 11 български народни гатанки
Източник: delo.bg
Коментари
Последвайте ни във facebook!
