Из Виена с "Бай Ганьо" вместо пътеводител (снимки)


“Их бай Ганьо” – валчест чичка се сочи с пръст в гърдите и гледа хитровато младичкия касиер във виенската сладкарница “Аида”. После се обръща да види какъв ефект е произвел върху спътниците си. Те се правят, че не са с него, докато касиерът неразбиращо повтаря “Я, бай Ганьо, я” и минава към следващия клиент.  Слава Богу, че за българина да е „обърнал табелата” е по-страшно дори от това да признае, че е импотентен. Та потомъкът на бай Ганя все пак не ощипа клетия касиер, както предшественикът му е постъпил с  хубавичката мома на щанда.

Знаменателната сцена ме подтикна да използвам вместо пътеводител из австрийската столица книгата на Алеко, та като достойна щерка на внука му инженер Ганев да видя светите за Ганьо Сомов от Казанлък места. А понеже екскурзовод ми беше Сашка Журков, дамата, която от години събира експонати за Музея на българските преселници в Австрия със специална зала „Бай Ганьо”, със сигурност нямаше да пропусна важен „обект”. Защото Сашка е ровила с месеци из Държавния австрийски архив и е открила всички адреси на нарицателния герой.

Хотел „Лондон”

„...Стигнахме във Виена и спряхме в традиционния хотел „Лондон”.   Слугите снеха от колата моята чанта, поискаха да вземат и бай Ганювите дисаги, но той от деликатност ли, кой знае, не им ги даде.

- Как ще им ги дадеш бе, братко, гюл е това – не е шега, миризма силна – ще бръкне да извади някое шише – иди го гони сетне! Ти не ги гледай, че са такива мазни. Айнц, цвай! Гут моргин, па все гледат да докопат нещо.”
Четем тематичния откъс от „Бай Ганьо”, докато трамваят скрибуца към „Флайшмаркт” № 28 – адреса на хотел „Лондон”, който, разбира се, отдавна не е хотел, ами сграда с апартаменти за твърде състоятелни люде. Нормално – хем е в центъра, хем има богата история. Къщата е опасана със скеле. И това е нормално – богаташите поддържат лукса си на ниво. Както личи от името (флайш на немски означава месо), тук преди 2-3 века е бил пазарът за мръвки.

Аристократичната постройка външно е непроменена от втората половина на ХVІІІ век, когато там се е помещавала  гостилница  „Белият вол”.  Тя била известна с учтивото обслужване и вкусните ястия. Затова  освен „базов лагер” на унгарските търговци на добитък от Гьор, в гостилницата редовно си угаждали знаменитости като Готхолд Лесинг, Ференц Лист и Рихард Вагнер, Йозеф Хайдн, Фридрих Ницше... Първоначално цялата сграда принадлежала на императорския военен  комисар Франц Карл фон Цолерщайн.

Следващият собственик също не е случаен минувач, а придворният бижутер на императрица Мария Терезия – Франц Едл фон Мак. Гостилница „Белият вол”  постепенно се превръща в странноприемница, за да могат търговците, които идват да хапнат,  спокойно да пренощуват.

 

Така в началото на ХІХ век тя се слива със съседното здание, което и до ден-днешен си е хотел „Пост”. Между другото, специално снимах тамошния асансьор, чиито външни врати са непроменени от 18... и не знам си коя година, защото може би пред тях бай Ганьо настървено е дърпал дисагите си от попълзновенията на пиколото.

Отсреща е гръцката църква. Т.нар. „Грихен байзел” от 1447 г. Там предпазливият  християнин бай Ганьо със сигурност е удрял по един кръст и се е бръквал с някой кройцер за свещичка за Божия подкрепа, преди да продаде гюловото масло.

Гръцкото кафене

На срещуположната страна пък е описаното от Алеко „гръцко кафене”. Мястото, където нашенците, отседнали в хотел „Лондон”, пийвали сутрешното си „кайве” и... преглеждали българските вестници, които пристигали във Виена с ден закъснение по треня. Табелка „От 1829 година” доказва автентичността на кафенето.

 

Впрочем и обстановката не е променяна оттогава – орехова ламперия, сепарета с преградки от матирано стъкло с кристални елементи, старинни полилеи и безкрайно дълъг бар с наивистично разголени пасторални нимфи зад него. Идилия!

Та, ако искате да попиете атмосферата на Алеко просто трябва да изберете сепаре и да си поръчате нещо. Същевременно ще се потопите в историята, защото преди век и нещо с елегантната си подредба и дървения вътрешен балкон с вита стълба и резбовани парапети кафенето било една от забележителностите на стария град.

Сладкарница „При златната чаша”

„...Минахме гръцкото кафене, завихме към кафе „Мендл”, дето се събират българите, и се упътихме към църквата „Св. Стефан”. Тук на площада поканих бай Ганя да се отбием в една сладкарница, където аз ходех често и много добре се познавах с касиерката, една хубавичка и весела мома, но се държеше добре и не допущаше волности.... Извръщам да си избера нещо сладко и в това време един негодующ писък оглуши цялото заведение...

- Какво стана, бай Ганьо, ти ли й направи нещо? – извиках аз тревожно и сърдито.
- Не съм бе, брате, какво съм й направил – отговори сплетено бай Ганьо с разтреперан глас.
Момата, разсърдена до висша степен, с пламнало лице, с висок глас ми разправи, че бай Ганьо я оскърбил с действие, похванал я и не само я похванал, ами... Тя искаше да вика полицейския. Скандал!
- Какво ми се пери! – каза с кураж бай Ганьо на излизане. – Санким честна ли е? Знам ги аз тукашните жени. Покажи й кесията –  изведнъж гут моргин, ама не е прост бай ти Ганьо!...”

Какво направи в днешното кафене „Аида” потомъкът му, прочетохте в началото. Е, поне не пусна ръце на никого. Но мястото също е наситено с история.  Сладкарницата е в подножието на приказно изографисана с амазонки сграда, непосредствено  до църквата „Свети Стефан”.

 

На почетно място върху фасадата й е съхранена рисунка на златна кафеена чашка и надпис „Zum goldenen Becher” („При златната чаша”). Сградата е построена през 1883 година от архитект А. Вилеман,  според списанието „Architektonische Rundschau” от  1886,  за хотел с  голяма сладкарница.

Авторът на проекта е почитал идеята, че острите ъгли отблъскват и настройват негативно -  цялата сграда няма нито един ръб. Стените й са с успокояващи окото плавни извивки. Семейство Кремслехнер купува хотела през 1931 г. и той вече четири поколения принадлежи на фамилията. Днес сладкарница „Аида” е на два етажа. А Кремслехнер притежават и нявгашната странноприемница „При златния рог”, сега – „Graben Hotel”.  Във фоайето му под стъклен похлупак е пианото на Рихард Вагнер и всеки, комуто не се свидят 50 евро, може да посвири на него.  

Кафене „Мендл”

Но да се върнем към бай Ганьо и Алековите писания:  „...Седя си една сутрин в кафенето, у Мендля, поръчал съм си чай и взех да преглеждам нашите български вестници. По едно време като кресна в ухото ми едно: „О-о-о! Добър ден!”. Дигам си очите: един широкоплещ, черноок, чернокос господин, със засукани мустаки, облечен в редингот, незакопчан, под жилетката му два-три пръста червен пояс, с ботуши и един врачански бастон под мишница. Млад човек: да има, да има най-много триесет години... Ганьо Сомов!”.   

Кафене „Мендл” е красива ъглова сграда на улиците  „Ротентурм” и „Лугек”. До неотдавна мебелировката вътре сякаш идвала от музея. В него сядали на раздумка достолепни кореняци-виенчани,  адвокати, журналисти, лекари и туристи с нюх към автентичното.  Собственичката на кафенето била отраснала в него. „От началото на деветдесетте години на ХІХ век, когато там са влизали и наши студенти и търговци, допреди 10 г. в него нищо не беше се променило”, спомня си моята „екскурзоводка” златното време на “Мендл” и добавя:

 

„Същите надписи и меню на черна дъска, същите плакати, същите песни във вурлитцера (автомат с плочи и отвор за пускане на монети)... да пиеш кафе, да четеш вестници, изпънати в изящно оформени тръстикови рамки, да попоглеждаш минувачите е къде-къде по-забавно, отколкото да го вършиш у дома.

Но един ден работници започнаха да изнасят старинните мебели, извитите закачалки се съпротивляваха, заклещваха се по парапета на дървеното балконче, скръбно поскърцваха креслата. След няколко месеца на мястото на кафенето блесна с изкуствената си красота италианският салон за сладолед „Занони”, въздиша носталгично Сашка. Но сградата нагоре от сладоледаджийницата поне си е същата като по бай-Ганьово време. 

 

От „гида” си научавам „сензационната” новина, че още в ерата на Алеко имало ментета! Търговци на розово масло наместо класическия гюл, продавали „тереше” – етерично масло от индрише.   

Операта

„...В операта даваха балета „Рuрреnfее”. Ние заемахме седалища в партера. Бай Ганьовите бозави дрешки се хвърляха в очи като контраст с общия тъмен фон на костюмите. Дигна се завесата. Тишина – мъртва. В същия този момент зад гърба ми едно истерическо ха-ха-ха-ха! разцепи въздуха....

 

Боже! Какво виждам! Бай Ганьо се съблякъл по ръкави и си разкопчал жилетката, която го стяга от натъпканите в пояса му мускали: един от служителите на театъра го хванал с два пръста за ръкава и му прави с глава съвсем недвусмислени знакове да поизлезе вън; бай Ганьо се облещил насреща му и му отговаря също със знакове – „санким, кого ще уплашиш?”.  

След миланската „Ла Скала” виенската опера е може би втората в света, която привлича хора от цял свят, дори ако мразят това изкуство. Защото сградата е фантастична. А изпълнението на Виенския момчешки хор е сближаване с Господ. Мнозина идват в столицата на Австрия, за да се гмурнат в  музиката на фамилията Щраус, Моцарт, Бетовен, Хайдн, Шуберт, Брамс, Малер и Брюкнер. Намигване на историята е, че от всички изброени единствено Шуберт е роден във Виена.

 

След „изпълнението” на бай Ганьо в Щатсопер българите, които с талант са покорявали публиката там, са легендарното сопрано Люба Велич, тенорът Тодор Мазаров, Анна Томова-Синтова, а днес – Красимира Стоянова. Тя има ангажименти в  „Ковънт Гардън” (Лондон) и „Метрополитън” (Ню Йорк), но за Виенската опера е чест да я има в състава си.  

За чест на Ганьо Сомов, обаче трябва да признаем неговата напредничава любознателност и желание да се образова. Навремето (както и сега) цените на билетите за опера били доста соленшки и щом той, спестовникът, се е бръкнал, за да слуша „Куклената фея”, значи не е бил съвсем проЗД.

Банята

„... Бай Ганьо се бави дълго време и зад завесата на стаичката му се чуват пъшкания и се тракат някакви стъклени предмети; най-сетне отдръпна се завесата и той се яви в натура, с влакнати гърди и с нашарени от чорапите нозе – като държеше в ръка един възел: това бяха драгоценните мускали, вързани в една не дотам чиста кърпица, които той се побоял да остави в стаичката. Той се огледа по стените на коридора, потърси някой гвоздей да закачи възела си.

- Ама проста работа тези немци, един гвоздей не им стига ума да забият, па казват, че ние сме били прости.
После бай Ганьо дигна единия си крак, тури и другия крак, изправи се, прекръсти се и извика:
-  Гледай... Яла, боже, помози... Хоп!... – И се хвърли във въздуха,  изкриви краката си на кравай и – бух! – сред басейна.

...Немците окаменяха на местата си. А бай Ганьо, вижда се, прочете по лицата им безкрайно удивление на неговото изкуство и затова възлезе бързешката по стълбата, изправи се малко разкрачен, изгледа високомерно немците, почна да се удря геройски по влакнатите гърди и извика победоносно: Булгар! Булгаар!”

Мястото на конфуза е „Софиен зелен” („Залите на София”). Старинна сграда с красива фасада, от която не е останало почти нищо, освен проядена като от екзема стена. На 16 август 2001 г. на „Марксергасе” избухва толкова голям пожар, че 140 коли и 518 огнеборци не сколасват да го потушат. Жалко! Мястото е било невероятно – бална зала през зимата и басейн през лятото, с вековна история и фантастична акустика. (Която очевидно е помогнала на бай-Ганьовото „Булгар! Булгар!” да кънти подобаващо.) Заради музикалната зала стените били опасани с ложи, които през лятото, снабдени с перденца, ставали кабинки за събличане. А кой е виждал гвоздей в ложа?! През зимата пък слагали дъски върху басейна и той се превръщал в зала, където виенският бомонд валсирал на воля.

Голямата строителна фирма ARWAG купува руините на „Софиен зелен” през 2006 г. Сградата е паметник на културата, но от нея е запазена само фасадата. Мястото е направо златно - зад ъгъла е прочутата къща на Хундертвасер, затова се е превърнало  в скъп жилищен комплекс. Плувният басейн обаче не е бил под закрилата на закона за защита на паметниците и е бъде зарит. Съдба!

Епилог

“Какво ще й гледам на Виената, град като град -  хора, къщи, салтанати.  И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат. Защо ще си даваме паричките на немците – и у нас има кой да ги яде...", ковва безапелационно бай Ганьо.
Е, след това прозрение какво ми остава, освен да хвана обратния самолет за България?!


Какво четем:

🔴 Самоунищожение

🔴 БЪЛГАРИЯ притежава НЕВЕРОЯТНА природа! Това, което ще видите, ще ви остави БЕЗМЪЛВНИ! (ВИДЕО)

🔴 Перперикон – тайнственият свещен град

Източник: epicenter



Коментари



горе