"Човеците призоваваха над себе си смъртта"


Чудо е, че народът ни е оцелял през вековете на турското робство

(продължение от миналия четвъртък)

От историческите извори бе извадено вече (вж първата част на този текст) двуякото значение на понятието "робство в Османската империя" - превръщане в роби на поданици на империята или на пленници и "пленяване, поробване" на обширни земи, страни, области или цели народи. Макар мястото тук да ни налага сурови ограничения в броя на примерите, нужно е да се продължи за да е по-цялостна и ясна представата ни за тия времена, изпълнени с нечовешки ужас; неизмеримите страдания на народа ни продължават без прекъсване до последния ден на турското робство.

Ще оставим историческите извори сами да говорят, защото е сигурно, че по-добре от тях няма да разкажем за тази сурова епоха. Само силата на истината, чрез свидетелствата на времето, могат да ни помогнат да преживеем отново - и така да проумеем докрай, страшното време на робството. Това трябва да е достатъчно за всички честни българи, за отцеругателите няма какво да направим; те са или увредени по рождение, или добре платени, безполезно е да ги убеждаваме; само трябва старателно да ги изолираме за да не ни задушават отровните им миязми.

* * *

Вероятно най-ясно може да бъде разбрано и почувствано същинското състояние, в което се намира народът ни във времето на робството, като го съпоставим с времето на могъщата и независима българска държава; само тогава ярко ще се открои разликата. Малко повече от век след окончателното загиване на Средновековна България, споменът за могъществото й е още жив. През 1530-1531 г. в австрийското пратеничество до Високата порта участва и словенецът Бенедикт Курипешич; в пътеписните бележки, които написва след завръщането си, той отбелязва: "Че страната България в християнско време е имала големи свободи, богатства и всякакво изобилие, може да се види и да се разбере по това, че мъже, жени и деца, всички [те] носят дрехи и ризи, извезани с копринени конци . . ."

Преходът към новите условия на всестранно потисничество Ханс Дершвам в своя "Дневник" от 1553 г. описва подобаващо: "Всички християнски земи са лишени от стария им ред, честност и граждански права, защото в цяла Турция в нито един град по правило няма истинско гражданство [за разлика от средновековните български градове през втората половина на ХIV в., когато се заражда градското самоуправление], няма съвет, няма община и пр. Каквото отсъди султанският застъпник, когото наричат кадия, т. е. съдия (а те всички са дебели магарешки глави), с това всеки трябва да се съобразява."

Робството (вж. Свързани текстове) по българските земи след османското нашествие намира отражение в достатъчно на брой ярки извори (вж. и края на първата част на тоя текст, където бе обещано засега да не се спираме на времето на самото нашествие). В някои от тези извори става ясно и значението на глагола "поробвам", когато това се отнася за цяла една страна, за отделна област или за цял народ. Пределно ясна е една приписка, оставена ни в богослужебна книга от обителта "Св. Павел" в Света гора: "В лето 1598-мо. И беше в тия времена скръб и тъга. И тогава повдигнаха се турците с огромно множество агарянски воине . . . и поплениха, и поробиха унгарската земя."

Две други приписки - от 1690 г. и от 1737 г. в дамаскин на поп Ламбо от Копривщица, представят още по-страховито тия страшни събития, като показват и начините за същинското заробване на българи и последващо продаване на пазарите за роби или поделяне между завоевателите като плячка: "Немците и маджарите дойдоха до Щип, близо до Дупница [двата града носят същите имена и днес], турците побягнаха, но пак се върнаха . . . Ох, ох, ох! Горко ми! Лют страх и беда беше тогава, разделяха майки от чада[та им] и синове от бащи[те им]. Младите заробваха, а старите посичаха и давеха. Тогава човеците призоваваха над себе си смъртта, а не живота - заради проклетите турци и татари. Горко ми, люта мъка!"

И още: "В лето 1737, когато царуваше в Цариград турският цар Махмуд [I (1730-1754)] поганец, беше робство и пленство по Шаркьой [дн. Пирот] и Ниш и тогава имаше голяма ненавист срещу християните." Нека пак се обърнем към свидетелствата на Бенедикт Курипешич: "На 7 януари [1531 г.], събота, от Самоков пътувахме до едно село Слатино бърдо [с. Клисура, Самоковско], където срещнахме много християни [овързани] в железни вериги. Бог да се смили над тях! Сетне продължихме за Червен бряг . . ."

От особено значение са по-обстоятелствените свидетелства за робството, каквото ни е оставил Пиер Белон в своя пътепис от 1547 г. "[За младите жени е] тежко да попаднат [като робини] в ръцете на турците, защото когато някои турчин е държал така млада робиня и е имал от нея деца, [после] той я препродава на този, който му предложи най-много, за да има пари да си купи друга [робиня]. По този начин се случва една жена да се продава на пазара по 20-30 пъти, а също и мъже са били продавани по 40 пъти било на евреи, било на турци . . . Ако някой християнин, роб или пленник в Турция, като живее с господаря си, който го е купил, иска да се потурчи [да приеме исляма], той при все това няма да получи свобода по този начин, защото като роб е задължен да служи на господаря си и да работи за него . . . [В този случай само] господарят му би могъл да му даде малко повече свобода и да намали годините на робуването му . . ."

За робите се полагат нужните грижи, както и за коя да е друга стока; повреждането й намалява цената значително. Антон Вранчич през 1553 г. свидетелства за това: "Продължавайки по този път [по долината на р. Морава], ние настигнахме някакви турци, които караха и удряха коне и мулета, натоварени с пълни кошове хора. Лицата на една част от превозваните по този начин хора бяха покрити с дрипи, а лицата на други бяха открити . . . [Оказа се, че] натоварените са пленници, а покритите с маски са по-млади и по-знатни и по този начин ги предпазват да не се повредят лицата им от слънчевия пек и многото прах, а ако някои бъдат откраднати случайно от близките места, да не бъдат разпознати . . . Наистина ужасно и печално зрелище е да гледаш човек, каран за продажба като добитък, и да се отнасяш към него толкова презрително . . . "

Нарочни османски документи, или части от тях, разглеждат подробно също и пазарите за роби - местоположението им, размерът на данъците, начините за провеждане на търговете. В същото време притежаването на роби от християни е забранено, често се забранява и на евреи да притежават роби и да ги използват за работа. Това е изрично упоменато в една султанска заповед от 29 май 1580 г., предназначена за кадията на Битоля: "Известени сме, че евреите, които се намират в подчинението на твоя кадилък, купуват от мюсюлманите някои роби и робини, повечето от които са мюсюлмани и [въпреки че] са изговорили формулата за изповядване на исляма, повторно са станали неверници и невернички. Поради това е издаден мой честит ферман, от сега нататък неверниците, били те евреи или други [християни, например], да не купуват роби и да не ги използват за работа. Заповядвам, когато пристигне [това писмо], да следиш за това . . ."

Робите в Османската империя имат статут, уреждан в множество османски правни актове още от средата на ХV в. Не е наша работа сега да се вдълбочаваме в подробности, достатъчно е само да се подчертае подробното разглеждане на този въпрос в нарочните султански разпоредби, като се приведе дори само названието на нарочната част от Закон за земята (1609 г.), която е озаглавена "Закон за безстопанствения добитък и за забягналия роб"; за да е съвсем ясен статутът на робите, не за друго.

Подобни свидетелства, и в двете значения на понятието "робство", има безброй; тук нито е възможно, нито е нужно да се привеждат те цялостно. Впрочем случаите на превръщането на българи в роби не престават дори до началото на ХХ в.; дотогава съществуват и робските пазари.

* * *

Носталгията на малката групичка отцеругатели, които със сладка нега си "спомнят" за ония 456 години на добруване в условията на ред и благоденствие под скиптъра на османските султани редовно ни обръща с лице към най-малко приятните човешки качества.

Редно е да завършим именно с тези мили спомени - за реда и благоденствие под скъптъра на османлиите. И това не е само безупречния ред в редовното поробване, отвличанията, убийствата, изнасилванията, тежките данъци, събирани с нечовешка жестокост, пълното безправие изобщо, но и редица други уж дребни наглед благини под всевиждащия взор на османските султани - две кратки свидетелства от Законника на Селим I (1512-1520) ще ги обобщят: "Да бъдат проконтролирани баняджиите . . . Кърпите, които се дават на неверниците да не се дават на мюсюлмани. На кърпите на неверниците да има отделен знак. Онзи който се противопостави да бъде наказан . . . Да бъдат проверени и бръснарите. Да не бръснат главите на мюсюлманите със същия бръснач, с който се бръснат главите на неверниците. Да не изтриват лицата на мюсюлманите със същите кърпи, с които изтриват лицата на неверниците."

Наистина е чудо, че българският народ е оцелял през всичките тия робски години; единствено безмерната народна вяра в оцеляването ни, нечовешката ни издръжливост и споменът за славното минало на България са ни съхранили. Важното е днес да си припомним начините за оцеляване; за да пребъдем.


Какво четем:

🔴 Безсмъртните мисли на Апостола

🔴 Ветеран от Ломския полк подгони 106 години

🔴 Тефтерчето на Левски спасено в конско седло

Източник: СЕГА



Коментари



горе