Ловеч, Орешака и Трявна – възрожденски отпечатъци

Гледките, емоциите и информацията са за много повече от уикенд, но ние ги събрахме накуп и за два дни обиколихме всичко – Ловеч, Орешака, Троянския манастир и Трявна. Близки и доста различни места, толкова лесно разпознаваеми като български и така пълни с познати пейзажи, къщи и предмети, че са не просто задължителни за всеки българин, а нещо много повече – любими!

Ловеч – от Покрития мост започва един друг град, в който времето върви по-бавно, улиците са стръмни и калдъръмени, къщите бели с цветя отпред, а дърветата високи до небето. Разходката е чудесна и единственото, което пречи на пълното усещане за пренасяне в друго време е фактът, че на места минават коли или са паркирани по уличките. За някои това може да е интересна симбиоза между старо и ново, но аз бих предпочела „Вароша“ да остане със своя ретро чар на напълно пешеходна зона. Пътят към крепостта минава край църквичката, в която е служил поп Кръстьо (онзи, същият), дворчето е китно и с прекрасна гледка към града. Още малко по-нагоре е музеят на Левски – пълен с хора – очевидно Апостолът си остава най-знаковата фигура в българската история. Сградата и експозицията са от 70-те години на миналия век и са направени с характерния за онова време размах – рисувани пана, пантеон, патетични обяснения. Всичко това изобщо не може да помрачи величието на хората, за които разказва музеят, нито отчаяната им саможертва на каквато – сигурна съм – никой днес не е способен.

Крепостта е добре поддържана и с обяснителни табели, но не предлага много повече от това, което се вижда и отдалече. От останалите забележителности на града работеше Художествената галерия – с много малка експозиция, но пък безплатна и… това е! Никой от останалите музеи не беше отворен! Една любезна дама дойде и ни отключи Драсовата къща, след това я затвори отново.

За мое огромно съжаление, създаденият още през 1895 година исторически музей на града, кръстен по-късно на Феликс Каниц (напълно заслужено) изобщо не съществува вече, а експонатите са в хранилища. Защо не работят останалите музеи е без значение – факт е, че по уличките на „Вароша“ имаше доста туристи - няма никакво оправдание по време на туристическия сезон да има неработещи обекти.

Орешак – Изложение на художествените занаяти и изкуствата. Самото изложение е създадено преди четири десетилетия, но традицията в близост до Троянския манастир да се провежда занаятчийски панаир е още от 18-ти век. Странно, но дори фактът, че всичко тук се продава, не прави мястото комерсиално. Предметите са изложени в отделни павилиони според представените занаяти и повечето са красиви и много различни от обичайния битов кич, който представляват фолклорните сувенири. Керамиката преобладава и безспорно най-интересни са произведенията на съвременните майстори, в които се преплитат традиционни мотиви с модерен поглед – резултатите са много любопитни. Бродериите са невероятни – всички знаем каква богата традиция има народът ни в това точно умение, хубаво е, че има кой да я поддържа и развива. Дърворезбата в този край на България е древно умение и вероятно тук има най-голям избор от уникални предмети, които няма как да не бъдат разпознати като родни – всеки елемент в тях ни е близък – като приказките на бабите ни, но в 3D. А в най-големия павилион в момента има изложба на Димитър Казаков – Нерон и само заради нея си струва да се отиде до там.

Трявна – едно от най-любимите ми места! Толкова спокоен, китен, възрожденски мъдър град ми се струва, че няма никъде. На много места имам чувството, че виждам отпечатък от преди век или два – че там е било абсолютно същото, църквата, кулата, мостът, чаршията, но едновременно всичко е спретнато, варосано, преметено, подредено – скоро, сега. Площадът пред общината е образцов, фонтанчето и чешмите работят, навсякъде има цветя, всичко е спретнато и свети. Впечатляващо е, защото всъщност не е обичайно за много градове – а се оказва, че може. Всички музеи са в реставрация по някакъв европейски проект, но въпреки това работят и дори ако някъде има подпряна стълба или оставена кофа, може да се мине и да се разгледа. В Старото школо има нови експозиции, за които сега са направили място, например изложба на стари часовници. Дарението на братя Казакови, което няма как да се разкаже без да се преживее и малката стаичка на училището по взаимоучителната метода. Много е интересна тази стаичка. Уж тогава са били по-семпли времена, учениците учели лесни неща като смятане и четене, главно по таблиците на стената – но ако се зачетем внимателно в тези таблици, в тях са обобщени правила за поведение и послушание, които и днес са абсолютно валидни, а учебникът по граматика е изключително сложен.

Заслужава си да се посети и експозицията в Славейковата къща, не само защото рядко в едно семейство се раждат последователно двама толкова изключителни мъже, но и защото на малката площ на приземния етаж има събрана много информация, чудесно систематизирана и адекватно поднесена – с точното съотношение на факти, стихове и писма, които говорят сами за себе си. А необикновеното на Славейкови е и това, че са толкова различни и ако човек не се респектира от патриотизма и политическата всеотдайност на първия, сигурно ще се развълнува и преклони пред поетичния гений и остър ум на втория.

Пътуванията са не само срещи с градове, но и срещи с хора – с тези по улиците, но и с тези, чиито следи са останали само в думи, дърво или платно. А отпечатъците им остават в нас…