Джоко Росич – образ, непосилен за подобие


Единица мярка за достойнство. Побратим на вятъра с криле от честност и чест. Волен ездач. Образ, непосилен за подобие. Роден в Сърбия, заснел най-големите си роли филми в Унгария, българин до последно дихание. Утре стават две години, откакто Джоко Росич препуска из вечните ловни полета. И след смъртта си обаче продължава да е исполин, недостижим за никой местен аршин. Напусна този свят с вяра, че всеки сам кове съдбата си и с реторичния въпрос: „Кой е тоя кретен, който няма надежда? Зависи от теб самия. Днес всичко се е юрнало нанякъде. Като ми кажат „Ще ходя в Германия или Швеция”, питам „Що?”. Отговарят: „Щото там е хубаво”. Чакайте, бе, хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го. Което ще рече „Абе, копелета, дайте да запретнем ръкави, и при нас ще стане хубаво.” Представете си, ако тази красива страна я направим просперираща, майка му мечка, какво ще стане!”

Такива думи каза звездата от унгарската продукция „Законът на циганите“ и още 110 ленти в интервю за „Монитор“, преди да стане на 80. Тежат и сега, когато на 28 февруари, макар и без него, ще пием ракия за 84 години от рождението му.

„Мила” и „Брате” са обръщенията, които Джоко използваше и към близките, и към далечните. „Извинявай, мила. Би ли ми донесла мед и захар?”, казваше на сервитьорката, когато поръчваше чая си в едно от кафенетата в мола до Ситняково. „Как си, брате?” пък беше въпросът му към мъжете. Подобно отношение не се забравя – то сродява с Джоко завинаги.

Защо беше такъв?

А какъв да си, щом и двамата ти родители са учители? И си израсъл във време, когато Учител е дума, свята колкото отечество.

Роден в Кралство Сърбия в олимпийската 1932 година, Джоко Росич с любов превърташе лентата на живота си. Просълзяваше се, когато разказваше за първия рожден ден, за който си спомня. „Град Сента, на 19 километра от унгарската граница. Мама и татко са учители, татко е директор на училище. Мама е изплела червен пуловер с бяла лента отпред. Това е подаръкът ми. Мама беше направила и торта. Най си спомням нея. Трябва да съм бил шест или седемгодишен. Нямаше такива дандании, както е сега“, разказа Джоко преди 4 години.

Познал действителността на най-различни режими, Каубоят на БГ киното, както го наричаха приживе, говореше с носталгия за времето, когато е живял в кралство. „Аз обичам монархията, без това да ме определя като принадлежащ към някаква партия. Обичам институцията монархия, родил съм се в монархия, детството ми е минало в монархия. Най-елегантните страни в Европа са монархии. Помня, когато бях ученик в отделенията, един ден влезе учителката и каза: „Станете деца, днес кралицата майка има рожден ден“ и ние се чувстваме тържествено, защото кралицата майка има рожден ден. Как да го обясня сега на моите внуци, на внучките ми? Трябва да си се родил тогава и там“, казваше актьорът.

Връщането към корените караше очите му да плуват, но мъжкарят Джоко не криеше сълзите си. „Не ме е срам, когато плача. Мога да се разплача и често ми се случва. Когато чуя известни песни от детството ми, които е пял баща ми, песни на моите приятели, тогава ми става тежко и се разплаквам. Разбрах, че родината това не са хората. Те се раждат и умират. Някои оставят следа, други – нищо. Родина е земята, дървета, реки, улици, къщи, черкви. Те си стоят и са много мили, те са и верни, защото не могат да бъдат покварени. Родината това са спомените”, разказа легендарният актьор пред в. „Монитор” преди четири години.

АКТЬОРЪТ КАЗА:

  • Страната пука по шевовете от добри хора. Кофти е това, че ние се вглеждаме в лайната, в утайката. Пишем за утайката, четем за утайката, правим филми за утайката. И ни се струва, че всичко е утайка, а то не е така. Около мене са купища от добри хора. Човек трябва да си отвори очите да вижда и ушите да чува. Утайката е малко”.
  • Възрастен човек съм и помня много. След Втората световна война цяла Европа беше кръгла нула, някои бяха даже минус! Германия – изравнена, Полша – изравнена, Русия – изравнена, Сърбия – изравнена. Всичко избомбардирано, изгоряло, изпозастреляно. И всичко почва от нула. Сега ние отиваме там, щото другите били добре. Ами направили са го. Плюли са си на дланите и са го направили.
  •  Ракията и със сирене върви, и с кисело мляко върви. Задължително с приятели.
  • Нямаше да съм ездач, ако не беше киното. То ме направи ездач и то не лош. Един имаше по-добър от мен. Гойко Митич беше по-добър. Той можеше да се подпише с коня – с копитото му.
  •  Ако можеха да говорят, конете щяха да разкажат колко много ги е страх. Конят е по-страхлив и от заека и цялото му поведение е основано на страха. Нищо, че във филмите и романите той спасява човека. Аз съм имал един кон и една кобила. Много съм ги обичал, отдавна ги няма. Те са непохватни, огромни, седем пъти по-тежки от мен, наивни, сладки животни. Трябва им човек. Симбиозата кон - човек е голяма любов.


Какво четем:

🔴 Проф. Димитров раздаде тефтерчето на Левски в Солун

🔴 Да надникнеш в бездната, или как от Бузлуджа Радо разбуди цялото държавно ръководство

🔴 Евелина Петрова: Вземаме 550, не 1500 лв. А и следим за съмнителни пакети

Източник: Монитор



Коментари



горе