Бордо на опашка за наши бъчви


Сръчните майстори от Врачеш с поръчки от Гърция и АфрикаИзпичат дъба по-слабо за бели вина и повече за червениЗа хубавото вино трябва качествена бъчва. А такива се произвеждат ръчно и до днес в „столицата на бъчвите“ – ботевградското с. Врачеш. Там занаятът има повече от 160-годишна традиция.В необятния свят на бъчварството работят над 70 работилници, а всяка втора къща е със сръчен майстор, усвоил тънкостите на занаята по наследство. С малко талант и повече любов над десетки бъчвари в момента създават продукция за най-големия център за производство на вина във Франция – град Бордо. През последната година интерес към буретата им проявили дори и от Южна Африка. Основният пазар майсторите от Врачеш е гръцкият. В България пък лозарските краища постоянно търсят майсторите от Ботевградско за нови произведения. Те разказват, че за изработката на едно буре най-често се използва дървен материал от дъб, който взимали от Странджа. Той бил желан не само заради своята гъвкавост и здравина, но и заради приятния вкус на горски плодове, който придавал на виното. Със сръчните си пръсти и помощта на няколко машини бъчварите от с. Врачеш правят бурета от 5 литра до 3 тона. „Раждането“ на бъчвата отнема години, признават опитните майстори. Преди реалната обработка на дървото, то трябва да се изсуши на проветриво място за година, за да падне влажността. „Първата стъпка е да се обрежат дъгите според желаната дължина. След като са обработени всички дъги, започва тяхното редене в метални обръчи – елементи, които крепят бъчвата“, разказва Мартин Йончовски, бъчвар в селото. Деликатен момент е свиването на дъските в едно тяло.Това става чрез нагряването им с огън, който се пали в средата на бъдещото буре. „В зависимост от желанието на клиента, има четири вида обгаряне на дървесината отвътре. За белите вина изпичането е по-слабо, докато за червените е повече, за да може да даде по-добър вкус“, обяснява бъчварят. И допълва, че самото изпичане на дъба дава вкуса и аромата на горски плодове. „Следващата стъпка е направата на дъна. Тя става чрез рендосване на дъските, като при реденето се слагат по-средата най-дългите, след тях по-късите и накрая тези с най-малка дължина“, казва Йончовски. Майсторът добавя, че преди години преди да се сковат дъгите, откъм тясната страна се намазвали с папур.“Следващата стъпка е свалянето на челния обръч, така че краищата на дъгите да се изправят, за да се постави дъното. След това се връща обратно челният обръч и се стяга дъното“, подчертава бъчварят. След външната обработка, обръчите се набиват окончателно срещу разместване. „Предпоследната стъпка при направата е заглаждане на бъчвата на ренде, за да се изравнят неравностите. Накрая се пробива кръгъл отвор – „врана“ и се поставя канелка в него“, заключва опитният майстор. Повечето от тези дейности бъчварите правят на ръка. Те разказват, че удоволствие от творението изпитват когато дървото минава през пръстите им и усещат всяка негова деформация. „Ние сме като художниците и творим с любов произведения, които се ценят високо“, казва друг бъчвар от селото – Васил Василев. Той е категоричен, че ценители на истинската продукция в занаята им винаги ще има, защото основната роля във вкуса на виното играе бъчвата.Сътвориха гигантска с вратаБъчва един тон и половина с врата. В сътворяването й лично е участвал Мартин Йончовски, един от бъчварите от с. Врачеш. Той разказва, че в направата й са взели участие около 10 човека. За да влизат в нея, майсторите са изрязали едната страна на дъното й в полукръг. По този начин са работили стените й отвътре. Отвън пък са го правили с помощта на скеле. Бъчви с такива обеми се използвала главно от заводи за производство за вина. Интересното е, че при по-големите съдове процесите на съзряване са по-бавни и по-трудни за контролиране, но пък те са по-подходящи за съхраняване на дестилати.Малките ценни катошвейцарски часовнициМалкият швейцарски часовник е по-скъп от големия, същото е и с буретата, казват майсторите от Врачеш. Въпреки по-високата си цена, буретата между 5 и 10 литра са най-желаните. Те най-често се използват за подарък. При направата на едно такова се изисква повече време и вглеждане във всеки един детайл. Цената им се определя и от желанието на клиента да се пирографират с разнообразни цветни или безцветни рисунки и пожелания. Преди години украсяването на дървото се правело чрез „рисуване с огън“, сиреч с нажежени шишове. Сега вече за това се използва електрическа машинка. Рисунките най-често се правят в духа на народните традиции, взаимствани от украсата на българската народна носия. Честа практика е и брандирането на бурето чрез поставяне на лого.Занаятът изчезваИнтерес към занаята „бъчварство“ от страна на младите няма, разказват с тъга бъчварите от с. Врачеш, които по наследство се занимават с правенето на бъчви. Те поставят желанието и любовта към тази професия на първо място, като допълват, че не виждат този „пламък“ в очите на своите деца. „За съжаление с появата на новите технологии, никой не би се заел с нещо, което изисква повече време и усилия. Младите търсят бързите пари, но при нас такива няма“, разказват опитните бъчвари. Малка част от тях са тези, които се занимават единствено и само с бъчварство, повечето имат и втора работа. Определят занаята си по-скоро като хоби, чрез което няма как да се изхранят. „Ние самите сме и производители, и търговци. Тук се получава така – влагаш един капитал и чакаш година и половина възвращаемост“, казват мъжете. Въпреки това те са категорични, че ще продължат да майсторят бъчви, докато пламъкът в сърцето им угасне. В този тежък занаят и жените са оставили своята следа. Те са били помощници на своите мъже и плътно до тях във трудните времена, когато комунизмът забранявал частното производство.Чешит си поръчабуре с два чучураОт единия точи питието на боговете, от другия – ракийкаБуре 2 в 1, разделено по средата с дъно. Едната му част се пълни с вино, а другата с ракия. Такава поръчка е получил бъчварят Васил Василев от с. Врачеш преди време. Желаното буре трябвало да има два чучура, през които стопанинът му да точи различните питиета. Речено – сторено. Майсторът изпълнил желанието на човека.Василев разказва, че в последните години се засилил и интересът на хората към буковите качета. Те се използвали главно за съхраняване на сирене и сланина. Домакините ги искали, защото дъбът, от който е направена бъчвата, придавал по-приятен вкус. „Клиентът е най-важен и той трябва да бъде доволен от теб, защото майстори има под и над път. Лесно ще те замени, ако не си свършил работата си“, казва бъчварят.За домовете, направени в по-битов стил, Василев и колегите му изработват „половин“ буре. „Хората ги закачат по стените си, те са страхотна украса за по-битовите жилища“, допълва майсторът. Той разказва, че получава поръчки и за т.нар. „кашпи“ – бурета, направени под формата на ваза. Тях клиентите използвали за поставяне на шише с вино. Опитните бъчвари от с. Врачеш разказват, че на пазара имало и много имитации на бъчви, направени от пластмаса. „Тя е изключително вредна, тъй като ракията, самият спирт, престояващ в нея, с времето я разгражда“, обясняват мъжете. По думите им пластмасата е такъв материал, в който и самата течност не може да ферментира, за да се превърнат захарите в етилов алкохол. Дървото от своя страна поема вредните вещества. То е и топлоизолатор, в който ферментацията не спира. „В Япония дори пластмасата е забранена. Не купувайте бидони от такъв материал“, съветват бъчварите, но отбелязват, че интересът на хората към естественото буре все още е силен.Бай Цано е жива легендаНай-старият бъчвар в с. Врачеш е Цано Василев. Тази година той ще навърши 90 години. За него бъчварите казват, че е по жизнен и отдаден на занаята от всеки друг. Съседите му пък до късно вечер чуват звука на включените машини, с който се реже дървения материал за бъчвата. Те с усмивка подхвърлят, че не са сигурни дали дядо Цано не ги е забравил по погрешка. Възрастният човек е най-мъдрият майстор, изпитал на гърба си тежката забрана да твори свободно по време на комунизма. Тогава голяма част от бъчварите в селото били принудени да работят в бъчварски цех, намиращ се в началото на с. Врачеш. Режимът там бил изключително суров, тъй като в близост до селото се намира и град Правец – меката на живковизма. По-възрастните бъчвари още си спомнят далечната 1977 година, когато данъчния обикалял по къщите им, за да преглежда и брои какъв материал имат, а ако сметне, че не са спазили закона, им пишел актове. Непримиримите с репресиите на времето бягали в други градове, в които забраните на комунизма не се усещали с цялата си сила и всеки можел да твори за собствена облага. Голяма част от бъчварите прекарвали работната седмица в градове като Враца, Лютидол, Ребърково и Козлодуй. Това била тяхната свобода и малка победа срещу правилата на комунистите.Криза за дъбМасовото изсичане на дъба води до замирането на занаята „бъчварство“, разказва с тъга бъчварят Васил Василев. „Дъбът е в криза, защото се изсича, а това е дърво, което расте 80 години“, обяснява той. Мъжът години наред се снабдява със суровината от Елена и Смядово. Но признава, че напоследък усетил осезаемо колко липса има в горите заради незаконната сеч.


Какво четем:

🔴 Зоотроп - трейлър

🔴 Пеевски – момчето си отива

🔴 Диетолози посочиха идеалната закуска за децата

Източник: plovdiv-portal



Коментари



горе