Небесните пасбища

Здравейте! Отдавна не съм Ви писала..Когато създадох блога, се опитвах да си наложа определена честота на публикациите. Това горе-долу се получаваше, но беше по-скоро случайност, отколкото закономерност. Истината е, че това таласъмче – музата не се интересува от планове, последователност или логика. Идеята на блога е да разказва. Има разкази, които не могат да бъдат изречени, има такива, които не могат да бъдат довършени. Затова прецених, че няма да създавам количество за сметка на качеството.

Днес препрочетох старите си пътеписаници, някои ми харесваха, други не. Вълнувах се, натъжавах се, изненадвах се, припомнях си. Разбрах, че има смисъл от тези писания, те ми помагат да се разбера. Бих искала да вдъхновя и Вас да се разбирате, да се откривате. Искам да съм полезна, но още съм открила най- точната форма да бъда такава.

Искам да Ви разкажа за „Небесните пасбища”. Място, създадено от хора, които не се страхуват да споделят. Те са открили своя начин да помагат, да дават, да завещаят. На мен ми помогнаха. Развълнуваха ме. Това са семейство Ангелови, собствениците на природен парк „Небесните пасбища” в село Осиковица. Те са превърнали наследствената си земя в приказка. Разказват я на малки и големи и са щастливи от това. И аз бях щастлива там. Но ето как започна всичко…

Късна ноемврийска вечер. Светлината от монитора се отразява в стъклата на очилата ми. Разглеждам снимки. Избирам си следваща дестинация. Дървена бъчва, а над нея надпис „Тук живее Диоген”.
Казвам си, трябва да отида там. Бърза справка в чичко Гугъл ми посочва мястото и пътя до природен парк „Небесните пасбища”. Неделя – пътувам. Докато се возя си мисля за Диоген – гражданинът на света, първият космополит. Човекът, за когото щастието се крие в независимостта – по-точно в тоталната независимост. Според него всички „блага” на цивилизацията са несъвместими със щастието и възпират човека от завръщането му към природната простота. Точно такова е и посланието на „Небесните пасбища”. До него се стига „с доброта, желание и с кола”, казва създателят му – д-р Васил Ангелов. Десетилетия наред той страда от чезнещата духовност в обществото и през 2006г. превръща наследствената си гора в природен, а аз бих добавила и в духовен, парк.

Разходете се по пътеката на здравето, преодолейте долината на злото, изкачете се по мостовете на любовта, смирете се в храма, издигнат от камък и дърво, учете се в духовното училище, катерете се по стълбата на Смирненски, понесете се по въздушните мостове, надникнете в бъчвата на Диоген, вижте къде живее бабата на Червената шапчица, открийте пресъхналия водопад, потопете се в долината на самодивите, достигнете до центъра на лабиринта, върнете се по долината на доброто, приютете се в дървото на Вярата, Надеждата и Любовта. Споделете приключението.

Тук душата си почива. Тиха е. Не иска, не пита, живее. Търкулва се в сухите листа, играе си и се чувства свободна. Притаява се в храма. Грее се на огъня от свещите. Шепне. Допира се до камъните, усеща енергия, която преминава като хлад. Потръпва леко. Светлината, която влиза през пролуката, стъпва на пръсти. Танцува по пода и се скрива в ъгъла.
Душата също изпитва глад. Присяда на въображаем обяд със себе си. Разглежда стволовете на дърветата и окачените по тях мъдрости. „По-умен си от гората, но каквото и да кажеш е по- глупаво от нейното мълчание“ – прочита на глас.Умълчава се и си мисли: „Приказна е тази гора, защото подтиква посетители й да мислят“.

Помислете… Избира ли човек сам пътя си?

На какво се научава в училище?
Можете ли да живее без телевизия?
Къде живее бабата на Червената шапчица?
Отговорите на тази въпроси можете да откриете в „Небесните пасбища“. Приказният парк зарадва детето в мен и успокои дълбоко дремещия мъдрец, задоволи любопитството на пътешественика и създаде идилия за романтика. Знам, че ще се върна пак там: )