Напуснахме големия град: Приказка за детството, разказана от Жасмина
Всяка неделя публикуваме личните разкази на наши читатели, събрали сили за промяна
и усетили желание за живот в малко населено място, в рубриката “Напуснахме големия град”. Тази седмица Жасмина Бушева споделя през какво е минала, както и какви са
плюсовете и минусите на начинанието ѝ.
Още от дете усещах, че в този свят всичко е наопаки. Че матрицата е адски дълбоко загнездена и ще се наложи да “копая” надълбоко, за да я изтръгна. Дълго се борих със света и със себе си, за да се освободя от живота в София. Но в крайна сметка успях!
Когато казах на приятелите си, че отивам да живея на село, те дори не разбраха какво точно им казвам.
– За лятото ли? – попитаха.
– Не. Завинаги! – отговорих с усмивка.
Но никой друг не се смееше. Пълна тишина и втренчени погледи. Тогава една от приятелките ми излезе от вцепенението си и попита:
– Ти какво? Полудя ли? Ами детето?
– И то – отговорих аз спокойно.
Тогава бомбата избухна…
– Как така с детето, бе? Ти не си добре! Веднага ти записвам час за психолог. Знам един много добър – за две седмици те вдига на крака.
– Но аз съм добре, момичета! Вие не разбирате, на село е супер – два-три дни и стресът изчезва от само себе си.
– Какво село, бе, момиче? Ами бъдещето на детето ви?
– Но той е само на две… – запротестирах аз.
– Какво като е на две? На колежката С. детето на три вече говори на два езика – английски и български! Къде ще учи на село?
– В местното училище – не се давах аз.
– Да бе! – придружено с извъртане на очите…
Наложи се да се боря още много. Не само с приятелите, а и със семейството си. Майка ми и баща ми бяха убедени, че това е непоправима грешка. Баба ми и дядо ми пък твърдяха, че само след два-три месеца живот на село ще се върна едва ли не с писъци в София. Но ние не се върнахме. Дори не се обърнахме назад. И искрено се надяваме никога да не ни се налага отново да живеем в София. Защото разбрахме, че зад удобството на големия град се крие зловеща размяна – свободата на душата в замяна на пари, удобства и лукс.
Не взехме лесно това решение, разбира се. Пред нас стояха много въпроси: „Ще намерим ли добър педиатър за малкия? Ще му хареса ли на село? Дали там ще има любимите му хранителни продукти?”… Тогава мъжът ми каза:
– Помниш ли, когато бяхме деца как тичахме по селските, прашни пътища и се прибирахме изгладнели със зачервени бузи? Какво сме яли тогава?.
Аз му отговорих замечтано:
– Топъл хляб с шарена сол.
– И беше най-вкусното нещо на света нали? – попита ме той.
– Да. Така беше… – отвърнах. И се пренесох в детството си. Спомних си как вечер палехме огън, за да пъдим комарите. Как се къпехме в реката и тичахме боси из полето да ловим светулки. Вечер гледахме звездите до късно, седнали на пейката пред къщи. Разказвахме си страшни истории и после ни беше страх да се приберем сами, та се изпращахме взаимно поне още час. Заспивах на широко отворен прозорец, слушайки песента на щурците, а не алармите на колите, паркирани пред блока.
Ами през зимата? Пързалки, бой със снежни топки и състезание за най-голям снежен човек! За следобедна закуска – мекици и чай! Безгрижно и щастливо детство, безкраен празник! Никой от нас не знаеше два езика на три години, знаехме само един – езикът на детството!
Искам синът ни да тича бос в полето и да гони светулките. Искам да си има куче и да се къпе с него в реката. Искам да гледаме звездите до късно, седнали на пейката пред къщата. Искам през зимата да се връща от пързалка, а в кухнята печката на дърва да бумти и да топли уютно. Искам да има истинско детство – такова, каквото заслужава всяко дете! Не искам да знае английски на три, не искам да бъде гений. Искам да е щастлив.
Точно в момента, когато решихме, че искаме да живеем на село, съпругът ми остана без работа. Кризата удари България с пълна сила и той не намираше работа месеци наред. Видяхме, че явно съдбата е съгласна с плановете ни за живот на село и приехме всичко като знак, че сме на прав път. Решихме съпругът ми да замине на работа в чужбина, а аз и детето да отидем на село при моите родители.
Видин ни е само на половин час път с кола. Той е прекрасен и чист град. Освен красивия градски плаж, който граничи с крепостта Баба Вида, има и голям парк точно до реката – “Дунавската градина”. Има също така и два детски парти центъра, както и всички удобства, които предлага големият град.
Местният пазар е страхотен. Предимно баби и дядовци продават продукти, откъснати направо от градините на околните села. Толкова скъпи са тези „био“- зеленчуци и плодове в София, а тук всичко е био, но на нормални и поносими цени. Един дядо на пазара продаваше мед и докато си купувах, си поговорихме за пчелните продукти и ползата от тях. Каза ми и как да си приготвя божествен еликсир – мед, пчелно млечице и пчелен прашец. Толкова мили и добродушни хора, макар и бедни! Влюбих се в този пазар и в хората тук!
Градът е спокоен и чист. Има детски градини и училища, голяма болница след основен ремонт. Апаратурата и специалистите тук по нищо не отстъпват на софийските. В София синът ни беше преглеждан за не повече от 5-10 минути, а тук педиатърът ни е отделял и по половин час.
Единственото нещо, което създава голям проблем, е безработицата. Тук работа няма. Мъжете масово работят в чужбина. В града се срещат предимно пенсионери и майки с деца. Като през военно време, у дома са само старците и жените с децата. С мъжа ми се надяваме някой ден да се случи чудо и той да може да се върне. Да има работа за младите хора, а селата и градовете в провинцията да се напълнят отново.
Щастливи сме от това, че мечтата ни се сбъдна и синът ни расте свободен – сред природата и на чист въздух. Вижда много животни – кози, крави, магарета, коне, кокошки и се учи да ги обича и уважава. Вече няма нищо общо с онова слабо, жълто и алергично дете, което доведохме от София. Сега расте с часове. Бузките му са големи и червени, алергията изчезна и вече надминава по ръст връстниците си.
Препоръчвам на всички, които имат някакъв здравословен проблем, да отидат на село. Ако не за постоянно, то поне на почивка. На село е много по-евтино, а природата е толкова красива! Тук всичко ще ви лекува неусетно – и утринната роса, ако ходите боси по нея, и въздухът, и слънцето, и ароматът на цветя и билки. Посещавайте българските села поне за две-три седмици годишно и вижте колко благотворно ще се отрази това на здравето и душата ви!
Ако и вие искате да ни изпратите своята история, ни пишете във Facebook-a на Urbex.bg или през страницата “Стани автор”. Прекрасната снимка в началото на статията е на Андрей Андреев, а в неговия блог „Andrey Andreev Photography“ ще откриете още уникални кадри от България и света!
Какво четем:
🔴 Суеверия за 29 февруари🔴 Християнството и късноантичните българи
🔴 Опашки за ръчно правени екомартеници
Източник: urbex
Коментари
Последвайте ни във facebook!
