Спасяването на родопското селце Киселчово или как станахме доброволци
Малко са нещата, които съм сигурна, че ще помня винаги. Датата 25.04.2015 г.
е сред тях. Първият ми ден като безработна. Първият ден от толкова години, в който
разполагам с времето си. В който не треперя дали пък няма да звънне служебният.
В който мога да бъда офлайн, да си изключа телефона, да отида на края на света.
Спомням си ясно всичко в този ден. Пътуваме с Христо към нашето ново начало. Все още сме под напрежение, но по-скоро по навик. Излизаме от София, караме по шосето за Ихтиман и всичко е толкова дългоочаквано пролетно! Стигаме до Смолян и тръгваме по стръмен път с много завои. И много, много емоция!
Разполагаме с упътване как да достигнем крайната точка на своето пътешествие. Отиваме в един свят отвъд онзи, напрегнатия, от който едва сме се измъкнали. Киселчово, Киселичево, Киселчево – наричайте го, както искате. За нас е просто остров на спокойствието; пристан, до който се добрахме със сетни сили, защото бяхме твърде изтощени от последните месеци, прекарани в Лудницата.
“Живеенето не е каквото ни учат в училище!”
Сякаш сме предрусали с работата в офис и имаме нужда да се лекуваме чрез физически труд и стриктна програма. Звучи налудничаво, но знам, че хората, станали жертва на прекомерно психическо напрежение, биха ме разбрали. Биха разбрали отчаяното желание да се озовеш на тихо място, на което да изпиташ физическа умора. Да се събудиш рано и да усетиш росата под краката си. Да вдишаш дълбоко нощния въздух и да изпиташ вълнение от това, което ти се случва. Да усетиш, че си живо човешко същество, а не някакъв робот, затворен в клетка до края на земния си престой.
В Киселчово отидохме на доброволчески лагер. Попаднахме на обява, че се търсят
хора, които да помогнат в реставрирането на стогодишна къща в малко родопско селце.
Тогава вече се занимавахме активно с “
Паркирахме на мегдана и понесохме огромните си раници, пълни с топли и работни дрехи за седмица, по стръмния друм на селото. Къщите с дебели каменни зидове веднага ни плениха. Сякаш са правени по един и същи проект, но въпреки това всяка от тях притежава характер и отличителни черти.
Лесно открихме “убежището за доброволци”. Посрещна ни Мона Чобан.
“За предпочитане е да водиш добър живот без пари, отколкотото лош живот със!”
Преди 20-ина години Мона по неволя влиза в ролята на току-що разведена безработна с две малки деца. Напук на обстоятелствата, още тогава си мечтае за дом на село, а всички ѝ се чудят на акъла.
Тя е от Плевен, но житейският ѝ път е минал още през Москва, София, Париж и… Киселчово! Мъжът ѝ е искал да вземат имот близо до морето, тя – в планината. Компромисен вариант открили в Родопите, защото крайбрежието на Гърция е съвсем наблизо. Тръгнали от Ардино на запад. Подшушват им, че в Киселчово се продава къща. Отиват там и го усещат: това е Мястото!
Мона е писателка и винаги си е мечтала да твори в помещение с огромен прозорец с гледка към планинските простори. Когато завършва ремонта на къщата обаче, ѝ хрумва идея, която променя животи – и нейния, и на хората в Киселчово. Мона решава да направи арт център, чиято дейност да съживи селцето и да го спаси от забравата.
Продава къщата на своя позната от Русия, която по-рано ѝ е била на гости и се е влюбила в Родопите. С парите купува съседната постройка с прилежащата към нея плевня. И започва работа!
Къщата, която вече не е собственост на Мона Чобан
Лека-полека съумява да я реновира и да я превърне в място за традиции и култура.
Тя започва да функционира като арт център и в нея се провеждат ателиета по месене
на хляб, варене на сапун, правене на сирене и
Писателката притежава неизчерпаема енергия, която ѝ позволява да генерира и реализира нови и нови идеи. Тя просто не може да спре на едно място и да се понесе по примамливото за много хора мъртво течение на рутината! Ето защо запретва ръкави и се захваща с поредното грандиозно предизвикателство – тегли кредит и взима още една къща с плевня. За нейното реновиране обаче вече няма сили. И докато се чуди как ще се справи с предстоящите ремонтни дейности, неин приятел я посъветва да организира доброволчески лагер.
Къщата с плевнята преди и след доброволческите лагери през 2015 година
Речено – сторено. Ето ни и нас там. Работим усърдно, а сърцата ни пеят. Цялата умора сякаш се изпари. Съзнанието се освободи от оковите.
Трудът не ни тежеше, защото имахме силна мотивация – не всеки ден имаме възможност да върнем към живот стогодишна родопска къща! Сили имахме и заради неустоимите изкушения, които Мона ни поднасяше на закуска, обяд и вечеря. Всичко се приготвяше с яйца, прясно мляко, масло и зеленчуци, взети от бабите и дядовците в Киселчово.
„Всяка възраст, класа, пол, занятие. взимаше участие в това предприятие…“
По време на първата вечеря всички доброволци – 15-ина души – се събрахме около
огромната маса в трапезарията и един по един се представихме накратко. Оказа се,
че сме се събрали все хора, преосмилили живота си и нуждаещи се от промяна. Повечето
от нас вече бяха направили първата крачка. Голяма част от присъстващите с нескрито
вълнение споделиха своята история. Някои току-що бяха
Какви ги вършихме като доброволци ли? Имаше работа за всеки, независимо от неговите умения и опит!
Пренасяхме тикли (каменни плочи за покрива) чрез жива верига. Състарявахме дъски по специална технология с калиев перманганат. Измазвахме, боядисвахме, лакирахме, декупирахме, рисувахме… Чистихме, чистихме, чистихме!
“Младите хора въобще не са такива, каквито ги описват – със сигурност поне част от тях са образовани, интелигентни, будни, с желание за промяна” – Мона Чобан
В свободното си време обикаляхме из околностите. Опознахме природата, опознахме и хората в Киселчово. Две причини да се връщаме мислено там пак и пак.
Това беше през април. Цяло лято се сещахме за преживяванията си в Киселчово и
щом Мона ни покани да се върнем там в края на октомври, веднага се съгласихме! Арт центърът все още имаше нужда от много работа,
но вече имаше и нещо друго… Беше се сдобил с името “
Есенното ни посещение бе не по-малко прекрасно. Постепенно полусрутената постройка, от която изнасяхме боклуци напролет, заприличваше на дом. Отново измазвахме, боядисвахме, лакирахме, декупирахме, рисувахме… Този път обаче беше време да се погрижим и за интериора. С общи усилия сковахме, сглобихме или пребоядисахме необходимите мебели. Подредихме, преподредихме и най-сетне останахме доволни от резултата. Та нали дяволът е в детайлите!
В Киселчово срещнахме невероятни хора. Започнахме истински приятелства. Някъде там вероятно оставихме и натрупаните с годините градски грижи, които са нищожни в очите на природата.
През април 2016 година приключенстването в Киселчово отново ще е възможно. Включете
се и вие, за да можем заедно да превърнем стогодишната родопска къща в арт център!
Кандидатствайте през
Ако пък искате да вземете участие в някое от вдъхновяващите ателиета, които се
провеждат в “Артел 13”, имаме страхотна новина за вас – вече е ясно какво ще бъде
първото събитие в Киселчово това лято. От 1 до 3 юли 2016 година ще се проведе
“
За още интересни истории харесайте страницата на
Какво четем:
🔴 Магическата реторика на Бербатов🔴 10 народни поверия, които всички знаем
🔴 Пътешествие до Еленската базилика - преди някой да я възстанови с итонг
Източник: urbex
Коментари
Последвайте ни във facebook!
