Отново за робството и присъствието


Не ми се ще да припомням позицията на  някои наши управници, които не смеят да произнесат тези две думи: „турско робство”. Но нека не ги коментираме – историята сама скоро ще ги забрави.
Ако се поровим в нея, без съмнение ще установим, че всеки народ през определени периоди е бил под чуждо владичество – къде за по-дълго, къде за по-кратко. Нашето  иго обаче се оказва не само сред най-продължителните, но и сред най-страшните, най-варварските,  най-жестоките. Защо ли?

Ами защото едно племе с една твърде ниска степен на цивилизационно развитие като турското завладява с военна сила един далече по-напреднал народ като българския. И това е нашата трагедия, чиито фатални последици усещаме и до ден днешен.
През далечната 1393 г., когато пада Търново, България е държава на 712 години, а Турция – само  на 72!  Известно е, че в началото на ХІV век Осман I  основава  в Мала Азия държава с главен град Бурса, а по-късно разсипва прекрасния Константинопол, за да го превърне в своя столица и да оскверни импозантния християнски храм „Света София”.

Оттогава до Кримската война през 1856 г. тази милитаризирана  азиатска империя воюва непрекъснато в продължение на над половин хилядолетие – цели 532 години, завземайки чужди територии, поробвайки цели народи, унищожавайки  материални и духовни ценности, като в същото време не създава нищо, за разлика от другите империи от този период – Англия, Франция, Австро-Унгария. 

А още три столетия преди да бъде превзета от османците България вече има свои книжовни школи (Преслав, Охрид, Търново), свои големи писатели (Константин Преславски, Константин Костенечки, Патриарх Евтимий), своя развита просветна система, самостоятелна църква и дори своя  патриаршия.
Докато Османска Турция е не само изостанала и безпросветна във всяко отношение, но и жестока спрямо поробените от нея. Най-показателно е насилственото включване в еничарския корпус на български момчета християни, превръщани за около година в свирепи аскери на султана. Те извършват и едни от най-кървавите изстъпления към своите сънародници.

Робството е било  официално регламентирано в Османската империя, а геноцидът над поробената рая – страшен и непрестанен! Той започва с масовото избиване на цялата българска аристокрация, интелигенция и духовенство още при падането на столицата Търновград и продължава с различни темпове и сила до „културния и европейски”  ХІХ век.
Пораженията от този геноцид усещаме и днес. Според демографите, ако не беше поробена от Турция, понастоящем България щеше да е една от големите европейски държави – с по-обширна територия и близка по брой на населението до Англия и Франция със своите над 60 милиона жители.

Но за съжаление, при освобождението си през 1878 г. българите са малко над 3 милиона. И това красноречиво говори за нанесените ни следствие робството и геноцида огромни безвъзвратни поражения върху  генофонда.
Но злините са не само по отношение на силното редуциране на населението, а и личат във всяка област: икономика, просвета, култура, църква. Турците за векове обграждат България с висока „китайска стена”. А българските поданици сякаш са тикнати в  затвор. Те са напълно лишени от контакти с цивилизования свят. Успоредно с това, и Европа не подозира, че на Балканите съществува такъв християнски народ с велико минало и древна история...

Това, че поробителят ни е примитивен, нанася също огромни и трайни щети върху нашата страна. И други народи на Стария континент, както вече споменахме, са били поробвани. Но по време на австрийското робство италианците се радват на Ла Скала и аплодират Росини, Доницети и Верди; чехите и унгарците имат своите Сметана, Лист и Дворжак; поробените от испанците холандци се гордеят със своите Рембранд, Ван Дайк и Рубенс...

А българинът тлее в мрака на бездуховността – през ХVІ век например в България е останал само един книжовник и почти  цялото население е напълно неграмотно. То е превърнато в стадо от гяури. И това, че сме били заобиколени все от поробени или васални на Турция земи, също е една трагедия, която за дълго спира развитието ни.
Дългото ни робство е спомогнало да се изкриви непоправимо и до днес националният характер на българина. Бидейки принуден да живее във вечен страх за физическото си оцеляване, волята му е била парализирана. И се е родила една такава страшна поговорка, нямаща аналог в европейските езици, като „Преклонена главица сабя не я сече”!

А най-лошото е, че това непосилно иго ни е нанесло и две големи морални злини: отчуждаването на българина от общото, от държавата, която е враг за него и досега, и до известна степен отблъскване и от вярата в Бога. Защото, след  като един народ се моли 500 години на Господа да го спаси от злото, а той не чува молбите му, колко му е да си изгуби вярата?! Така и днес българите са много по-малко вярващи, отколкото румънците, поляците или руснаците. Да не говорим за пораженията върху езика ни, който през онези мракобесни пет столетия е успял да се замърси чувствително с турцизми.

Затова тъкмо неговото развитие се е забавило най-много. И сладката омайна родна реч просъществува през тъмните векове под формата на близо 90 диалекта, за да се оформи едва в края на ХІХ и началото на ХХ век. Въпреки това грозно звучащите турцизми все още неоправдано битуват в речта ни и много географски топоними също продължават да носят старите и некрасиви турски имена.

Но ето че под диктовката на някои продали се на Анкара политици, депутати и министри днешните учебници по история и литература се пренаписват и активно се  промиват мозъците на нашите деца. „Робство е нямало, имало е някакво османско присъствие и българинът е живял относително добре и спокойно”!
Нека не забравяме, че от народ без историческа памет, без добро образование, култура, народ на слуги и безотечественици с ниска култура, не може да се очаква нищо добро. И като нищо може да се стигне до унищожението на българите и България.


Какво четем:

🔴 Още двама варненци станаха световни шампиони по муай тай

🔴 Учебник на Лили Йончева влезе вобразователната система в Англия

🔴 Варненски пенсионер бяга 60 метра под 10 секунди

Източник: Десант



Коментари



горе