В България трябва да продължаваме с надежда, че доброто става



Роден е на 2 май 1945 г. в София в семейството на режисьора Стефан Сърчаджиев и Анна Фаденхехт, дъщеря на юриста и политика Йосиф Фаденхехт.

През 1970 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов”. Работил е в театрите в Сливен и Кюстендил. По-късно работи в Театъра на народната армия в София и в Бургаския театър.

През 2004 г. получава тежък инсулт, от който се възстановява в продължение на години.

След инсулта работи като режисьор

 

 

- Г-н Сърчаджиев, поставихте пиесата на Стриндберг „Госпожица Юлия“ в Театър 199. С какво ви предизвика този текст?

- От няколко години го мислим с жена ми Райна. Прочетохме много пиеси, все свързани с духа на човека. Мъчно ми е, че в съвременната, „модерната“ драматургия човекът изчезва. Остава някаква представа за него, но това не е истинският човек. В „Госпожица Юлия“ има такива безумни характери, такова дълбоко движение между Доброто и Злото, Красотата и Мръсотията, Природата и Антиприродата. Тези неща са много важни, необходими за мен. Мисля си, че днешният човек в България също се интересува от такива нещица. На всичкото отгоре, понеже съм бил актьор, си представям и как трябва да се играе.

 

- От спектакъла ви личи, че работите с обич към актьорите...

- Така е. През последната година направих три постановки – в Стара Загора, Бургас и тук. И трите пъти такава радост ми беше да общувам с колегите си, защото съм си актьор. Засега. Играя в тази игра, актьорската. Иначе е скучно, скучно, скучно. И в живота е така.

 

- Един от пластовете в „Госпожица Юлия“ е играта в отношенията между Мъжа и Жената? Задължителна ли е?

- Така би трябвало да бъде, но понякога забравяме да играем, слагаме една маска, изгубва се чувството. С Райна сме заедно 50 години, играта ни минава така, както животът - с много цветове, много движения нагоре-надолу, връзки, разкъсвания. Отново влизане във връзка. Красотата е в това движение, което съществува между нас. Понякога това не е тази известна дума любов, а дълбока връзка. Взаимност. В началото е като любовта на елените, а сега е любов между две планети. Такива мисли ми минават през главата сега.

 

- От няколко години се оттеглихте в ловешкото село Кирчево, преди десетилетия пък бяхте избягали в Синеморец. Защо имате нужда от тези отшелничества?

 

- Винаги съм бил близо до природата. В момента съм в двора, копаем, за да направим нови асми – от сорта „Болгар“, който вече рядко се среща в България. Сега в почивката си пия бирата. Слънцето е изумително, пролетно, с много цветове наоколо в двора. Жълто, лилаво, бяло, зелено! Красота!

 

- Сякаш описвате райската градина...

- Тя е! Където се установим с Райна, все правим нова къща. За всичките ни години сме сменили девет. Малка ни е къщичката, с един етаж, с двора. Обаче вътре е рай. Рая го правят хората, а не ангелите.

 

- Българинът цял живот строи и надгражда къща, а вие все започвате от нулата.

- Така е, ама ние не сме само българи, много хора сме в нашата фамилия – гръцки, турски, латински, италиански, еврейски. От памтивека се събират, събират и ето, хоп, тук в България сме Райна и Йосиф.

 

- От какво се получават здравите основи на къщата, семейството?

- От Вярата. Вярата, че дори когато си бягал от връзката в едно семейство, пак вярата може да оправи нещата. Така би трябвало да е. Третата, седмата и тринайстата година са опасните, в които може да се разкъса едно семейство. Трябва взаимно да общуваме. Това общуване е важно и за нацията ни. Уви, нещо се губи.

 

- Къде се прекъсва връзката?

- От страха, че можем да бъдем отворени. Отвореният човек е красив. Той отваря душата си и поема другата отворена душа и тогава красиво става общуването. А като се свиваме и затваряме душите си, става мъртва работа. Това е, което става в България в момента, уви!

 

- Винаги сте се интересували от историята като наука. Как ще коментирате промените в учебниците?

- Винаги съм обичал историята. Дори кандидатствах и бях приет в Историческия факултет. Историята до ден днешен много ме свързва със света. Не само тази, която сме учили в училището, но историята в живота. Навремето имах трима учители, които до ден днешен помня. Те са моите гурута. От тях научих повече, отколкото от учебниците. Учителите – това са семейството, фамилията ми. После връзката ми с Райна и работата в театъра и киното, когато съм имал връзка с умни, действащи хора. Това са моите Учители. Не съм отличник. Ще стана такъв, като стана по-голям.

 

- Говорите за учителите. В същото време зачестяват случаите за насилие над учителите в българските училища...

 

- Ужасно е. Учителят е най-красивото нещо в живота на човека, особено когато си млад. Разбира се, има много тъпи учители, но тези истинските, цветните, силните, те имат ореол. И пред тях трябва да се кланяме. Много съм щастлив от учителите, до които съм се докосвал.

 

 

- Като Леон Даниел?

- О, да. Голямо същество, до ден днешен много ми помага, но не само той. Апостол Карамитев, който ми е дал първите наченки в професията и не само там, а и в живота. Това, което правим ние с Райна непрекъснато, това е училище. Ние в момента се учим за много неща. Това е приятен момент на живот. В първо отделение сме.

 

- От един артист чух изказването „По-ниско от сцената не мога да падна“. Важи ли и за вас?

- Не знам. В живота може по-ниско от сцената да паднеш – в ада. Има много адове. Майкооо, в някои от тях съм влизал. Не е приятно.

 

- Сега обаче сте в райската градина...

- Да, сутрин пее славеят. Мъжки, разбира се, защото те са красивите. Не говоря на растенията. Мълча, защото ме е страх от тяхното говорене. Те имат невероятна сила, могат да ти направят добро, но повече лошо, ако не си се отнесъл към тях добре. И със страхопочитание се отнасям. В кръвта ми е да общувам с природата – от дядовци и баби. Знаете ли колко години сме пътували с Райна пеша през всичките места на България – планини, реки, езера, полета. Къде ли не сме спали с нашата раница. Уви, сега не можем да се движим, но оттогава усещаме тази невероятна сила на природата в България. Тук е Раят на рая! Обаче точно тук, в райския кът се въдят дяволите. На такова малко и прекрасно място се вижда как много драстично влиза в лошото. След като получих онова ударче – инсулта, вече разглеждам Доброто и Лошото с една много приятна мярка – Смирение.

 

 

- Как го постигате?

- Ужким съм смирен, но такъв звяр ставам от време на време. Толкова зъл става този човек Йосиф, че от него може да се запали огън в света. Мъчно е, но продължаваме нататък. Така трябва да продължаваме в България – с надежда, че доброто става. Мръсотията продължава със същата сила, но не е толкова страшно. Особено когато има театър – за житейския театър говоря. Той е с много чупки и като имаш толкова чупки, Злото го приемаш донякъде. Помните ли, когато навремето правехме Града на истината? Толкова вярвахме, че за секунда ще разбием тая мръсотия на комунизма. Не! Той продължава да действа със страхотна сила до ден днешен, но по друг начин. Понякога сме отчаяни, казваме си, че повече не можем, че няма да издържим. Не е така. Майната му! Можем! Можем! Можем! И правим много неща.

 

 

- Като споменавате младостта ви, гледали ли сте скоро „Черните ангели“ на Въло Радев, където играехте комунист от бойна група?

- Не. Филмите ми съм ги гледал само на премиерата, след това никога не съм повтарял. В много малко съм се харесвал. Не е моето изкуство там. Опитвам се някои неща да правя, но театърът е голямата сила за мен.

 

- Как достиженията на театъра и киното достигат в Кирчево?

- Близо година не съм гледал нито един филм. Преди година-две бях жури на театрален фестивал и за два месеца видях 54 постановки. Бях много ужасен. Останаха 4-5 прекрасни постановки, но другото беше плява, та дрънка. Когато гледам съвременно кино, също има много плява. Много малко хора ми казват „Йосифе, гледай еди-кой си филм“. Тия 5 месеца, в които работих в театрите, нямах време. След репетиция съм толкова скапан, че едва се движа. Не ми се гледа нито кино, нито театър, само гледам новини.

 

 

- За какво ви говорят новините от света сега?

- За много страх. Страхът идва към нашия цвят тук – не искам той да стане сив, черен, безцветен. Това е много опасно. Не понасям разбиването на тази красота на духа. Като гледате български народен танц, кукерите, радвате се на красотата на губерите, на чорапите от вълна...представяте ли си над тях да се спусне фередже? Това е ужасно за моя свят. Иначе Европа се отнася много зле към другия свят, не знае как да реагира. Страх! Германците се отнасят към арабската инвазия като към деца. Ужасно е. Правят го от комплекса си за вина заради Хитлер. Но не забравяйте, че има добри неща в света. И в България също! Има тъпотия, тъпотия, тъпотия, но има и страхотни открития и полет на духа!


Какво четем:

🔴 Заловиха враг №1 на Европа – главореза от Париж Салах Абдеслам

🔴 Затягат сигурността в училищата и детските градини заради насилието в клас и международния тероризъм

🔴 Българин с рекордно класиране в биатлона

Източник: Монитор



Коментари



горе