Родителите днес ще откажат мен да стана родител утре



На 25 съм и все още идеята да стана майка ми е далечна. От време-на време се захласвам по бебетата в парка и се закачам с малките дечица, които тичат пред блока. Страх ме е, ако трябва да съм честна, от момента, в който един ден ще стана майка и се чудя ще се справя ли. Чудя се наистина ли щастието е безгранично или грижите натежават, а идентичността ти се стопява и ставаш само "майката на Гошко".

Чудя се дали ще напълнея до такава степен, че ще загубя самочувствието, което ме кара да се чувствам пълноценна жена. Страх ме е дали работата ще ме чака, когато се върна и дали ще имам време да живея собствения си живот. Да правя нещата, които обичам, да пътувам, да излизам, да имам време за себе си... да имам въздух да дишам!
Страх ме, че съпругът ми ще спре да гледа на мен по начина, който гледа и сега. Ще нося ли раздърпани дрехи, за да скрия качените килограми. Ще се харесвам ли, ще имам ли време да се грижа за външния си вид или цял ден ще се разхождам из нас с тениска на петна от готвено...
Дали ще ставам рано сутрин за децата, ще ги водя на градина, ще работя, ще ги взимам от градина и пак цяла вечер ще е за децата. Готвене, оправяне, игри, уроци. Събота и неделя същото. А аз кога ще живея? Май сега трябва да се "наживея", за каквото и става дума в най-баналните разговори между приятелки - първо да се наживееш, за да не съжаляваш после.

Чудя се, тревожа се и мисля за хиляди неща. Оглеждам се наоколо и се надявам близките до мен двойки с деца да ми дадат някаква надежда, че хубавите неща са в пъти повече от лошите. Чакам знак, но той не идва. Единственото, което чувам са приказки, които могат да ме откажат да стана майка един ден. Тъжно е, знам, но чуйте...
Срещам семейна двойка от квартала, с която не съм се виждала от месеци. Изглеждат като от списание - спретнати, весели, с малката им дъщеричка на 7 месеца, тръгнали на разходка в един прекрасен слънчев ден. Говорим си кой как е, щастливи са, казват ми. Усмихват се, бебето спи и всичко изглежда като мечта.
Срещам бащата на другия ден. Сам с количката, леко нервен и пак се заговаряме. Този път чувам:
"Ако някога тръгнеш да имаш деца, трябва да си много сигурна в това. Ама много! Не знам как жена ми издържа, честно ти казвам. По цял ден е ангажирана, всяка минута и всяка секунда. Не може дъх да си поеме, не може да седне да си почине. А малката все като заспива иска някой да е до нея. И сега от половин час я приспивам.
И като започне да реве - от нищото! Трябва време, да я успокоиш, да я залъжеш с някоя играчка. Сега се мъча да я приспя, ама ако не заспи става кисела... става л*йно и пак цял ден трябва да я занимаваш."
Трудно ми да повярвам. Трудно ми е да отговоря. Трудно ми е да си помисля, че някой ден и за мен така ще говорят.
На другия ден отивам на работа и още сутринта чувам една майка в трамвая да споделя каква лудница е било събота и неделя. Малката и дъщеричка имала много енергия за бели и било шумно, по цял ден разни занимавки, тичана и крещене. След което с облекчение я чувам да разказва как сутринта и било малко гузно, че с радост я оставила в училище. Хем щастлива, хем гузна... хем облекчена, че лудницата е свършила. И не мечтае за другия уикенд, защото и той ще бъде същия.
Аз си мислех, че да си родител е друго. Мислех, че говориш повече за това колко си щастлив, каква благословия е да създадеш човек и да го отгледаш... какво неземно щастие е. А аз чувам само, че е отговорност, че е трудно и че живецът ти изтича всеки ден. Ти се губиш някъде. Оказва се, че май не си щастлив, нито горд или само за пред хората и Фейсбук. Като наказание изглежда, като за наказание разказват.
Не знам, кажете ми. Аз искам да знам, това ли е да си родител?
 


Какво четем:

🔴 Умира Панайот Хитов

🔴 Прочетете своя точен хороскоп за днес 22 март!

🔴 Здравословна крем супа по градинарски

Източник: Актуално



Коментари



горе