Ирен Величкова-Ямами: "След 27 години в Япония съм по българка от всякога"


Ирен Ямами дойде от Япония преди дни и донесе нещо уникално – пано-знаме с картата на България, върху което за една година е избродирала 140 български шевици. Обратната страна на паното е от зелен плюш с надпис “Работилница “Седянка”. На 3 март миналата година българката, която от 1988 г. живее в Япония, пое обещание, че ще извезе България, и спази обета си. “Пазете България!”, каза тя разплакана във Велико Търново, когато знамето беше показано в читалище “Надежда” при закриването на Международното туристическо изложение “Културен туризъм”. Срещаме се с нея ден преди това, за да поговорим за българщината, за българските и японските нрави и защо е дала на двете си дъщери, родени в Япония, българските имена Нина и Вера.
Ирен е омъжена за японец, електроинженер, работил у нас по времето на социализма. Срещат се случайно. Тя учи японски в Софийския университет, запознава ги неин приятел, който превежда на японската делегация. “След 10 ноември, тук стана страшно и с немалко бюрократични пречки последвах съпруга си в Япония”, лаконично разказва за кармата си тя.
“В Япония няма емигранти. Всеки пребиваващ в страната е с редовна виза и валиден паспорт. Може би поради някакво криворазбрано чувство за родолюбие все още съм с българско гражданство, въпреки че Родината прави всичко възможно да ни откаже – мен и много други в моето положение. Човек може да се чувства чужденец и в собствената си Родина. Въпреки това, след близо три десетилетия в Япония, днес аз съм по-българка от всякога”, казва Ирен Ямами.
Тя разказва, че в Япония обществени взаимоотношения и норми са устроени така, че няма място за неуважение, непочтеност или грубост. Всичко е регламентирано, всеки си изпълнява съвестно задълженията, така че всичко върви като по ноти. “Никой държавен или какъвто и да е служител не си позволява да се държи неуважително, камо ли нагло. Ако, не дай си Боже, има оплакване срещу такъв, той просто остава без работа, едно че е уволнен, второ – че никой няма да го приеме на работа. Бюрокрация има както навсякъде, но всеки служител знае какво е необходимо, за да се издаде даден документ, всичко е написано какво и откъде да се вземе и най-важното – всички държавни услуги се заплащат с таксови марки, за които има автомати там, където са необходими. Държавата не си позволява да изнудва обикновения гражданин в полза на някоя банка”, разказва Ирен.
По думите ѝ в Япония също има корупция, но само в определени кръгове и асоциални среди. Никой държавен служител не приема подкуп, не защото не може, а защото е абсурдно за самия него. “Залавят ги много бързо и в повечето случаи резултатът е типично японски – завършва със самоубийство, за да се избегне срамът да бъде изправен пред съда. Там това е въпрос на ценностна система, морал и приоритети”, очертава обществено-социалните разлики българката.
В Япония тя е домакиня. Казва, че благодарение на вече покойната си майка, се е научила от дете да бродира и да се занимава с ръкоделия. “Когато чаках децата от детската градина и после от школата по балет, все си носех някакво ръкоделие в чантата, защото не мога да стоя без работа. Така покрай децата запалих и много японки на българските бродерии. Имам ателие-училище от 20 години и съм предала уменията си на безброй жени. Имам спечелени 5 международни конкурса в Англия, Франция и Италия, 11 самостоятелни изложби и участие в множество общи, публикации в Англия, Япония и България. Преди 3 г. представих книгата си “Архаични символи в бродерията”. В момента се подготвя книга за българската бродерия, която ще се издаде в Япония. Член съм на “Гилдия за кръст бод” в Англия и на гилдиите за ръкоделна работа в САЩ и Япония”, споделя Ирен Ямами.
Залитанията на съвременните българки към чуждоземните култури и изкуства, загърбвайки родното, Ирен Ямами определя като феномен. “Това е въпрос на първите 7 години и на комплекси. Имаше период, в който репликите: “Хайде сега, на баба ти хвърчилото!”, “Селянин!” бяха ежедневни обиди, а беше нередно. Да се чуди човек защо се отричахме от корените си и се обиждахме на селяни и граждани. В Япония над всичко, което е традиционно, се трепери, а всички институции, от които зависи, полагат грижи за опазване на местните, характерни изкуства. Традиционните японски изкуства се предават династично от поколение на поколение. В Япония за всички, които изработват традиционни предмети по традиционни методи и с традиционни материали, съществува званието “Живо национално съкровище”.
В домовете си майсторите отглеждат чираци и от тях избират най-най-добрия, за да поеме титлата и да продължи съответния клан. В Япония в тъкачеството и грънчарството чираците от деца живеят при майстора, не ходят на уроци. Те ядат хляба му и пият водата му с години, за да усвоят в тънкости занаята. Да сте чували това да се прави в България? Тук занаятчийството е станало меркантилно, превърнало се е в търгашество. Болно ми е, че нашите занаятчии трудно намират последователи, а нашата култура е много по-стара от японската. Когато тук сме имали злато и траки, там не е имало нищо по островите”, коментира Ирен Ямами. Все пак светлина в тунела има. Това са жените ентусиасти от сдружение “Седянка”, които връщат култа и уважението към българските корени и култура, казва Ямами. Тя е един от инициаторите за създаването на сдружението. За японските си ученички по българска бродерия Ирен Ямами казва, че те са повече от старателни и изпълняват всичко, стремейки се да стане сякаш е автентично, но в същото време познават кимоното от А до Я. “Иска ми се и българските момичета и млади жени да се увличат по чужди изкуства, но на първо място да са на ти с българското”, казва Ирен Ямами.
Според нея в България едва през последните години започна някакво шовинистично течение да вадим носиите на баба от прашясалите сандъци. “Започнахме да ги вадим сега, каквото е останало, след като ги изпродадохме по сергиите, по eBay и още къде ли не, което не е редно. Кимоното се произвежда в Япония и сега, коприна за него се тъче, както се е правило преди 8 века. Нашите носии вече няма кой да ги направи. Просто няма. Никой не тъче кенар и аба, никой не се занимава с шаяк. Целият процес по създаването на една носия вече е изгубен. За щастие някои неща са запазени, а други се преоткриват, но хората, които знаят как се прави, днес ги няма. Бабите ни починаха”, не спира да нарежда с болка Ирен.
Според нея, за да се промени негативната тенденция, първоизточникът трябва да е семейството. “Японците имат една поговорка, че детето расте, гледайки гърба на родителите си. Днес българският родител или работи за насъщния и да върже двата края, да изучи някак си детето, или другият вариант е – богати семейства, в които детето получава всичко наготово и животът се разбира като “яж, пий и се весели”. Не е нито едното, нито другото. Докато между тези две тенденции не се намери баланс, много трудно ще се промени каквото и да е било. Япония е силна икономически, защото разликата между горе и долу, между богати и бедни е стопена от многолюдна средна класа. В България средната класа изчезва, вместо да се създава. Тук отиваме на двата полюса – много богати и много бедни. Гръбнакът е на умиране”, коментира българката, живееща от три десетилетия в Япония.
Казва, че ѝ е мъчно когато вижда мизерстващи българи, от които лъха интелигентност. “Явно те са били нещо на младини, но са принудени от живота да си изкарват хляба така. В Япония за бездомниците и просяците има осигурени приюти. Японският бездомен си избира този живот – да е чергар на улицата. Прибират го в приюта, намират му работа, но той бяга и се мести в друг град, за да не го върнат. Звучи ви като фантазия, но е така. Българският бездомник е такъв по принуда”, коментира тя.
За дъщерите си Нина и Вера казва, че в различните житейски ситуации веднъж действа японският ген, друг път – българският. Когато сведат глави и се засрамят, се държат като японки, но когато се разбунтуват, са си истински българки.
“Япония ми е дала много, но не бих казала, че ми е отнела нещо. Ще бъде невярно да твърдя, че не изпитвам носталгия, но носталгия по-скоро по времето и хората, които не са вече между нас. Носталгия, която ще ме съпътства цял живот, където и да съм. Семейството и домът ми са в Япония, животът ми е устроен там, държавата или фирмата, в която работи съпругът, ми осигуряват спокойно ежедневие, здравни и пенсионни осигуровки. Според мен човек може да живее навсякъде, където се чувства на мястото си. Светът е голям и има място за всички, за да живеем човешки”, казва Ирен Величкова-Ямами. Казва, че си мечтае, когато догодина отново се върне в България, да я намери малко по-чиста от физическата и душевната мръсотия.
Здравка МАСЛЯНКОВА, сн. Даниел ЙОРДАНОВ


Какво четем:

🔴 Класация на 10-те най-красиви места в България

🔴 Панихида в Прилеп в чест на полк. Стефан Илиев

🔴 КОСМИЧЕСКАТА СВАСТИКА НА БЪЛГАРИТЕ

Източник: Днес.БГ



Коментари



горе