Неизвестни страници от дневника на гениалния Илия Бешков


Дори не се решава и опитва да говори и да мисли, защото това би го „отвело нанякъде“. Словото се опложда от себе си, умножава се до безкрайни форми и въплъщения. То променя човека, мислещия и говорещия, и по този начин го прави жив. Както реката като тече и се променя – живее.
Комунистът изтръпва от страх пред промяната, да не би в следващия миг някак да престане да бъде комунист, а с това да се свърши цялото му битие, тъй като той и не подозира, че има други пространство, време и състоя- ние, освен неговото съсредоточие.
Комунистът не се смее и радва по същите причини. Радостта освобождава човека и го променя – променя лицето, мислите му, дори възрастта – тя е съвършено друг свят, в който над човека няма никаква власт, освен самата радост безпричинна, изтичаща непосредствено от живота, както лъчите на слънцето.
Рискува ли комунистът да се остави на произвола на радостта? Този човек не скърби, защото скръбта е самотната сестра на радостта. В скръбта има повече надежда, чист копнеж, милост и светлина, отколкото в радостта. А смее ли комунистът да се надява, да копнее и особено да се умилява? Милостта ще разяде комунистическата броня и той ще остане гол и беззащитен, радостта ще го превърне в дете, а детето не е роб никому и няма свои роби, а волната мисъл ще го изведе в пространствения свят и ще го направи съучастник на живота, вместо негов притежател.
* Безспорно най-ценното у човека е името му. Без името не можем да го назовем и той не би могъл да съществува. Нито ще го знаем, нито ще го помним, а и той самият би изсъхнал и изчезнал без нашите представа и знание за него. Кръщението и даването на име на човека е въвеждането му в Словото, където всяка дума е еднакво ценна, част от тялото на Логоса.
Хората живеят не като ядат и пият, а като се назовават едни други помежду си; и всички видими и невидими неща и каквото изрича човек, това е самият той, по право това е неговата потреба, нужда, желание, които пълнят човека и го изграждат. Децата неуморно зоват майка си; гладният – хляба, влюбеният – името на любимата си, мнозина произнасят в тишината своето име със странно чувство и размисъл, вярващите – Бога. Една любов или една ненавист отваря устата ни, за да се излее сърцето ни в една дума, в едно име.
Трудно ми е да разбера защо събраните хора повтарят стотина пъти едно име, пляскайки в такт с ръце и крака – ритмично, равно, без да могат да спрат (освен по даден знак!). Какво правят те, какво подразбира и усеща призоваваният и какво трябва да мисли зрителят, за да не полудее? Като спра погледа си на когото и да е от тях, не виждам следа от неговата личност в него самия. С всеки звук той изхвърля себе си до пълно изчерп- ване, кръвта също напуска вътрешността и се напластява в повърхността на тялото. Очите не изразяват нищо. В тях не прониква никаква видимост. Лъчите бият ретината и рефлектират студено и зловещо като от очите на заклано животно. Повтаряният „глас“ принадлежи не на човека, а на самия себе си, както безжизненият орнамент няма изходно начало нито заключение, блажен в своето небитие, в нескончаемата си смърт.
Не съм видял нито предполагал такава спонтанна, масова и пълна смърт на хора (в името на едно име), но какво става с произнасяната дума. Безспорно тя се умножава безброй пъти върху труповете на нейните жертви, тук, в тези странни и характерни за нашето време прояви, се крие извращението на прославата, почитта и жертвоготовността. Безлюбието няма сила да понесе живота в неговата неповторимост, нито многообразното му слово, волно, изненадващо и живо. И затова го умъртвява и превръща в орнамент, строго подчинен на дадения му ритъм и посока.
Свободният (свободомислещият) човек не прави това, вярващият в Бога прави съвсем обратното – насаме, в мълчание раздвижва мисълта в сър- цето си и я подрежда в думи, изразяващи Бога. Нито ръцете, нито краката, нито ушите и очите имат дял някакъв в това преливане в дух и истина. Значи нашият случай подсказва за една особена религия: без Бог, без живот, без възкресение. Тази религия не допуска Бога, защото Той би ограничил „промените“, същевременно не допуска и живота в неговата променливост, защото Той би я заменил с друга, и най-после не допуска и възкресението, защото то би ограничило нейната власт само върху веществения свят. Единственото, върху което тази религия не е в състояние да упражни своята власт, е раждането, но при съществуващите вече ограничения, то е нену- жно и безсмислено. 30 ноември
* Дух и материя – това говорят днес всички ученици, работници, служащи и Аресови членове – и децата с тънките си гласчета. Излизат от печат книжки и тонове с това съдържание с автори и без автори – първичност на матери- ята и вторичност на духа! Мач! Маркс или Енгелс? Идеализъм или матери- ализъм? Деизъм или материалистичен монизъм. А всъщност това е едно и също. Двубоят затова е страшен и кървав, защото липсва мъдростта. Когато деистът (Соломон или Давид) изрече: „Страх Господен начало на всяка мъдрост“, той се бе изплашил от Бога (от повелите на Духа) и Го извади пред скобите на своето съзнание и битие. Страхът го обзе и му стана Бог – ръководещ, доминиращ и властен над мислите и физическото му тяло. Страхът му от Бога стана единствен агент-носител на живота и съзнанието му, оплождащ живота и негов погубител.
И това е наистина така, щом го приемеш, защото Духът (Бог) съществува и тялото (материята) съществува. Това е деистът. Енгелс успя да види само материята във всичката ѝ неизповедима сложност и сила и се уплаши от нея – тя обзе съзнанието му, застана пред него и стана „първична“. Това е вярно за милиони хора и за него. Всеки се бои и плаши от себе си, от това, което сам е осъзнал и видял!
Тези, които се изплашиха от Бога, заплашиха целия свят с Него. Тези, които се изплашиха от материята, изплашиха целия свят с нея. И първите, и вторите проляха човешката кръв на един и същ жертвеник – страха! Защото и едните, и дру- гите се изплашиха, но не възлюбиха! Който по-рано не трепереше пред Бога и не похулеше тялото, го изгаряха деистите (жреците). Така който днес не изповядва материята и не похули Бога, пак го изгарят! Изплашените заплашват, мирните умиротворяват, робите заробват, свободните освобождават, влюбените любят!
„Който се отрече от Мене и аз ще се отрека от него!“ – казва Иисус (духът) – и той ще продължи да живее в плътта като плът и тление.
„Който се отрече от материята и тя ще се отрече от него“ – заплашват материалистите и го принуждават да живее само като дух – без хляб, вода и покрив...
Мен ме догонват и настигат от всички страни да ме убеждават в това или онова. Ако те искат да ми дадат нещо или да ми направят добро, защо не ми поднесат мълчаливо една ябълка или една усмивка? Явно е, че те искат да вземат от мен, а не да ми дадат. Дали е първично съзнанието или материята, не е още достатъчно основание това за тях да угнетяват до смърт и съзнанието ми, и материята ми.
Целият този свиреп спор цели да обсеби съзнанието и да подчини материята. Този, който дава, не спори и не увещава. Това прави вземащият. А вземащият е този, който няма (няма съзнание – няма и материя, тъй като, от една страна, тя е крайна, преходна и тленна, от друга – осезаема, ограничима и подчинена на насилие). Да се разделя духът от материята (касае се за човека) на едно „първо“ и „второто“, произтичащо от него, има за единствена зловеща цел разделянето и унищожението на човека.
Ако материята е „първична“, нека тя разбере това сама – защо тормозят и държат отговорно невинното ми „вторично“ съзнание! И ако то приеме внушенията за своята „синовна подчиненост” към тялото, как ще понесе мисълта за неизбежната смърт на тялото-майка, как то приживе ще допусне смърт и за себе си? А то в проявите си (значи и в същината си) е безсмъртно (словото, картината, мисълта и пр.).
Как тогава мъртвата материя ще ражда безсмъртно съзнание! Значи материята има живот в себе си, който тя дава, след като го е получила? А ако не го е получила, трябва да приемем, че това е нейно свръхсвойство. И тогава думата (името) материя ще се окаже крайно недостатъчна (за порядъка и значе- нието на думите в Словото). Ще трябва да я наречем Бог или Материя (с главно М), която ражда Сина (Словото). Но това не е нещо ново – само че е по-нестройно и нескопосно от всичко досегашно. За материалистите материята е всичко, всичко „друго“ е нейно производно, „вторично“.
Понеже материята (до известна степен) е познаваема, те смятат света за непогрешимо и абсолютно познаваем. С това изпадат в гордостта, в самонадеяността и непогрешимостта (на партията и водачите ѝ). Така как- то деистите направиха (обявиха) Бога „напълно“ познаваем и изпаднаха в гордостта на евреите и непогрешимостта на Църквата през инквизицията. Мисълта за пълна познаваемост на света (на материята и духа) е най-съблаз- нителната и най-зловещата. Никакво престъпление не може да се сравни с нея. Хора, обладани от тази мисъл (от този бяс), са разрушители и убийци.
Шекспир казва: „Простакът не знае само това, което още не се е случило.“ Смирението, като добродетел през християнските векове, е именно онзи предпазител от опасната мания. Смирението е съзнание за нашите немощи и несъвършенства. В смирението лежат всички нравствени и морални ценнос- ти и прояви на човека. То е най-дейното състояние на човешкото съзнание и затова пълното и искрено смирение е истинското пълно познание.
Сократ казва: „Аз знам, че нищо не знам.“ Кой днес е смирен и кой не е побеснял от гордост, дързост, непогрешимост? Всички сме обвинени от едно-единствено място, от едно човешко земно същество, „абсолютно непогрешимо“. Никой не може да мисли, да говори, да пее, да рисува, да танцува, да се смее, да се мръщи повече от него или по-другояче, било наяве, било насън. Ние всички сме длъжни да умрем за него, ние всички – един, хиляда, милион, милиард. И всичко това се дължи на факта, че лично той е убеден, че знае всичко. За него материята е абсолютно познаваема, тя е първична и единствена – „надстройките“ са променливи и излишни, а ние, като материя, сме в ръцете му един свършен факт, който или Му принадлежи изцяло, или погива.
* Спасението на човека и човечеството е у Христа, това никой на думи и от- крито не е отрекъл, но враговете, не-християните не желаят да допуснат това спасение. И те воюват срещу него непрекъснато и по хилядите начини на азиатската и еврейската изобретателност. Християнският свят брои 500 милиона срещу 2 милиарда – какъв неравен двубой по численост и каква слава и чест за Христа Иисуса, тъй като Неговият свят е истински силният, победител вчера, днес и во веки веков. Православна Русия се откъсна от корена и падна на дъното на безбожни- чеството и атеизма и такава тя стана челник на антихристите. За каква друга война може да се говори?
Голготските страдания не са привършили и светлината, която протече оттам, не може да бъде погълната от мрака. Божествените думи на Христа ще се изпълнят първи, а не лъжливите. Колко е скръбно неразбирането на тези истини? Допустима и възможна ли е някаква победа над Евангелието Христово? Декември 1950 г.
* За втори път ме избират в националния комитет за защита на мира. А тази година ме избраха за делегат на конгреса в Шефилд – Англия, закъдето получих виза от англичаните, но разклатеното ми здраве – физическо и морално, не ми позволи да замина. Конгресът се състоя вместо там във Варшава. Следих по радиото и пресата, а и в тукашните заседания всички изказвания, мнения. И особено внимателно се вслушвах и вглеждах в изричането на думите, в тембъра на гласовете, в жестовете и позите. Никой не се затрудни да потърси за мира една своя искрена и достойна дума, един чист поглед и един сърдечен и правдив за човешкото ухо тон. Как тези хора смятат, че е толкова лесно да изявиш мира, като изговориш всякакви думи за него, като го превърнеш в конгрес, като го прехвърляш ловко като топка от ръка в ръка и от човек на човек, като го положиш сред грозни, застрашаващи думи, жестове и ядни погледи!
Аз не чух нито една мирна дума и не видях ни у едного гнездото на мира. Мъдрият, любящият и смиреният знаят огромната цена на мира, трудния път към него и неговата благодат. Мир ще получи този, който вече го има в сърцето си – друг мир е лъжа, а лъжата е по-страшна и от война. Не е мир този, който ние желаем само от страх да не бъдем бити и наказани. Мир от страх, война от страх – все едно. Нито мирът, нито войната, нито благоден- ствието, нито строителството, нито силата, нито славословието имат някаква цена, щом са удавени в страха.
Християнската цивилизация най-после осъществи себе си и осмисли живота на човека през мрака на вековете с думите в Атлантическата харта: Свобода от страха. Като лотоса и тя премина през твърдата земна твърд, през водата и разцъфна в свободния въздух с белия цвят на светлината, ве- дно със слънцето. А ние пропаднахме дълбоко в преизподнята на страха. Това са двата свята и разликата е тази и всичко, което произтича от нея. Да благодарим на Бога, че ни се дава път за извървяване и възможност за труд, изкупление и покаяние, защото нищо не става без Неговата воля. И бесовете вярват в Него и... треперят. Именно „треперят“. Но случва се времето, когато някоя огромна човешка или божествена идея покрива земята и живота и изисква за своята реализация пълна подчине- ност и жертване на индивида и цивилизацията. Тази идея с цялата структура и сила се стоварва върху хората, между човека и човека. Тя търси само героя (у Ботев). Само Йехова и светиите у религията и само водача в Хитлерова Германия и у някои народи и системи. Остава да бъде изразена само идеята.
Изобразителното изкуство обаче не изобразява идеи, а конкретни неща – хора. Най-после комунизмът се изроди и превърна в „руснак“, а карикатурата що е: да потърсиш смешното, тъжното, печалното, което е именно несъответствието между личния живот на обикновения човек и идеите. Дори когато той ги следва и приема – пак е по-малък от нея – неин роб, мъченик и веч- но неиздължен към нея. Всяко подобно изображение би подсказало недвусмислено грозотата на идеята, а това е опасно (забранено). Канонизирането може да е исторически необходимо за институциите, но то винаги е наси- лие над човека. Идеите създават сами икони и портрети на герои, царе и вождове – човекът изчезва. Големите идеи смаляват човека – те откъсват човека от човека, той загубва навика да се вглежда в другия, да разчита на него, да се отражава в другия и тази ледена незаинтересованост се превръща в омраза. Присмехът, клюката и завистта са по-полезни за хората, защото чрез тях те живеят в близост и общо. Кога имаме хумор – когато познаваме и признаваме огромния свят. (Как да изразиш идеята? Естетично чрез човека: ако той е свободен, т.е. в себе си отрича и идеята, ако е облечен в нея – явно е, че не е свободен, значи пак отрича идеята. Терорът на голямата идея.) 13 декември 1950 г.

* От няколко години съм неспособен да рисувам и с всеки ден това става все по-трудно и невъзможно. Една от причините, която съзнавам, е старостта – отслабнали са: внимание, интерес и съсредоточеност, старостта е безплод- на и това я прави скръбна, а понякога – зла и жестока. Но да потърсим и така наречените обективни причини. Обект на рисуването е човекът и то определеният, даден, конкретен човек, в неговата индивидуална неповторимост – физическа, морална и психическа. Само безкрайната сложност на отделния човек, видяна, съобразена и син- тезирана в един живот (свят), нов, изненадващ, подсказващ живота на цялото, само чрез тази безкрайна индивидуална неповторимост може да се изгради изображението, рисунката, и да ѝ се даде храна, за да живее тя своя безкраен (вечен) живот в рамката. 16 януари 1951 г.

* Но този човек е гол и незащитен както от микробите и зверовете, така и от „големите идеи“. Тези големи идеи (винаги хуманитарни!) покриват земята и превръщат всичко в свое подчинение и жертва. Те застават между човеците (в името на „тяхното спасение“) като гъста отровна мъгла, която разкъсва всяка връзка между тях. Големите идеи винаги смаляват човека, те откъсват човека от човека, той загубва навика да се вглежда в другия, да се отразява в него, да раз- чита на него, да зависи от него – загубва и представата за него (оттам и за себе си) и тази ледена незаинтересованост се превръща в омраза, каквато изпитваме към всичко непотребно. По-добре е да живееш само един ден с един човек, отколкото сто години с една идея. Терорът на една голяма идея е по-зловещ от цялата човешка престъпност. Във всеки случай те вървят заедно. Януари 1951 г.

* Спасението на християнския човек започва и минава през страданието. Това страдание се изповядва, възпява и желае дори, за да се сдобием със спасението. Ако няма спасение, за което говори Иисус, и страданието е ненужно. Новата религия, като отрича спасението, което вдъхновява хрис- тиянския човек и го прави открит и радостен пред страданието, отрича и страданието в своя свят (режим). Но понеже страданието съществува и вечно ще съществува новата религия, като не може да го премахне и като не е в естеството ѝ да го изкупи с възкресенското спасение, го „забранява“, като ни принуждава да го наричаме радост, гордост, слава и хиляди други думи, откраднати от словото и хвърлени да запълнят тази отворена пропаст – страданието. Оттук нататък, до края на тази религия, всички сили, жизнени сокове и кръв ще бъдат прахосани в прикриване на тази лъжа. Всичко, което носи белега и отпечатъка на страданието, е забранено днес: самата дума, горчивата усмивка, въздишката, сълзите, просяците, любов- ното страдание, утехата, милувката, състраданието, минорната гама в музиката, индивидуалността като състояние в картината, а в литературата и предимно в поезията всичко пее – трактори, колела, лопати, трансмисии и пушечни комини. Затворниците, подсъдимите, обесените – всички са освободени от страданието. Тази дума е изтръгната от земята и на нейно място в отворената пропаст са погребани всички човеци, „освободени“ от страдание... и като зловещо изпарение се издигат от общия труп песенно славословие и нескончаемо скандиращо име... 15 август 1951 г.
* Защо съмва, за какво са ни дни? Да гледаме тъпотата и да слушаме измама- та и да треперим пред неизбежния ужас. Тези хора четат само една книга и абсолютно им е забранена друга. Самата тази книга е именно такава – изключва всяка друга. Така цялото ни „образование“ като система е насочено против самото образование и е превърнато в най-сигурно средство за постигане на пълна неграмотност и тъпота. Това е новият Коран, второто му научно преработено издание от Ленин, Сталин... Къде ще отидат тези ограничени, прости и фантазирани хора, отчитани и броени „на едро“, къде ще се изтече това море от морална, духовна и инте- лектуална бедност? Тези хора не могат да живеят тук, на земята, защото нямат радост в сърцата си, нито храна, не могат да населят пространството и небето, защото нямат свои воля, мисъл и въображение. Те не могат и да умрат дори по своя воля, освен... по чужда. Можем ли да се съмняваме в тази чужда воля, в нейната цел и в неизбежния край на жертвите ѝ? Може ли човек да позове спасението и надеждата, когато всичко е удавено в ожесточение и яд? Когато погледна един българин, виждам много сложна картинка. Шест века робство го потулват отвсякъде и го отделят от земята и небето, от логиката на нещата и от паметта. 600 години е безкрайно дълго време и тежко бреме дори за едно будно съзнание. Непоносимо е за едно човешко око да надни- кне и види живота на човеците – бащи, майки и деца – в този нескончаем мрак. Но това надникване е невъзможно и историята е празна, глуха и няма. Д
ълбоко на дъното ѝ лежи този българин като сгъстен мрак. Едно зърно от християнския клас, затрупано в безплодния тор на мохамеданството. То не умря, но и не покълна, както житото в Тутанкамоновата гробница. Накрая, една от съперническите войни между Русия и Турция вдигна тежката по- кривка, раздруса българина и го обяви за свободен. Той видя ботушите вместо феса, плака, смя се, но не повярва в свободата, защото това бе много трудно за него, а може би той е бил наистина достатъчно мъдър да знае, че свободата идва по пътя на Истината... Но трябваше да се понадигне, за да изкаже една благодарност от учтивост, с която да оправдае намеренията и действията на русите и той да ги нарече „освободители“. Те го задължиха дълго да повтаря това... Неприлично бе за един освободен роб да не отхрани в сърцето си или поне на езика си една благодарност, която поради сънното състояние и непод- готвеността на българина се прояви съвсем неравномерно – някъде разра- сна до необуздан култ, а другаде премина в чиста омраза. Човек не може да понася добрини, които надхвърлят възможностите му да се отплати за тях! При това българинът беше повален и заспал в по-далечно, в по-друго време – той таеше други мисли, понятия и представи, той пееше скришом други песни и тонове. Неговата участ, участта на децата, бащите и дедите му, бе различна от тази на света. Той бе събуден само за да види че е роб. Скръбта го обзе, безсилието се вплете в сънните му крака. Той трябваше да догонва света – свят чужд и непознат за него. Започна непосилен труд, привикна да лъже, да краде и най-после проплака...
В деня на неговото пробуждане той понесе смъртната рана на раздвоението. Неговите църковни, православни представители бяха при турците в Цариград. Екзархията по своето естество имаше по-друго отношение към неговото битие и съдба от това на политическите му революционни представители в Румъния, православна Русия и Сърбия. В болшинство- то си последните бяха атеисти в съюз с православните държави, а право- славните му водачи – при мохамеданите. Душата бе отделена от тялото. Революционерите отрекоха, оплюха и опозориха Екзархията и избързаха с повелята на историческото време, което е съвсем различно от това на духа на християнина. Спорът за тялото и душата на българина завърши с разделянето им едно от друго.
„Свобода или смърт“ бе лозунгът на патриотите революционери и те бързаха с пушки на рамо, за да не отшумят и загинат думите и поривите им заедно с тези на френската революция. Те бързаха, та затова и не можаха да изяснят на народа и на себе си що е „свобода“ и що е „смърт“. Те поставиха насила знака на равенството между тези две съвсем неравни понятия. Нямаше „народ свободен“, който да приеме или отхвърли този лозунг, който да се съгласи или не с тях. Те бяха го включили и понесли в поетичните си души и сърца. Запалили своите сърца, те запалиха и него. Те отрекоха жената и либето си, децата си и Бога, създадоха култа на героя, имайки предвид сами себе си, а народа – „туй скотско племе“ – определиха за свещен стимул на тяхната жертвоготовност.
Те не подозираха гордостта, в която бяха изпаднали и която ведно с техния поетичен талант ги тикна в политическия шемет. Те написаха всички хулни думи за всички, освен за въображаемия предполагаем герой, съчиниха в стихове нова молитва и нов символ на вярата... Те успяха да извършат всичко от естество да опорочи или смути вярата на българина в Бога и Църквата.
Това безуспешно вършеха мюсюлманите цели пет века... Следват малко, но велики и скръбни страници на нашата история, които вечно ще се четат... Свобода или смърт... Свободата цъфти с цвета на кръвта. И двете дойдоха, като втората изпревари, тя е по-бърза, неминуема и по-от- зивчива. Най-избраните синове на народа, с умни чела, в европейски дрехи и бели нагръдници погинаха – едни с песен, други с усмивка, трети с про- клятие. Те бяха индивидуалисти, хора на разума. И всеки носеше свой „Бог на разума“, а не „този, що е в небесата“. Те бяха богове и навярно не са желали друго освен да бъдат богове... И наистина, и до днес са запазени техните ол- тари, голготи и лобни места, допълнени с мнозина нови...
* Неделя. Утринта и градът са в мъгла. Ненужно е усилието да гледам и слу шам. Светът е изчезнал. Стъпките ме отвеждат към църквата. Болното ми сърце като мен бърза да застане смирено и плахо пред олтара.



Какво четем:

🔴 Защо отричането на холокоста е престъпление, а отричането на турското робство не е?

🔴 Килифарево си пази улица "Георги Димитров", партизанските имена и паметници

🔴 Българинът от Марс – Димитър Чернев

Източник: fakel



Коментари



горе