Жеравна и нейните овчари


На южния склон на Балкана, окъпано в лъчите на пролетното слънце и притихнало в тежките сенки на вековни дървета, ме посреща село Жеравна. Разположено на около 15 км от град Котел, сега в него живеят над 500 жители. Отгледало писатели, просветители, революционери, то пази светлината на българския възрожденски дух.

Местните разказват, че в миналото селото се славело с многобройните си воденици, затова го нарекли Жеруна, от славянската дума “жерков” (воденичен камък). След Освобождението името се променя на Жеравна.

Минавам покрай тежки дървени порти и високи дувари на двукати къщи. Същите като от преди 200 години. Спирам пред родния дом на майстора на късия разказ Йордан Йовков. Прекрачвайки прага на схлупената къщичка, ме посреща едно малко и добре подредено дворче, в центъра на което е паметникът на потъналия в мисли писател. От двора влизам в мъничко антре, водещо към двете стаички в къщата. В едната е пресъздадена атмосферата на типичния български дом от онова време. Мебелите и посудата, огнището, мястото за спане, долапите сякаш чакат стопаните на къщата да се върнат всеки момент. В другата стая са поместени ръкописи на някои от най-популярните Йовкови разкази “По жицата”, “Шибил”, “Индже”, “Божура”, “През чумавото”.

В сравнение със селата наоколо Жеравна единствена е запазила своя автентичен образ. Местните хора ми разказаха, че по време на османското владичество жеравненци са успели да се откупят и така селото им получило статута на свободно селище. Управлението било поверено на местните първенци. Тук турци не можели да се заселват, а ако се наложело да посетят селото, трябвало задължително да слязат от коня си и да го водят.

Една от най-внушителните постройки в селото е домът на Руси Чорбаджи. В него вратите, стените, таваните и дори долапите са украсени с красива дърворезба. Стаите са просторни, застлани с пъстри черги, край огнището е поставена маса за хранене с трикраки столчета. В единия ъгъл висят медни менци за вода, по лавиците са наредени писани чинии, а централно място заема иконостасът.

С натежала умора от жаркото слънце пристъпвам в семейната изба под къщата, където ме обвива приятна хладина. С любопитство разглеждам експозицията на битови вещи и оръдия на труда от времето на Възраждането. Най-силно впечатление ми прави Уставът на Жеравненското овчарско дружество.

По онова време овчарите са били най-големите стожери на българския дух и благодарение на тях селото е процъфтявало. Ето за какво се са грижили тези българи, към които често се отнасяме с незаслужено пренебрежение: “Да се грижим за нравственото въздигане на населението, за улесняването му в материално отношение, да съхраняваме между членовете си другарски връзки, да помагаме за направата на чешмите, пътищата, мостовете и ежегодно учебните заведения в общината.” Но най-важното е, че те наистина са го правили!

“Древна е много, но още живее, сякаш ръка я грижливо реди и със хубостта си Жеравна грее тъй както в Балкана е гряла преди”, пише поетът Никола Фурнаджиев. Думите му са като предсказание за китното селце. И до днес то остава недокоснато от времето.

БОРЯНА КРЪСТЕВА


Какво четем:

🔴 Бурката – дрехата на страха и омразата

🔴 В Берковица наградиха горски - страшилища за бракониерите

🔴 Уникален автопортрет на Захарий Зограф откриха в църква

Източник: Труд



Коментари



горе