За докторите и хората
Напоследък стана банална темата със здравеопазването и в този ред на мисли се
замислих малко по-задълбочено. Поводът беше стачката на личните лекари, замислих
се какъв им е проблема на личните лекари, та надигат врява. В спомените ми изплуваха
едни покъртителни картини от миналото, когато лекарят беше призвание и докторите
особено в селата си бяха чиста хуманна мисия.
През 70-те години в нашето родопско село имаше един лекар, софиянец, казваше се Стоян Русев. Един едър човек, с черна къдрава коса и сериозна физиономия. Наложи се да го извикаме по спешност заради болната ми майка. Валеше обилен дъжд, баща ми отиде пеша до здравната служда, която е на около 2 км от нашата къща. Тогава нямаше телефони, а колите бяха изключителна рядкост. В спомена ми изплува момента когато д-р Русев влезе в стаята и застана пред леглото, а за миг около него стана направо локва от стичащата се вода от него, целият беше вир вода от обилния дъжд навън. Тогава с висок глас каза шеговито:
- А браво бе, още ме чакаш, нещеш да мреш ти..
Веднага разкопча чантата, извади апарата за кръвно и слушалките и каза с приповдигнат тон:
-Спокойно, няма страшно, сега ще оправим работата.
След като премери кръвното извади спринцовката и ампулата и започна да приготвя инджекцията. След като направи необходимото седна на стола и продължи да наблюдава и успокоява с думи болната ми майка.
По онова време се ходеше предимно пеша из цялото село и никога не се случваше да откаже да отиде където и да е или да започне да мрънка и да се оправдава за каквото и да е. Такъв беше покойният д-р Русев, когато реши да отиде да работи в Либия хората в селото плачеха заради това, че ни оставя.
После дойде лекар, който си беше от нашето село, но за известно време работил в друго село. Този човек буквално мълчеше и търчеше където бъде повикан, посреднощ в къщи го безпокояха почти всяка нощ. Накрая човека се разболя и неможеше да ходи и въпреки това ходеха хора за прегледи и инжекции, мъчеше човека да помага, дори легнал на легото. До последния си дъх той се опитваше да помага на хората и никога не се оплака от нищо.
После дойде една женица - д-р Петрова, родом от Русе, била преди това лекар във военна болница. Перфектен специалист. Живееше както и д-р Русев - в здравната служба. 24 часа беше на разположение. Ходене пеша из цялото село. Със старание се мъчеше да помага с каквото може на всеки болен потърсил нейната помощ. Зимата в сняг, в дъждовно време така пеша, ако човека не може да бъде закаран до здравната служба и също като предишните не се оплакваше от нищо.
Защо и от какво се оплакват днешните лекари? Имат телефони, компютри, коли и шофьори на разположение и когато ги потърси човек не може да ги намери. Повечето джипита рядко ходят въобще по домашни посещения. Работят обикновенно до 13-14 часа наобяд и си тръгват. А излязат ли от кабинета няма откриване, въпреки наличието на мобилни телефони. Те днешните участъкови лекари са се превърнали в секретарки. Не искат да назначават помощен квалифициран медицински персонал, за да не изтърват някой лев.
Та къде са сегашните джипита и къде са ония доктори отпреди 25 години?
Проблемът далеч не е само в парите, дори по-често проблемът е чисто кадрови. Сигурно има и проблеми, но не бива човещината да изчезва заради каквото и да е. Проклетията в нашата държавица е най-вече заради алчност и безскрупулност на всички нива, не само в здравеопазването. Та каквито и закони да коват горе, файда няма. Законите са полезни на хората, а не на хищниците, в каквито са се превърнали отговорните хора.
Какво четем:
🔴 Българин направи домашен генератор за ток🔴 Възкресяват уникална църква над Мелник
🔴 102-годишна жителка на момчилградско село никога не е ходила на лекар
Източник: Родопчани
Коментари
Последвайте ни във facebook!
