Български патриоти в Австрия
Преди да започна разказа си, трябва да отбележа, че съм член на Национално дружество
„Традиция“. Това е доброволна патриотична организация, чиято цел е да популяризира
и съхранява родолюбивите традиции, националните ценности, оръжието като родова
памет, организира и участва във възстановки на събития и битки от българската
история. Като негов член, през жаркия юли на 2012 г., взех участие в международна
асамблея, проведена в Австрия.
Това беше първото ми съвместно приключение извън пределите на родината с моя обичан братовчед Дидо. Двамата бяхме тръгнали на път с общо два автобуса, пълни с около 100 души, които щяха да представят България на това събитие.
Пътят ни до там минаваше първо през Сърбия. За пръв път минавах през сухопътна граница и строгите и сериозни митничари ми се струваха много интересни. Хубавото е, че в границите на Европейския съюз може да се пътува само с лична карта, което си е истинско удобство. По тази причина по същия начин може да се премине и транзит през сръбска територия. По пътя през Сърбия може би най-интересно беше преминаването през Белград. От тогава насам съм минавал от там около 6 пъти и денем, и нощем, и наистина съм очарован от гледката. Определено някой ден трябва да се позастоя там и да поразгледам!
Следващата държава, през която минахме, бе Унгария. И там
за малко да сгафим сериозно
Докато чакахме да ни проверят документите на границата между Сърбия и Унгария и бяхме слезли от автобуса, аз и братовчеда, „умниците“, решихме да си направим снимка. Оказа се лоша идея! Още докато успеем да си направим снимката, един едър граничен полицай с автомат в ръцете ни привика. И да, доста си е стряскащо, ама кой ни е виновен! За щастие се разминахме само със смъмряне и изтриване на снимката. От там до Австрия пътят ни премина предимно в спане.
Престоят ни в Австрия беше предимно в Маутерн, град Кремс, разположен на устието на р. Дунав, който се намира на около 60 километра от Виена. Там се проведе и въпросната асамблея, но всичко по реда си. След като пристигнахме и слязохме от автобусите, първото нещо, което направихме, бе да се разпишем в един списък и съответно всеки да получи свой бадж, който трябваше постоянно да носи. От там ни отведоха да ни покажат мястото, на което щяхме да нощуваме през следващите дни. То всъщност не беше в града, а недалеч от него – в една австрийска казарма! Там беше пълно с млади момчета, които даваха своите първи години военен стаж.
Та, на казарма като на казарма! Мъжете и жените бяха разделени
В спалните помещения спяхме по 6-8 души в помещение на двуетажни военни легла. Също така, баните бяха общи и човек просто трябваше да се примири с факта, че няма да има уединение, докато се къпе! От друга страна, топла вода имаше в изобилие. Въпреки военните условия и организация, мога да кажа, че престоят ни там беше доста приятен и вълнуващ. Всяка сутрин започваше със закуска заедно с младите военни в столовата на казармата, където се раздаваха и пакети със суха храна за обяд. И с оглед храната, която ни предоставяха, мога да кажа, че си е направо хранително удоволствие да си в казармата в Австрия!
Първата вечер се облякохме, колкото да си покажем униформите. Там освен нас имаше и хора от Италия, Франция, Румъния, Шотландия, Беларус. Разбира се
всички бяха облечени с представителни униформи и облекла от своите държави
Състоя се официално посрещане на гостите. Успяхме да се запознаем с много различни хора, направихме си снимки, използвахме всякакви езици, за да можем да се разберем по възможно най-добрия начин и като цяло вечерта беше много интересна.
Много забавно беше като разбрахме, че една лисица от известно време тормози момчетата там. Постоянно се промъквала и правела бели и затова началниците им обещали няколко дни отпуск на този, който успее да я улови с голи ръце. И разбира се, те се трепеха да я хванат, гонеха я постоянно и изпадаха в най-различни куриозни ситуации, но
хитрата лисица всеки път успяваше да се измъкне
оставяйки преследвачите си изподрани и нахапани. Така си ги и оставихме, опитвайки се да я заловят с надеждата, че ще получат малко отпуск.
На другия ден, след като закусихме, имахме свободно време до вечерта, което използвахме за разходка из Кремс и околностите. Беше средата на лятото и жегата беше страхотна, но това и за секунда не ни разколеба. Повървяхме си наистина много, но успяхме да се полюбуваме на архитектурата и красотата на този китен район. Разгледахме всяко едно място, което ни се стори интересно и си направихме снимка на всяко едно от тези места. След това малко си отдъхнахме край Дунав. Направи ми впечатление, че
много хора използват мястото край реката за отдих, носят си хавлии и се излягат, все едно са на плаж
Ние само си потопихме краката, правихме малко жабки, поразхладихме се и продължихме нататък. Минахме от другата страна на реката по известния тамошен железен мост и продължихме да ходим из уличките, накъдето ни видят очите. Влязохме и в една католическа църква. Просто няма място за спор относно красотата и впечатлението, което оставя в човек едно такова място. Трябва да си признаем, че католическите църкви са доста по-пищни от нашите православни и определено са интересни места за посещаване. След това, лека полека, вече с привършващи сили се отправихме обратно. В края на краищата си направихме една толкова дълга разходка, че не съм сигурен колко километра сме извървели, но се чувствах адски изтощен и краката ме боляха ужасно от ходенето. Успях да си почина малко преди вечерта отново да трябваше да се облечем с униформите. Както и предната вечер, имаше организирана вечеря, раздадоха се разни грамоти, след което имаше танци на деца от Беларус. Отново се поснимахме доста и доволни отидохме да си лягаме.
Голям проблем се оказа комуникацията с местните, защото
те или не говорят английски, или се правят, че не го разбират
Та за каквото и да се наложеше да попитаме, или ни отрязваха бързо, или започваха едни сложни обяснения, които повечето пъти бяха безплодни. Най-голям проблем видяхме с купуването на обикновена минерална вода. В жегите, бяхме постоянно жадни и около четири пъти отидохме да си купим вода, но всеки път тя бе газирана. Уж питахме разни хора и те ни уверяваха, че си е нормална вода, но не, винаги се оказваше газирана. Накрая се бяхме отчаяли, че няма да пием обикновена вода, но решихме да направим един последен опит и о, чудо! По някакъв късмет бяхме уцелили правилната бутилка. Не можете да си представите каква радост беше, докато си пийвахме с наслада от водата!
Следващия ден беше вече по-натоварен. Градът имаше празник и през целия ден имаше програма, а следобяд бе и главното събитие. Още от сутринта всички бяха облечени кой с униформа, кой с носия и отидохме в центъра на града. Там беше доста оживено, имаше направена сцена и няколко бирарии. Дори раздаваха безплатна бира и много добре се получи, че в голямата жега, така да се каже, „намазахме“ с по някоя биричка. И тогава,
насред улицата на това австрийско градче се изви едно българско хоро с българския трибагреник най-отпред и съпроводено от тъпан!
Гледката беше наистина уникална! Такива неща карат човек да се почувства наистина горд, че е българин!
След кратка почивка и обяд на сянка под дърветата дойде време и за самата асамблея. В късния следобед на деня ни наредиха под строй по държави и облекла. Образува се една доста дълга и особено колоритна колона, която започна да се движи под маршова стъпка през центъра на града към стадиона, където щеше да се проведе главното събитие. На стадиона имаше много официални лица, включително австрийски и чуждестранни политици, както и представители на австрийската армия. Всички участници със старинни облекла се наредихме по дължината да стадиона, срещу публиката, застанахме мирно и зачакахме да мине програмата. Официалните лица казаха своите речи, имаше поздрави, а накрая и тържествена заря. Вече по тъмно се върнахме отново по спалните в казармата, оправихме си багажа и се отдадохме на отдих, защото ни предстоеше дълъг ден.
На следващата сутрин, след като закусихме, си направихме последни снимки за спомен, сбогувахме се с домакините ни и поехме по пътя обратно. Но преди да се отправим по дългия път към дома, ни предстоеше да посетим Виена и да разгледаме част от този забележителен град.
Ах, Виена! Макар да бяхме там само 9 часа, те бяха достатъчни да се влюбя в нея!
Красотата на града остави в мен и Дидо толкова дълбоко впечатление, че си обещахме един ден да дойдем отново, но този път поне за седмица!
Автобусите ни оставиха до националния музей на военната история „Арсенал“ и от там всеки реши как да прекара времето си в града. Аз и братовчеда, заедно с още няколко души, започнахме своята разходка именно с посещение на музея. Той всъщност се оказа толкова голям, че ни отне повече от три часа, докато го обиколим, но времето вътре определено си заслужаваше! Вътре може да се проследи общо взето цялата военна история на Австрия, като експонатите в отделните зали са разпределени тематично и на входа на всяка зала има листи с информация за това, което можем да видим, написана на няколко езика, което беше много удобно. Може би едни от най-емблематичните неща, които могат да се видят вътре, са колата на австро-унгарския император Франц Фердинанд и униформата, която е носел в деня на убийството му.
След като излязохме от музея, продължихме обиколката си с разходка из градините на двореца Белведере. Той е един от най-красивите дворци във Виена, а
градините му са наистина великолепни
Всичко е толкова бяло, пълно е с красиви цветя и зелена трева и множество фонтани, които напомнят за царските особи, живели там. Гледката която дворецът предоставя на човек е истинска наслада за очите!
От там продължихме към центъра на града. Ходейки в ужасната жега бяхме ожаднели много, но за наше нещастие никъде не видяхме чешма. И така стигнахме до Паметника на руската армия и какво ли намерихме там… чешма! След като пихме вода, шеговито си казахме: „Добре, че са руснаците, да направят една чешма във Виена.“ Утолили жаждата си, се полюбувахме на монумента, който ни смая с размерите и красотата си. Вътре в човек се буди някакво
дълбоко чувство на почит към загиналите през Втората световна война
Самият паметник е изграден в памет на загиналите 17 000 руски войници при битката за Виена и определено може да се каже, че изглежда величествено.
Следващата голяма забележителност, която успяхме да разгледаме, бе катедралата „Свети Стефан“. Тя е един от символите на Виена и аз силно препоръчвам да се посети. Освен впечатляващите си размери и външен вид, тя предлага и
една от най-красивите гледки на града отвисоко
което определено не е нещо за изпускане. Докато бяхме горе, освен че се любувахме на гледката, забелязахме и файтони под нас. То нямаше как да не ги забележим, заради миризмата, която се носи от тях, усещаща се дори и на тази височина. Като изключим това малко неудобство, да разгледаш града от птичи поглед определено е нещо, което си заслужава.
След като слязохме и продължихме пътя си,
минахме покрай паметника на чумата
Аз лично, като чух паметник на чумата, си представих потискащ черен паметник, който едва ли е нещо много интересно за гледане. Но нямаше как да съм подготвен за това, което се оказа всъщност – над 10- метров великолепен паметник с множество орнаменти, много от които с позлата. Това бе поредната спираща дъха гледка, която видях през този ден и затова определено не исках той да свършва. За мое съжаление обаче отреденото ни време за обиколки привършваше и трябваше да се връщаме към първоначалното място, за да потегляме отново.
Преди това обаче успях да видя и Виенската държавна опера – поредното архитектурно произведение на изкуството в града! До нея си бяхме определили сборен пункт, за да може всички заедно да се върнем обратно при автобусите. Нещата обаче не се получиха както бяхме планували.
Дотук, през цялото време, нашата групичка беше водена от една жена, която е била и преди във Виена и сравнително познава града. Но
в тълпата около операта някак си успяхме да я изгубим
и се озовахме в ситуация, в която не знаем как да се върнем обратно. Както са казали хората, обаче, неволята учи! С братовчеда не се поддадохме на паниката. Мобилизирахме се и започнахме да си припомняме от къде сме минали и да вървим по пътя обратно. И така, малко по малко, минахме по още един път покрай всички места, които бяхме посетили през този ден и най-накрая стихнахме до крайната цел. И най-изненадващото беше, че се оказахме там първи. Всички други дойдоха поне половин час след нас, което за нас не беше зле, защото се възползвахме и си почивахме на сянка. След като всички бяха се върнали благополучно, се качихме отново на автобусите и вече си тръгнахме обратно за България. Не ми се тръгваше, особено след като бях прекарал толкова вълнуващ и интересен ден, но нямаше как.
По пътя на връщане нямаше особено интересни моменти, а и бяхме толкова изморени, че през повечето време спахме. Обаче мога да кажа със сигурност, че дори да бяхме спали и докато минаваме границата, определено си личи, когато се влезе отново в България…
След дългите пътуване и разходки определено се нуждаех и от дълга почивка. Но емоцията, преживяна през изминалите дни, и времето, прекарано във Виена, все още ме държаха приповдигнат и нямах търпение да разкажа на близките и приятелите си за страхотното време, което прекарах в Австрия.
Още за Ангел можете да научите в
Какво четем:
🔴 80-годишен родопчанин направи заслон, параклис и чешма🔴 Кордупулова къща - перла в короната
🔴 Момичето без китки от Сопота: Вече две години имам прозорец към света
Източник: Пътешественик
Коментари
Последвайте ни във facebook!
