Живот сред руините на едно "забравено" време
Партизански паметник, намиращ се в центъра на Килифарево. Улицата, покрай която е разположен този паметник, все още се нарича „Георги Димитров“. Снимка: Вorbabg.com
Откакто се помня, живея в едно малко градче в България. Населението му е около десет хиляди човека. Досега нищо нередно не ми е правело впечатление, но наскоро се загледах по-внимателно в улиците, в парковете, в нещата, които цял живот съм приемала за даденост, без да им приписвам някакво особено значение. Може би защото поотраснах или по някаква друга причина (всъщност, залагам на второто, защото честно казано, както забелязвам, на почти всички за нищо не им пука, без значение на каква възраст са). Та, това, което ми направи впечатление, и то доста неприятно, е, че из целия град са разпръснати паметници от времето на социализма! Дали ще са бюстове или някакви хора с пушки и мечове в ръце, няма значение, те са из целия град (най-вече по по-оживените места като центъра и близките нему градинки. Честно казано, в покрайнините на града няма паметници…. ааа, чакайте, то в покрайнините на града и инфраструктура няма, ама това е друга тема…).
Всъщност, като цяло съм склонна да изтърпя част от този фарс, и по-точно, съм склонна да правя това, което в днешно време всички толкова добре умеем да правим – да не ми пука!
Една част от паметниците са на някакви неизвестни за мен (ъъм, под това „мен” разбирайте и всичко живо под 30-годишна възраст в града) партизански дейци, антифашистки бойци и прочее. Но за да разберете по-добре защо негодувам, ще ви разкажа една конкретна случка.
Една вечер излязох да се разходя с една моя приятелка и, както си вървим, минаваме покрай един паметник-бюст на някакъв нечуван за мен човек. Близо до този паметник имаше групичка от няколко момчета на по 17-18 години, предполагам. Едно от тях държеше почти празно шише от бира. Един от групичката каза на въпросното момче да престане да мъкне бутилката със себе си и, понеже нали кошът за боклук е на цели три метра, а да завъртиш капачката на едно шише, да изминеш цели три метра и да го хвърлиш в обозначеното за тази цел място, коства нечовешки усилия, въпросният младеж изля останалата бира в тревата точно до паметника и после чак тръгна след приятелите си към едно кошче. Дали хвърли бутилката в кошчето или в храста до него, не мога да кажа, защото вече бяхме задминали групичката, но надявам се разбрахте какво имам впредвид.
След няколко дена пак минах от същото място, този път погледнах паметника, прочетох (мисля, че за първи път в живота си) гравираното на него име, отдолу пишеше 1907-1944… И се запитах: „Кой е този човек? Какво е направил за мен и, всъщност, за мен ли го е направил, за нас ли? За мен, за тази, на която й е все едно дали псува Сталин или Хитлер, а за този човек те са били като Господа и Дявола? (Не, че ми е проблем да псувам и тях де…) Или за онова момче, което поля паметника му с бира…
Аз не обвинявам човека, в чиято чест е построен паметника, не го съдя, аз нямам това право! Убедена съм , че той предостойно заслужава този паметник. Знам, че зад това обикновено име стои личност, която е имала цел и идеали в живота, отстоявала ги е, както се подразбира, с живота си… И точно заради това този човек не заслужава сега някакви пикльовци да се гаврят с паметника му.
Внушителният паметник на Георги Димитров край язовир „Копринка“ близо до Казанлък. Снимка: Monitor.bg
Но нека оставя това настрани, сега ще ви обясня за частта, която вече наистина не мога да преглътна току-така. Минавам аз покрай пощата и на едната страна на сградата е направен релеф на лицето на Георги Димитров!… „Че какъв ти е проблемът, нали за другия паметник нищо против нямаше?” – ще си кажете вие. Обаче този път не е същото! Ама съвсем не е същото! Георги Димитров, кой беше този пък сега?… Ааа, сетих се, човекът, който, забележете, не продаде, а подари Македония на Тито! Човекът, заради когото сега „македонците” ни наричат татарски цигани, турци, азиатска паплач и не знам още какво си.
А, и забравих да спомена една маловажна, но дразнеща за мен подробност: Улицата, на която живея, се казва „Димитър Благоев“. От 25 години насам „общината е в процес на сменяне на името”… Сигурно не ви пука, ама като съм почнала, нека си кажа, каквото съм си наумила, пък после ме упреквайте…
И сигурно доста хора се питат: Защо се случва всичко това?…. Ааа, не, никой не се пита… ем, хубу… Но аз се питам. Защо наистина 25 години след падането на социализма все още сме обградени от него, буквално! Примери – много и то навсякъде. Само да погледнем центъра на София и можем преспокойно да си дадем сметка за положението. Докога улиците ни, училищата, градовете, читалищата, театрите и всичко останало ще носят имената на хора, за които знаят само служителите в музеите и учителите по история. Не, че не можем да се осведомим за живота на тези хора, въпросът е, че почти никой не иска да го направи!
Не искам и да ме разбирате погрешно. Нямам в предвид сега да тръгнем да рушим паметници или нещо подобно, все пак има хора, които са си дали труда, за да бъдат построени тези неща. Но не може ли да се направи във всяка община примерно един музей на социалистическото изкуство и тези постройки да се съберат там с историята си, с подробности за построяването им и т. н. (Разбира се говоря за паметниците, които не са кой знае колко големи и това реално може да се случи.) И ако някой е заинтересован, да може да отиде на конкретното място и да се информира за каквото желае. Също така не изключвам и възможността да не премахваме баш всички монументи. Нека оставим и някой ей така, за спомен. Предлагам това по-скоро, защото се страхувам, че като опустее наоколо, вместо да се строят паметници на достойни хора като Васил Левски, Иван Вазов и др. (и всъщност защо в града нямаме паметник на някой български класик?..), ще започнат да се строят паметници на Бойко Борисов или Батман… Защо ли не ми се толкова невъзможно? Обаче (!), май трябваше да започна от това, че няма пари за паметници… нито за български класици, нито за Батман… (Е, политиката не мога да я намесвам в нямането на пари!)
Нека всеки сам си направи изводите, не ми е на мен работа да ги извеждам аз.
Не обвинявам никого, нито тези, на които не им пука, нито тези, на които им. Всичко е доста объркано, но все пак нали от нас зависи да подредим нещата. И все отнякъде трябва да започнем. А е логично преди да мислим за бъдещето, да разчистим миналото.
Пиша всичко това тук, защото ми се струва невъзможно да бъда разбрана или най-малкото чута от който и да е от заобикалящите ме хора. Но не се учудвам, всъщност аз съм никоя. Аз съм просто едно младо момиче, чийто цял живот преминава в „преход”, каквото и да трябва да значи тази дума. Защото според мен по-точната дума е застой. Но най-лошото от всичко е, че застоят не е застой, застоят е упадък!
Елена Василева
Четете още:
🔴 Тайните на Страстната седмица🔴 Наша цигуларка победи в престижен конкурс
🔴 Бенковски - вождът на априлци
Източник: Euro Chicago
Коментари
Харесайте ни във facebook!
