Времето на кризата и кризата на времето


В наши дни въпросът за това коя е главната цел на живота звучи безразлично в един свят, който не се интересува от същността, истината и ценността на нещата.  За съжаление, много хора не знаят защо точно живеят.

От известно време сме свидетели на рухването на ценностите на живота. Става дума за сериозна криза, не  толкова икономическа, социална или културна, а най-вече духовна.  Това, което бе придобито през вековете, сега се хули, осмива, тъпче.  Налице е липса на каквото и да е трогване, чувство и  уважение към всичко свещено.  Бърза и груба десакрализация на всичко тук и сега. Тази вечер не дойдох тук да се правя на учител, катехизатор, укорител и прокурор. Дойдох да изразя смирено моята болка, любов и искрена мисъл.

Човекът забрави основната цел на своето съществуване. Той помисли, че е безсмъртен на земята. Той здраво се върза за материята, парите, имотите, вещите.  Сметна своеволието за свобода, нечестието за напредък, измамата за гениалност, греха за освобождаване, честността за глупост. В живота на съвременните гърци навлезе съмнението, колебанието, подозрението, опровергаването, отхвърлянето. Обожествени бяха любовта към парите, хедонизмът, арогантното славолюбие. Лицемерието бе превърнато в нещо хубаво.

В този климат Църквата бе сметната за дразнеща. Така някои скандали с нейни заблудени представители бяха преувеличени, други измислени, поддържани и запазени, за да могат хората да възнегодуват дори само когато видят расо на пътя. Църквата не е магазин на дребно. Църквата е съществувала преди нас и несъмнено ще съществува и след нас. Душата търси светлина отвъд слънчевата  и изкуствената светлина. Съвестта се тревожи. „Съществото” на всеки сериозен човек търси чисти водни извори, за да утоли истински своята жажда. Различните рецепти за временна наслада доставиха накрая обилно страдание.

Мнозина чувствителни хора в наше време се затварят в себе си и ако не многословят и изпадат в меланхолия, замислено монологизират за насилствената промяна на времената. В дискусиите преобладава безизходица. Градът се оказа мъгляв и негостоприемен.  Селата се смятат за много малки и безрадостни. Околната среда  е шумна, замърсена и неспокойна. Хората са индивидуалисти, капризни, изнервени, бързащи, лекомислени. Деградация в политика и корупция сред политиците. Църковни управници крещят и заплашват, а други мълчат и се крият. Творците се увличат от модата, а учените от високомерието. Крайна и болезнена констатация, едно общо разтление, която създава горчивина, мъка, дълбока болка.

Съвременният човек полудя по постиженията на технологията.

Както казва един мъдър есеист, „съвременният човек  хвърли полезните някога за неговата себичност маски на идеите и убеждения и откри истинското си лице – лицето, което една бляскава цивилизация, която (не трябва да го крием) умира в наши дни, с труд беше цивилизована”(Костас Хаджиантониу). Капитализмът и социализмът казаха много неистини и дадоха много обещания, че всички са равни, способни, щастливи и богати. Много скоро светът лошо се разочарова. Хората действително усетиха, че бяха измамени. Политическите ръководства се оказаха достатъчно неискрени.

Покварата стана общо явление. Никой не очакваше толкова бърз обрат на всичко. Главно място в дома зае божеството телевизор. Той зае мястото на древното огнище и иконостаса. Телевизорът стои буден като кандило. Да свети и да помрачава, да изопачава, да подправя, да хипнотизира, да пласира нови идеи, нов морал, нова житейска позиция. За да се наложиш, трябва да си млад, красив и богат. Вече не говорим за етос, ценност, характер, достойнство и т.н.  телевизионните водещи са се превърнали в прокурори и палачи. Предаванията представят за освобождаване хомосексуализма, свободното съжителство, абортите, дори т. нар. леки наркотици.  Окаяният човек си въобразява, че се освобождава напълно чрез анархията и своеволието. Той заглушава своята съвест, помрачава своя ум, задавя своите чувства, хвърля се безумно в насладата на материята, в едно странно празненство на тлението.

Покварата настъпи с отчуждаването на човека от Бога и ближния. Загубен бе дълбокият смисъл на живота.

Съперничеството, нелоялната конкуренция, високомерният протагонизъм създадоха големи вътрешни празноти и силни пукнатини в човешката личност. „Сега е съд (на този свят)”. „Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение”. Нужни са искреност, сериозност, доблест, пряка помощ.  Няма време за оправдания и отлагания.  Обвиненията, крясъците, укорите не са от полза. Светлините трябва да се насочат вътре към нас. Всички да видим себе си очи в очи, без увъртания и дълги уводи. Средствата за информация постоянно насочват светлините мощно към другите.  Те обичат лесната критика, но не и строгата себекритика. Обикновено се сравняваме с най-лошите. Аморалните говорят за морал, а непомирисалите тамян за очистване на Църквата. Моралистични ритори крещят дразнещо от телевизионния екран, говорейки за покварата, за да се разтоварят и приемат поздравления за това колко хубаво са говорили.

Покварата е залегнала дълбоко в душата на човека. Там трябва да се локализира проблемът.  Нека не търсим далеч от нас нещо, което е в нас. Христос настоява върху вътрешното трезвение, себекритика, себевглеждането, себепознанието, себеукоряването и себеобвиняването.  Свободата означава най-вече ти да правиш каквото искаш с твоето аз, а не то (с теб). Доблестта е да победиш твоите страсти. Днес човекът, позволете ми да го кажа, е въображаемо свободен. Той си мисли, че е добре, докато изобщо не е добре. Това е ужасно нещастие. Този многознаещ, свободен и важен човек често се самозаблуждава и самоиронизира. Той се увлича от суеверия, вярва в късмета, съдбата, предопределението, магиите, хороскопите, предсказанията на звездите.

Материалистите отдавна са отхвърлили всякаква религиозност и, както казахме преди, са обожествили плътта и парите. Човекът днес не иска да има задължения и дългове. Той желае да има само права. Права, за които страшно страда. Единствената и постоянна любов към материята никога не може да  създаде непокварен човек. Човекът придобива етос, когато обича духа.  Ако Христос не присъства сред човешките отношения, тези отношения са готови да рухнат. Ако човекът не премине от коравото „его” в човеколюбивото „ти” и няма лична среща с живия Бог, той ще се бори напразно. Ако не се доверим на Бога и ближния, ще страдаме от самотата. Въпреки всички усилия животът няма да се промени.  Той всекидневно ще потъва сред досадата. Сред духовната празнота се развива лицемерието.  Бидейки повлиян от западния начин на живот, съвремнният човек се  отдаде безгранично на свръхконсумацията. За съжаление в нашия свят управляват фарисеите.

Автономизирането в един демоничен индивидуализъм с единствена визия щастието и охолния живот създава диаметрално противоположен климат и задълбочава кризата.  За това допринася и телевизията. Успял, както казахме, е само младият, красивият, силният, богатият. Нито дума за  възпитание, вяра, идеали, етос и характер.  По домовете се е увеличил броят на телевизорите и е намалял броят на  разговорите. Трябва да се събуди съвестта, да си припомним детската невинност, отново да се сгрее вярата, да се развие блага тревога за покаяние, преобразяване и извисяване. Трябва да преоткрием божествения страх, дълбокия смисъл на съществуването на човека, сакралността на уникалната човешка личност. Струва си да се открие непорочната религиозност, взаимното уважение, взаимното разбиране, взаимната помощ. Съвестта не може да понася повече признаването на злото. Тя е призвана да въстане, да се противопостави, да проповядва словото на истината.

Не трябва да се ограничаваме само до описание, което води до отчаяние. Необходима е оптимистична борба. Всеки в съществуващия мрак нека запали своята свещ и постепенно ще разсее мрака, който ни изморява.

Инструментът за преобразяването на света е в ръцете на всеки един от нас.  Кризата не трябва да ни остави в монотонна, ропотна и голословна критика. Нека започнем от себекритиката. Оттам ще започне повторното възстановяване.  Нека сълзите измият нашите беззакония.

Словото на Христовата Църква не е свършило, нито се е увредило.  Нека бъде чуто повторно и най-напред от нас, които го проповядваме. В един свят на поквара, измама, подозрителност, лъжа, ласкателство и безчовечност трябва да бъдат чути Христовите блаженства, словата на светците, мъдростта на пустинните старци. Нека не ни възпрепятства никакъв страх, леност, бягство от болката и отлагане.

С помощта на святото любочестие, за което говори старец Паисий, сме призвани към смел подвиг на лично противопоставяне и тайнствен бунт към  постоянно изрязване на страстите и  жънене на добродетелите. Човекът е призван свободно да избере благото, красивото, свещеното, вечното, подвизавайки се мощно и смирено, а не предварително да се предава и да бяга от  болката.

Плутокрацията и материализмът са противоположни и оковават човека, който им служи.  Животът, който е лишен от свобода и нравствени принципи,  създава отегчение, страх, досада, болка. Целта никога не освещава средствата.

 Доброто ще дойде само по добър начин. Заради някакво общо добро не може да се премахне личностното измерение. 

Достоевски мъдро е казал: „ Не можем да имаме световен мир, който ще се основава върху пролятата кръв на едно невинно дете!”. Човекът е цел, а не средство.

Още една причина за сериозната криза на нашето време е непрекъснатата гонитба на насладата. Една абсурдна наслада, която според св. Максим Изповедник води до страданието. Насладата не се състои само в служението на плътта,  но и  във вулгарността, нечестието, неудържимия евдемонизъм и безотговорност.  Това страдание, което идва от неразумната наслада, може да стане будилник или трамплин за отърсването от безсрамния живот. Болката трябва да доведе до себеизцеление. „Дотук и не по-нататък. Не може повече.” – трябва да каже човекът мощно на себе си още сега. Отчаянието за нашето заблудено аз да ни даде надежда, кураж и сила.  Чувството за самотата, което в крайна сметка се създава от  непрестанната гонитба на насладата, трябва да провокира смелост за освобождаване от злия навик.

Похотливостта вече е открита. Страстите биват глезени и се възхваляват.

В телевизионните игри човекът се самоунижава, плащат му и той се радва за своето публично оголване. Лицемерите се представят за нелицемерни. От друга страна, както казваше мъдрият старец Емилиян Симонопетритски, „обикновено неморалните говорят много за морал и са крайно строги!” Наистина морализмът на аморалните е голямо заболяване. Писателят Ангел Терзакис казваше, че днес хората  имат изключителни постижения основно в две сфери: в технологичния прогрес и в усъвършенстването на лицемерието! Етосът на истински нелицемерните хора още крепи нашия свят. Може да има цена, но има и за печалба скъпоценния мир на сърцето. Честният живот често създава победени победители.  Може да не предлага първи места, но дарява тиха съвест и това несъмнено е нещо много важно.

В своите известните слова за любовта св. Максим Изповедник казва, че в зависимост от това как използваме вещите ставаме порочни или добродетелни.

Съществува употреба и злоупотреба, неправилна употреба, излишество, пресищане и разточителство.

Св. Йоан Златоуст казва, че грях не е виното, а пиянството. Отхвърлянето на всяка граница не е истинска свобода. Светският човек, бидейки дразнен от присъствието на Бога в света, Го отдалечи от себе си, мислейки, че по този начин необезпокоявано ще се радва на  своята пълна свобода. Това, което днес интересува човека, е да спечели много пари, да живее охолно, никой да не го безпокои. Така той заглушава своята съвест. Стигнахме дотам да имаме висша технология и крайно низша човещина.

В крайна сметка, множеството „улеснения” затрудниха живота и големият комфорт създаде обилно отегчение.

Често се говори за „качество на живота”, „повишаване на жизненото равнище” „нарастването на дохода на глава от населението”, но не и за намаляването на духовните ценности, отхвърлянето на свещените закони, отричането на живоносните истини.

Чувствителните, срамежливите, честните, благородните хора нямат място в един индивидуалистичен, жесток, горделив,  съпернически и властнически свят. Липсата на съществена радост в живота на мнозина обаче ще повдигне любопитния въпрос за това накъде вървим.

Настоящият живот е мястото за изпити за нашия прием във вечния живот. Никога не трябва да забравяме това. 

Ние не сме безсмъртни на земята.

Ние сме гости и  временно пребиваващи на земята.

Пред килията на един светогорски монах пише „Днес моя, утре на друг, и никога на който и да е.”.

 Ние съществуваме на този свят, за да познаем Бога. Крахът на това същностно запознаване с Бога е най-голямата трагедия на човека. Срещата на човека с Бога ще го възпълни и ще му дари пълна радост.


Какво четем:

🔴 Юнеско обяви български хлебар за "живо човешко съкровище"

🔴 „Кариера в Америка“: Електротехник

🔴 Изселниците ни в Турция искат да учат български

Източник: Lentata



Коментари



горе