Боян Петров: Синхронът и малкото сняг превърнаха "Анапурна 2016" в рекорд
Българският алпинист Боян Петров изкачи шестия си осемхилядник на 30 април -
връх Анапурна (8091 м). Той беше първият, стъпил на осемхилядник през сезона и
стана част от изключително успешната година на върха с най-висока смъртност. След
завръщането си Катманду разказа за "Дневник" подробности от експедицията.
Анапурна се слави като най-смъртоносния осемхилядник, а в последните дни успяхте
да се качите 30 души. На какво се дължи този успех?
- Това е рекорд на Анапурна, благодарение координацията между отделните групи,
която беше на много високо ниво. Нямаше съперничество за място в лагерите или
някой да направи нещо зад гърба на другия. Всички бяха единни. В лагера бяхме
четири основни групи – испанците на Карлос Сория, корейците на Мингом Ким, Крис
Бърки и и Мат дю Пюй и нашата група с Атанас Скатов. На другите места често се
случва да има неразбирателство. Например има пет места за палатки и който дойде
последен, гори. А тук имаше синхрон и дух на споделена отговорност. Работата по
маршрута се разпределяше между отделните членове на групите. Всяка група даваше
по един шерпа да се изнася багаж, въжета или да се пробива път. Това сътрудничество
в съчетание с изключително безснежните за Анапурна условия бяха двете най-ключови
предпоставки, за да успеем и да завършим без инциденти.
Тази година изглежда и времето ви помогна...
- Миналата година са газили в сняг почти през цялото време над колената, а по
пътя към върха и до кръста. Сега нямаше нищо такова. Нямаше обилни масивни снеговалежи
за по няколко дни. Всеки ден валеше по 10-15 см, но на другия ден изчезваше от
вятъра, който го издухва. Метеорологичните условия бяха късмет, а добра екипна
работа между отделните групи от алпинистите доведе до успеха. А и силните шерпи
помогнаха и на най-слабите клиенти да се стигнат до върха. Те вървят навързани
на салам по въжето и се качиха и тези, които не очаквахме. Някои дишаха кислород дори в палатките, което за мен е върхът на глезотията.
Безкислородните изкачвания са седем, включително и на шерпи.
Как премина атаката в самия ден?
- С руснаците решихме, че ще използваме първия прозорец, който по прогноза беше
30 април и ще рискуваме. Защото прогнозата сочеше, че най-благоприятният ден ще
е 1 май. Имахме късмет. Руснаците тръгнаха към 2-2.30 часа сутринта, аз тръгнах
към 4 без 15 с едно много бързо темпо заради тези 46 дни чакане. Последният кулоар
към върха ме изненада с количеството сняг. Там беше единственото място, където
газех в сняг над коляно. Това ме забави с един час, но не е драматичният момент.
Просто трасето беше съвършено изчистено от вятъра - твърдо, заледено и фирновано.
На снимките се вижда, че на самия връх няма никаква площадка.
- Там има гребен и като се качиш, едва ходиш. Ходиш внимателно и не смееш да
преваляш нататък. Като гледам другите снимки са даже по-ниско. Моята е на самия
ръб. Но вятърът беше силен и не беше никак приятно.
Като се качихте осъзнахте ли на какво разстояние сте били при неуспешния опит
на 16 април?
- Да, на голямо. На около четири часа ходене. Не мисля, че тогава щяхме да успеем.
Нямахме идея къде сме. Беше много рано сутринта. Почти по изгрев и не можеш да
прецениш кое е върхът. А след като го изходихме на 30-и осъзнахме, че е нямало
да успеем. На 16-и вятърът много обвяващ, много силен и пронизващ, бях се изцъклил
от студ. С руснаците бяхме единствените, които атакуваме без пухени костюми. Тогава
единственият ти шанс да се затоплиш е да се движиш. Просто не трябва да спирам.
Докато всички останали изчакват докато шерпите прокарат въжето. Седели са на място
по два часа на всеки два часа движение. Това е убийствено. Можете ли да си представите
какво е да стоите по два часа на 6500 метра без да можеш да мръднеш. А моята бързина
ми даде възможност да бъда първи. Давах много от себе си, за да направя пъртина
и да изравям въжета, но пък не се бавех излишно.
Боян Петров стъпи на върха на 30 април
Фотограф: Боян Петров
Само руснаците ли не се качиха?
- Руснаците и един швейцарец Гунтис от всички около 30 души. Руснаците бяха бавни.
Казаха, че са се заблудили, макар че виждаха стъпките ми. Но просто бяха бавни.
Гунтис има отрязани върхове на пръстите от предишен опит на Анапурна през 2012
г. И като отишъл горе в кулоара взело да му мръзне всичко и казал, че не иска
да му режат още пръсти. Шерпата му можеше да го измъкне, но явно се уплаши. Шерпите
свършиха много добра работа и се грижеха всичко да премине без инциденти.
На слизането в лагер 4 ли пренощувахте?
- Спах в лагер 4, защото бяхме много уморени. Най-гадното беше, че германецът
Йост Кобуш и унгарецът Давид Клайн ми бяха взели бутилката газ и нямах газ. При
влизането в палатката да ми вземе бутилката германецът ми спукал шалтето, което
е надуваемо. Останах без шалте. Спукал ми възглавницата и скъсал дъното на палатката.
Уж някакви дреболийки, обаче... Като слязох към 5-6 часа, другите тръгваха нагоре
и освобождаваха техните палатки. Аз попитах швейцареца дали може да ползвам неговата
палатка, защото нямам шалте, а палатката ми е скъсана и той ме пусна. Преспах
в швейцарската палатка.
При заминаването имахте намерение да изкарате минимално време по маршрута, за
да се намалят рисковете от падащи неща. А се наложи да се качите два пъти. Как
ви се струва погледнато назад във времето?
- Това беше най-лошият вариант - да мина по най-трудните участъци два пъти, което
исках да избегна. Опознаването на маршрута е предимство, но можех да си го спестя.
Не е супер висок връх, където знаеш, че ще се мъчиш. Тази експедиция беше дълга
и продължителността й го наложи. Искаш, не искаш – това е положението. Не е приятно
да минаваш по най-опасните откъм лавини и ледове участъци няколко пъти. Това всъщност
е и надеждата ми на Макалу – че ще имаме един-единствен опит и трябва да го изиграя
по такъв начин, че да се промъкна между капките.
Споделихте, че накрая е трябвало да се евакуирате от базовия лагер.
- Накрая всичко завърши с нещо като почти спасителна акция. Израелецът Надав
бен Йехуда се качи, върна се в лагер 4 толкова уморен, че каза, че иска спасителна
акция. Обаче пилотите казаха, че не искат да летят над лагер 2 на 5600 м. Той
трябваше да слезе по някакъв начин. На слизане шерпата му си изгубил осмицата
за спускане, паднала му върху главата по едно от въжетата, протрили си ръцете.
Но се смъкнаха в рамките на три дни и всъщност на 3 май бяха евакуирани от лагер
1. Останаха им три часа, но не ги изходиха и ги спасиха с хеликоптер. Това беше
единственото, което създаде известна тревога, тъй като всички бяхме уморени и
никой не можеше да отиде да помогне горе. Обаче Анапурна ги пусна. Времето се
развали, но не така, че да ги убие. И в момента вали навсякъде в Непал. Просто
след оправянето на времето между 30 април и 1 май дойде период на депресия.
Сега в какво състояние сте?
- Докторът Карлос ни правеше измервания на водно съдържание на мускулна маса
и на килограми. Установявах на ден над базов лагер губиш между половин и един
килограм. Ако си пет дни по маршрута, се връщаш с 4.5-5 кг по-малко. Но се чувствам
добре и започвам да си връщам силите. Имах притеснения за изтръпванията от предишни
мръзнения, но тук в Катманду вече ситуацията се нормализира. Чувствам се напълно
аклиматизиран, а и лагерът на Макалу е най-високият от всички - 5700 м. Това означава
по-кратко изкачване със само три височинни лагера. Надявам се на един прозорец
хубаво време, който да хвана и да успея.
Какво четем:
🔴 Иван Вазов - "Кочо"🔴 Чудотворни извори в област Монтана събират поклонници от близо и далеч
🔴 Осмар – истории за камъни и вино
Източник: Дневник
Коментари
Последвайте ни във facebook!
