Десет млн. лв. за най-скъпия паметник у нас - на Съветската армия
Големият брат е виждал всичко – оклюмали венци, ярки графити, бирени наздравици,
политически сблъсъци, рок концерти, обикновени вандалщини. В последните 25 години
в краката му ври и кипи. Едни се кланят. Други протестират. Трети изпразват спрейове.
Само преди броени дни една активистка отново извади флакон и изписа в подножието
му „Окупатори”.
Естествено, да махнеш капачката – на спрея или на гнева, е по-лесно, отколкото да извадиш аргумент срещу Паметника на Съветската армия. По случай 9 септември обаче решихме да оставим емоциите и да се заровим във фактите. Да разберем кой е одобрил проекта за монумента в центъра на София, защо идеологическата машина е моделирала всяка фигура от него и как шепа властимащи са налагали естетика на най-големите български творци.
Отговорите са в прашните папки на Централния държавен архив.
Според запазените документи, на 4 октомври 1949 г. правителството на ОФ приема решение за конкурс за Паметник на Съветската армия в столицата. В състезанието се включват десетки проекти. Само три достигат финала. Макар и различни като композиция и естетика, те са обединени от един задължителен елемент – доминираща фигура на съветски воин.
През пролетта на 1951 г. 22 души жури от специалисти се събира, за да посочи победител. Към оценителите са прикрепени двама съветски другари – скулпторът проф. Сергей Альошин и арх. Павел Блохин.
Проектът на проф. Андрей Николов
Разбира се, става дума за прочутия скулптор, който който преди 9 септември работи в Рим и след това хвърля мост между европейската скулптурна традиция в духа на Роден и българския модеризъм на ХХ век. Авторът на изключителни творби като „Торс”, „Дух и материя”, „Копнеж” и на бюстове на видни българи като Вазов, Стамболийски и Гешов, проектира паметника на Съветската армия близо до бул. „Руски”. Паркът остава зад него.
Според архивните документи монументът е най-висок до улицата, а назад се снишава. „Композиционно това е съвършено неправилно”, отсича обаче журито. Освен това решение на френския възпитаник проф. Николов, експертите не харесват и основната му фигура на съветския войник: „Тя не изразява идеята на паметника, не дава у зрителя представа за характера на Съветската армия като армия-освободителка и закрилница на свободолюбивите народи и специално на българския народ. Образът на войника е образ на войника-завоевател. Поради това, по отношение на съдържанието, скулптурата на централната група е нереалистична… Колективът не е успял да се справи правилно.”
Проект на Данко Митов
За разлика от проекта на проф. Андрей Николов, този на арх. Данко Митов (в онези години главен архитект на София) е приет по-топло. „Добре е разрешен подходът към паметника откъм бул. „Руски”: през широка, ниска стълба се минава в широка платформа, която води към самия паметник… – това придава тържественост на подхода за паметника. Архитектурната част на паметника показва високо професионално майсторство, издържана в класически форми, близки до чувството на нашия народ, монументални и с известна тържественост”.
Скулптурната група, увенчаваща паметника, също е похвалена: „…Чрез фигурата на Съветския боец, свързана с български работник и селянка с дете, е предаден ясно и недвусмислено характерът на Съветската армия, освободителка и покровителка на нашия народ, както и привързаността и благодарността на нашите трудещи се към нея и целия Съветски народ, когото тя представлява.”
Естествено, градивна критика не липсва. „Плащ-палатката на съветския боец в този вид стилизувана като развяни крила, не е приемлива”, размахва пръст журито. Забележки има и към страничните барелефи: „Проектантите са възприели съвсем погрешно едно условно, схематично третиране на формата, което показва неизживяно още влияние на френския формализъм.”
Проектът на Кирил Тодоров
Всъщност става дума за два проекта, като първият е върнат за преработка. В тях присъстват образите на Сталин и Ленин. Въпреки старанието си чрез тези образи да се хареса на журито, Кирил Тодоров удря на камък. „Съвършено неприемливо е, че на барелефа в подножието на паметника в челната група е поставен образа на другаря Сталин, който има подчинено положение по отношение на много по-голямата по мащаб и по-високо увенчаваща фигура, като по такъв начин образът на другаря Сталин е омаловажен. По същият начин образът на Ленин, поставен като украшение върху една петолъчка, е в идейно и политическо отношение съвсем неприемлив”, твърди журито.
Експертите определят цялостния проект като дилетантски. „В композиционно отношение представлява еклектично, неубедително и нехудожествено натрупване на чужди помежду си архитектурни и скулптурни елементи, които не са обмислени в едно цяло.”
След тези констатации журито гласува тайно. С 21 гласа „За” и нито един против посочва за №1 проекта на арх. Данко Митов и неговия колектив – архитектите Любен Нейков, Иван Васильов и Борис Капитанов, скулпторите Иван Лазаров (по-късно заменен с Иван Фунев), Любомир Далчев, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Васил Зидаров и Петър Дойчинов, художникът Борис Ангелушев, инж. Димитър Иванов за конструкцията и арх. Георги Хаджииванов за пространството.
Преди 3 години паметникът осъмна оцветен като американски комикс.
Архивите пазят и една любопитна подробност. След като проектът за паметника е одобрен, проф. Андрей Николов дава ателието си на ул. Любен Каравелов № 15 – днес известно като Червената къща, за „изграждане паметника на Съветската армия”. Прочутият скулптор го изпразва от своите творби и го отстъпва за пет месеца и половина срещу наем от 2000 лв.
Въпреки че приема единодушно проекта на екипа на арх. Данко Митов, журито не оставя хората му да работят свободно. Напротив, затяга контрола. Предлага „колективът да се подсили с някои скулптори реалисти, за да се създадат гаранции за реалистичното изпълнение”. Също така дава ясни насоки как да бъдат направени творбите и изисква „да се създаде художествена комисия, която да наблюдава непрекъснато окончателната изработка на паметника в духа на дадените препоръки”. Ето най-важните от тях:
„…Централната увенчаваща група трябва да се подобри решително, особено по отношение на нейната форма. Възприетото от проектантите условно-схематично третиране на формата, показващо неизживяна влияние на френския формализъм (Бурдел и др.), е съвсем неприемливо. Групата трябва да бъде напълно реалистична, което значи да се създадат типични образи на съветски боец, типичен български работник и типична българска селянка, които в същото време да не бъдат схематично-общи, а индивидуализирани, живи в реални отношения, в движение, състояние. Пример за такова схематично-общо, а не индивидуализирано и типизирано третиране на образа, показва лицето и движението на работника, особено лицето на жената селянка, в което няма нищо българско типично и нищо индивидуално. Това е някаква жена въобще, а не типична българска селянка…
Журито счита, че разместването на положенията на селянката и работника в групата ще подобри значително изразителността на групата; по такъв начин селянката ще дойде от дясно на боеца, детето наместо навън, ще бъде близко до боеца, което идейно ще бъде по-добре; дясната ръка на селянката ще се освободи, в нея може да се постави сърп, работникът ще мине вляво, компресьорът ще мине в дясната му ръка, което е по-естествено, движението на трите фигури ще бъде по-единно, лявата ръка на съветския боец може да се отпусне тогава на рамото на работника и идеята за братството и закрилата да се подчертае много силно…
Необходимо е да се разработят реалистично и облеклата на трите фигури. Плащ-палатката на съветския боец, в този вид, като стилизувано развяни криле е неприемлива, особено гледана отзад, тя прави цялата група неясна и неизразителна. Може колективът да опита да я махне съвсем, за да се открият фигурите от всички страни. Работникът е облечен също така в неподходящи дрехи – в работен, съвременен комбинезон, със занаятчийска престилка. Вълненикът на селянката е нетипичен за българската носия… Необходимо е да се подбере народно, по-типично за нашите селянки облекло. Облеклото на детето е неподходящо за възрастта му. Много схематично и условно са дадени също така и редица детайли във фигурите, например обутите в цървули крака на селянката, гънките на блузата, лицето на детето, което не е българско и пр.”
Както личи от препоръките, целта е да се създаде типично произведение на “социалистическия реализъм” (театрално застинали, изобразени в подробности фигури, аксесоари на оръжия, гилзи от снаряди, копчета, токи, шевици) и да се обезличат авторите им. Или както отбелязва в свой анализ изкуствоведът Филип Зидаров: „Паметникът на Съветската армия реално не съдържа нищо от експресивния графичен стил на рисунките на Борис Ангелушев, който уж е автор на подготвителните рисунки на релефите и на многофигурните композиции. Нищо от прекрасната духовна пластика на Далчев от Съдебната палата, нито пък нещо от чувствения дух на женските тела на Васка Емануилова, нито от качествата на архитектурната класика на Иван Васильов”.
Самият строеж на паметника започва през юни 1952 г. „В настоящия момент се изливат основите. Изработването на скулптурната работа върви добре. В проекто-плана по капиталовложенията за 1953 г. паметникът е включен с 10 млн. лв. – за окончателно завършване”, пише в документите. Дали това е бил целият бюджет за изграждането му, или парите са само за довършителни работи – не става ясно.
Знае се обаче, че през 1954 г. монументът е готов. Открит е на 7 септември по случай 10-годишнината на “народната власт”.
Днес народът често демонстрира отношението си към паметника с „художествени“ акции.
Какво четем:
🔴 Димчо Дебелянов - "Тиха победа"🔴 12 от най-красивите български села (СНИМКИ)
🔴 Народът от бреговете на Черно море, арийците, синеоките и календарът на българите
Източник: Площад Славейков
Коментари
Последвайте ни във facebook!
