Елин Рахнев: Да не караме като джигити! Това е голям проблем, не фойерверките


Мрънкането е част от всичко тук, може да е ехо от трудното живеене

Роден на 3 юли 1968 г. в София

Завършва педагогика в СУ “Св. Климент Охридски”, специализира режисура в НАТФИЗ
     Работи във вестниците “Денят” и “Континент”

Четири години е издател и главен редактор на сп. “Витамин Б”

През 2000-2003 г. е драматург на Народния театър, от 2006 до 2009 - драматург в Сатиричния

Автор е на няколко стихосбирки и пиеси, превеждани на повече от 15 езика

- Г-н Рахнев, разбрах, че обикаляте страната и четете свои стихове. Днес в тази тотална криза време ли е за поезия, ако се позовем на Вапцаров?

- Да, така се случи. Излезе второто издание на “Канела” и получих доста покани. Сега например пътувам за Ивайловград. Дълго време подценявах четенето пред публика. Вероятно от някаква притеснителност или просто си мислех, че стиховете си вървят по свой път и нямат никаква необходимост от допълнително пресиране или натиск. Сега обаче се чувствам щастлив.

Виждам и

усещам хора

от една

кръвна група,

които по някакъв начин харесват нещата, които съм почувствал и аз. Има някаква взаимност във всичко това. Поезията винаги ще бъде нещо много лично, акустично, камерно. Излезе ли от тези граници, лично според мен, ще умрат флуидите й. По тази причина си мисля, че няма време за поезията. Тя винаги е някъде в трепетите около теб, нас. Винаги съществува с някаква своя специална деликатност.

- Какво ви носят срещите с хората?

- Че съм жив. Че са ме разбрали. Че голяма част от депресиите ми, несъгласията, лутанията, болките понякога не са били напразни. Истината е, без да правя реклама, че “Канела” наистина е много обичана. И това няма как да не ме прави малко усмихнат.

- Зареждат ли ви с позитивна енергия, или повече ви отчайват?

 - Книгата ми имаше някакъв свой си, специален живот от 2008 г., когато излезе, досега. Така че в този етап усещам много повече позитиви. Дори направо мога да кажа, че съм щастлив. Рядко го казвам, но сега е точно така.

- Наскоро прочетох чудесен ваш текст за мрънкането по повод строителството на метрото в София. Мрънкането част от народопсихологията ни ли е, или го активира мизерният ни живот днес?

- Вижте, аз вече нищо не разбирам. От време на време наблюдавам нещо, споделям го в рубриката, която водя във в. “168 часа”, и дотам. Дори нямам претенция, че това са коментари, а наистина лични споделяния, някакви кадри от деня, които са преминали през мен и са останали. Не са се изтрили незабавно. Вероятно наистина мрънкането е част от всичко тук. Може наистина да е ехо от трудното живеене. Но чак да се е втъкало в народопсихологията ни - не мисля.

Или поне не ми се иска. Мисля си обаче, че ако един ден всеки от нас разбере, че той е държавата, че държавата не е някакво абстрактно понятие, тогава нещата ще са съвсем различни. Всички ще бъдем по-щастливи.

- Поетът Любо Николов, който отдавна живее в САЩ, има такова четиристишие:

Пръска се огледалото,

разпилява се

на парчета.

Нетрайно е цялото,

детайлът е вечен.

Можем ли да сравним важността на детайла в изкуството с важността на дребните неща в живота? За какво говорят тези уж дребни неща в битието на днешния българин?

- Сигурно можем, но не знам дали е необходимо. Все пак изкуството в глобалната си същност

има по-високи

прагове от деня,

от времето,

от всекидневието. То е измислено да продуцира сетивата на едно друго ниво, да ги разперва в пространството до невъзможност. Може би това, което ме питате, е по-скоро обект на журналистиката. Всъщност в тази рубрика, за която стана дума по-горе, се старая да регистрирам точно тези малки, дребни неща. Но те само на пръв поглед изглеждат малки и дребни. Всъщност са глобални.

- Впрочем вие защо още си в България? Не ви ли минава мисълта да заминеш в САЩ или друга държава?

- Надали бих живял по- различно където и да е. Нещата, които правя, са много повече сърдечни и лично според мен където и да съм по света, ще се случват и изграждат по един и същи начин. Вероятно, ако бях художник или музикант, може би щях много повече да се замисля. Но когато живееш през думите, е някак дори невъзможно.

Поне за мен. Иначе, разбира се, че ми е минавало през главата. Имало е моменти, когато ми е било много трудно и съм гледал нанякъде. Бил съм в страни, в които наистина съм се чувствал комфортно и в пълна хармония. Но явно това нищо не значи, щом съм тук.

- Вие сте основател и сценарист на телевизионните предавания “Кръгове” по БНТ, “Невалидно” по bTV, “Арттрафик” по PRO.BG. Имате ли идеи за ново предаване, или вече не вярвате в силата на телевизията?

- Последните неща, които правих за телевизия, бяха в “Панорама”. Там имах пълна свобода, бях щастлив. Снимах съдби, малки неизвестни хора. Дори от една от тези истории се случи пиеса, която Румен Леонидов написа - “Речта на селския крал”.

Много ме е яд например, че “Арттрафик” имаше кратък живот. Мисля, че беше доста различно. А и беше направено с много любов. Скоро ми се наложи да монтирам нещо малко и изпаднах в шок. Буквално избягах от монтажа. Явно вече съм се уморил.

А и смятам моите идеи за ниско рейтингови за днес, за тук и сега. Казвам го съвсем сериозно. Всъщност вече убедено мога да кажа, че най-добре се чувствам в театъра. Там съм изцяло себе си.

- И този Великден посрещнахме и изпратихме със скандал в църквата с тези фойерверки. Как ще коментирате оправданието на архимандрит Дионисий, който каза, че след като има заря за мутрите, защо да няма и заря за Великден?

- Не мисля, че това е голям проблем. За мен има други, много по-съществени. Те на пръв поглед изглеждат малки и незначителни, шаблонни и изтъркани, но всъщност са много по-важни.

И те са някакви такива - да не плюем по улиците, да не си изхвърляме фасовете, където падне, да не караме като джигити, да се уважаваме малко повече. Не говоря за обич, а поне за малко съпричастност помежду ни.

За темите като чалга и мутри имам усещането, че съм изписал тонове думи, и вече не ми се говори. Не че съм се предал, но вече искам да изживея остатъка от живота си сред красота. Сред близките и приятелите, които ме обичат. Сред хората от моята кръвна група. Дано да не звучи егоистично, маниерно и маниашко. Всъщност нека си звучи както си иска.

- На Гергьовден след много години видяхме военен парад. Можем ли да говорим за храброст на Българската армия?

- Храброст ми звучи страшно патетично и толкова обемно, че чак не знам какво да кажа. Спъва се в съзнанието ми. Наистина не мога да отговоря нито какво се случва с Българската армия, нито какво се случва на стадион “Българска армия”.

- Кога свети Георги ще убие българската ламя?

- Нека не я убива. Просто ламята да се превърне в лебед.


Какво четем:

🔴 Житието на отец Методий - бащата на българския дух

🔴 Акад. Георги Марков за края на Третия райх и как Червената армия превзе Берлин (снимки)

🔴 Д-р Петър Берон мразел да го снимат

Източник: 24 часа



Коментари



горе