Подвигът на Зайчарската чета
Материал на "Българска история" - www.bulgarianhistory.org
Възраждането е епоха от българската история, чиито страници са изписани с кървави
въстания и погубени герои. Със сигурност много българи са запознати с подвизите
на Филип Тотю и Панайот Хитов, на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Но малка част
от тях знаят и за четата на Иван Кулин, която носи уникалното име Зайчарска чета.
Иван Кулин
Иван Ангелов Кулин е избран от БРК за войводата на четата. Той е роден през 1803 година в село Медковец, днешна област Монтана. Още в млада възраст зверствата на турците над баща му и брат му го подтикват да стане хайдутин и неговата героична история започва. По-късно става войвода на чета и участва в Берковско-Пиротските въстания. Макар и потушени, въстанията постигат известен успех. Под заплаха от поредния конфликт с Русия, Високата порта приема българска делегация в Цариград, в която участва и Иван Кулин. По-късно той е избран за представител пред турските власти на родното си село, а по-късно и на Ломската казна с титли кнез и баш кнез. Иван Кулин е един от водачите на въстанието в Северозападна България срещу едрото турско земевладение през 1850 година. В него участват около 16 000 българи, но поради липса на военен опит, слабо въоръжение и факта, че не получават обещана от сърбите помощ, са разбити. След въстанието Кулин е заловен и хвърлен в затвор, но успява да избяга и емигрира във Влашко. Там организира редица други въстания и участва в Първата легия на Георги Раковски през 1862 година, където е знаменосец. В допълненията към записките си Христо Македонски пише за знамето на легията от 1862 година следното:
“Знамето на Раковски, под което устроената в Белград Първа българска легия воюва против турците и спаси Белград от съсипване и изгаряне при бомбардирането му, беше поверено от Раковски на дяда Ивана от Зайчар. В 1876 г. Дядо Иван дойде с особена своя българска чета, съставена от българи на Крайна (Зайчарско и Неготинско), начело на която се развяваше това историческо българско знаме.”
Всъщност Христо Македонски е допуска известна грешка в мемоарите си, защото по време на сраженията в Белград Иван Кулин и четата му не се намират там, а в Крагуевац, където се събират с Ильо Марков. За съжаление Първата българска легия претърпява неуспех и е още през същата 1862 година е разпусната.
Революционните нагласи на Иван Кулин за освобождението на България са сходни с тези на Любен Каравелов и през 1867 година Кулин се включва в ръководството на Български революционен комитет (БРК). В хода на събитията е избран за главен войвода на сформираната от комитета Зайчарска чета, която ръководи заедно с Йеремия Българов. В нея вземат участие около 160 българи.
Йеремия Петров Българов е роден през 1836 или 1837 година в село Медковец, Ломско. Той е един от професионалните ни революционери, за които днес се знае изключително малко. Българов не е негово родно име, той сам се нарича така от любов към Родината. Майката на Йеремия – Станка, е сестра на Иван Кулин и така големият революционер се явява вуйчо на Българов. Йеремия вероятно участва в Първата българска легия, а след това за четири години е подофицер в Сръбската армия (до 14 юни 1867 година). В размирната 1867 година Българов също участва в сформирания от Любен Каравелов революционен комитет в Белград. Там се сформира Зайчарската чета, чийто войвода е Иван Кулин. Същият води разговори със сръбския военен министър, който обещава военна помощ и позволява на българския подпоручик на сръбска служба – Йеремия Българов, да се включи в четата. Младият революционер извършва трескава дейност по набиране на доброволци, пари и оръжие.
Йеремия Българов
Организирането на четата е насърчено лично от сръбския княз Михаил от династията на Обреновичите, с когото Кулин се среща. По това време отношенията между Сърбия и Османската империя са изострени и ситуацията предразполага благоприятни условия за въстание срещу Османската власт. Сърбите тайно въоръжават 160 българи, които се отправят към тогавашната сръбско – турска граница, за да навлязат в българските земи.
Не всички участници в голямата Зайчарска чета са известни. Петър Чолов, който е автор на най- пълното изследване за всички български въоръжени чети и отряди през XIX век, успява да събере сведения само за 14 души.
1. Георги Цветков Капитански от с. Раковица, подвойвода.
2. Цеко Спасов Тодоров от с. Старопатица, знаменосец.
3. Йеремия Петров Българов от с. Мокреш, Ломско, войвода.
4. Иван Ангелов Кулин от с. Метковец, Ломско, организатор.
5. Гено Минков от с. Старопатица, един от организаторите.
6. Никола Пенов от с. Турчин (дн. с. Цар Петрово).
7. Стоян Пешов Раковски.
8. Найден Пешов от с. Дългошевци, Ломско.
9. Никола Гергов от с. Медковец.
10. Цоко Панов от с. Бойница.
11. Пано Пуйов от с. Бойница.
12. Цеко Петков от с. Раковица.
13. Георги Димитриев от с. Котеновци, Берковска околия.
14. Маринко Кръстев от с. Вереница, Берковско
Зайчарската чета от 1867 година има три знамена. Главното от тях е това на Първата българска легия на Георги Раковски от 1862 година. То се пази от Магдалена Станкова до 1867 година, когато го предава на Йеремия Българов. Той го занася в Зайчар, където знамето се превръща в притегателен център за емиграцията в Сърбия и съседните страни.
На 20 юли 1867 година, както е предвидено от българо – сръбския план, Иван Кулин извежда четата от село Вотина, Зайчарско, и я отвежда до самата граница, към Връшка чука, в местността Затворена поляна. Тук Йеремия Българов, със своите военни умения, разделя четниците в 4 роти, на всяка от които е определен началник.
Знаме на Първа българска легия
Още на същия ден на сборното място в подножието на Шашка планина от приготвените български знамена са донесени три: две трицветни и знамето на Първа българска легия – светинята на българите. Пред строените доброволци от сформираната чета дядо Иван Кулин поверява знамето на Цеко Спасов от село Старопатица с пожелание да го носи с чест. С просълзени от радост очи той го приема и като дава тържествен обет, го целува. Над Шашка планина се разнася възторжено “ура”. Пред четниците застава поп Петко Добринов. С кръст в ръка и с пушка до нозе той заклева цялата чета. Един по един въстаниците целуват кръста и знамето и с вдигнато нагоре оръжие извикват: “Свобода или смърт!”
Убедени, че имат подкрепата на БРК и на сръбските власти, на 21 юли 1867 година четниците преминават границата при прохода Връшка чука. Оттам тръгват към Раковския манастир “Св. Троица”. Според плана на БРК Зайчарската чета трябва да стигне до Стара планина и да се свърже с другите български чети, начело с войводите Панайот Хитов и Филип Тотю.
За 3 – 4 дена четата пристига в района на село Раковица и едноименния манастир, намиращ се в Кулска околия. Раковишкият манастир е старо бунтовно гнездо, опожарено от турците по време на Видинското въстание през 1850 година. Насочването на Зайчарската чета към манастира не е случайно. Щабът ѝ разчита на подкрепата на монасите, нейни сподвижници и съратници в борбата за освобождение.
Замисляното общонародно българско въстание, тласък на което трябва да даде появата на Зайчарската чета, за съжаление пропада поради редица причини. По нареждане на сръбското правителство окръжният управител на Княжевац Йоцо Наумович предупреждава турския управител на Видин Азис паша. Той реагира бързо и мобилизира 1000 пехотинци и 100 конници, които посрещат Зайчарската чета във Видин, където българи и турци водят кърваво сражение. Въпреки превъзходството на турците Зайчарската чета смело влиза в боя и го води успешно дотогава, докато на помощ на турската войска не идват сърбите. Това се оказва решаващият удар за българските четници. В решителния момент на боя им с турците Зайчарските бойци са атакувани изненадващо в гръб от сръбската милиция на Княжевацкия окръг, начело със самия окръжен управител Йоцо Наумович.
Напълно обградени от турци и от сърби, българите се сражават цял ден в района на Връшка чука. Накрая Зайчарската чета е разгромена. Загиват 40 български четници. Много други са ранени, останалите пък са пленени от сръбската милиция.
Заловените четници са откарани под конвой на сръбска територия. Сръбската власт арестува и тези, които след жестокия бой успяват да се промъкнат през границата на сръбска земя. Всички Зайчарски четници са хвърлени в сръбските затвори, за да бъдат съдени.
В един сръбски служебен доклад от това време е записано:
“Той (Йоцо Наумович) публично наричал това свещено знаме “кучешки парцал”, защото имало на него българския герб, лъвът, който уж бил приличал на куче.”
В сръбските архиви е запазен и още един документ – доклад до министъра на вътрешните работи за разпита на арестуваните българи, в който относно знамената на Зайчарската чета е записано:
“Йеремия [Българов] нарежда двете трицветни знамена да се развяват, а третото било някаква българска светиня. То било малък формат като някаква икона, боядисана с блажна зелена боя и представлява поле, а на полето малък лъв, изправен на задните си крака, с корона на главата, и както е изправен, стъпил на полумесеца и турското знаме. На това знаме е написано: “СВОБОДА или СМЪРТ”.”
Сражение на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в Карапановата курия, в което вероятно взима участие и Йеремия Българов
При разпита Йеремия Българов отказва да признае откъде са взети знамената. Знамето на Първата българска легия той казва, че получава преди една година от Габрово. Знамето на Зайчарската чета остава да събира прах в окръжното управление на Зайчар чак до 1894 година, когато е унищожено от сърбите.
Залавянето на зайчарските четници и екстернирането на Любен Каравелов от Букурещ в Нови Сад, Австро-Унгария, са основните причини много скоро след това “Българският комитет” да прекрати съществуването си. През 1868 година, след излежаване на присъдите си, бившите зайчарски четници са освободени от сръбските власти. Съдбата на всеки от тях е различна.
Йеремия Българов се прехвърля в Румъния. Там влиза в щаба на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Според Филип Симидов Йеремия Българов загива в сражението при Вишовград, а според други автори – в последния бой на Бузлуджа. Иван Кулин го надживява и умира на 12 юли 1870 година. Найден Попанинов участва във Втората българска легия и загива в бой с турците по време на Сръбско-турската война през 1876 година. Следите на останалите известни четници в Зайчарската чета се губят и съдбата на повечето от тях остава неизвестна.
Днес за делото и особено трагичната гибел на голямата българска Зайчарска чета от 1867 година рядко се споменава. Това са българи, не по-малко достойни и не по-малко смели от революционери като Христо Ботев, Васил Левски, Любен Каравелов. Историята трябва да помни своите герои, за да може да съхрани и да възпита своите наследници в духа на тези прекрасни добродетели, които са притежавали революционерите на Зайчарската чета.
Какво четем:
🔴 Архитектурно-парков комплекс "Двореца"🔴 Ученички върнаха забравена чанта
🔴 Тайната на проф. Генадиев излиза наяве
Източник: Bulgarian History
Коментари
Последвайте ни във facebook!
