Стоичков. Истинският.


Аз съм от поколението, което израсна с Христо Стоичков.

Няма да забравя как, когато бях на около 4 години, често сядахме всички пред телевизора с големите кутии с чипс, гледахме нашето момче, а аз виках: ''Ицо, Ицо''…

Нито тогава, нито сега разбирам нещо от футбол, но още от дете Ицо ми пълнеше душата и скачах, и се радвах при всеки негов гол или дори показан среден пръст.

Тогава не знаех защо го прави дори, знаех, че е нещо забранено и неправилно, но именно това освободено и бунтарско поведение, което демонстрираше на терена го правеше толкова интересен, различен, забавен.

Ицо просто си беше истински и не му дремеше нито от другите играчи, нито от съдиите.

Ако не се чувстваше толкова свободен, може би нямаше да е толкова голям.

А свободата му беше и продължава да е особена.

Предполагам, защото отдавна успя да скъса с робското съзнание, което се толерира в нашата България.

И е себе си, и е горд българин, горд номер 8.

Заради него и момчетата от 94-та, още не сме погребали българския спорт. 

Заради него - българин се е докоснал до отбор като Барселона, заради него имаме и Златна топка и Златна обувка.

Помня първия и последен път, когато го гледах на живо - беше на един благотворителен мач преди няколко години. Тогава си върнах всичките детски спомени от мачовете, които съм изгледала. И осъзнах, че имаме легенда, върху която си позволяваме да плюем!

Нека не се правим на твърде морални, че бил недостаен защото псувал, говорел на диалект, имал самочувствие и раздавал средни пръсти.

Защото и ние го правим ежедневно. Но разликата е, че не сме Стоичков.

И ни липсва неговата сила да напсуваме тези, които ни тъпчат извън телевизора. Затова си живеем в кочинката, притиснати и поробени, и тихичко нареждаме тоя и ония. Тихичко, да не ни чуят.

Стоичков е българин, но ей тая жажда за бунтарство и защитаване на собствените интереси го прави различен. Може би по-добър. И със сигурност много по-успял.

И вчера, на бенефиса му, си припомних защо толкова го харесвах като дете.

Истински е. С обидите и със сълзите, с уважението към тези, които са му помагали.

Нека просто му се радваме и ръкопляскаме.

Той няма нужда от друго.

Ние имаме нужда от него.

За да има някога и следващ номер 8... също толкова добър.


Какво четем:

🔴 Не е работа да си търсиш работа

🔴 Читалище на колела

🔴 Детето, което падна от 8-ия етаж, се подобрява

Източник: Lentata



Коментари



горе