Делото на Кирил и Методий е истински научен подвиг за времето си


 

Преди да минем по хребетите на историята, най-напред трябва мислено да се пренесем в епохата на втората половина на IX в. и да си представим тогавашна Европа със стремежите на големите държави за влияние и надмощие. Особена сила и значение има християнската църква. Положението в Средна Европа е драматично. Немското духовенство се е настанило навсякъде в религиозния култ и води службите на латински, а проповедите – на немски. Това е силна заплаха за суверенитета на малките славянски княжества: за населението латинският е неразбираем, а проповедите водят до понемчване.

 

От историята ни е известно, че на тази тенденция се противопоставя моравският княз Ростислав. Той се обръща към византийския император с молба да му проводи проповедници, които да водят службите на славянски език и да подготвят моравски свещеници. Така изгрява звездата на братята Константин и Методий, които в 861 г. се отправят за Моравия. По-младият брат – Константин Философ – е високо образована личност, завършил прочутата Магнаурска школа в Цариград и останал на преподавателска работа в нея. Зад гърба си вече има две напълно успешни църковно-дипломатически мисии при хазарите и сарацините. Писателски дар е показал и по-големият брат Методий,който също е високо образован за своето време. Запознати с искането на княз Ростислав преди да тръгнат за Средна Европа, двамата братя пристъпват към продължителна упорита подготвителна работа.

Какви са историческите реалности, спомагащи осъшествяването на моравската мисия?  

  1. Двамата братя са от Солун, населен по онова време предимно от българско славянско население, част от славянската маса, която изгражда намиращата се на север българска държава.
  2. Двамата братя произхождат от смесено семейство: бащата (Леон) е високопоставен в държавната йерархия грък, но майката (Мария) е българка. Синовете още от люлката говорят двата езика като родни.
  3. По това време – IХ в. – вече е завършило разселението на славяните. Те са напуснали праславянската родинав Прибалтика и са изградили обединения в Средна, Източна и Южна Европа. Вече близо двеста години съществува Дунавска България. На базата на племенните диалекти са се обособили отделните славянски езици. Обособен е и българският език. Доказателство за това е развитието на праславянските съгласкови съчетания *tj, *dj, *kt и *gt в шт, жд (свещ, межда), което не се среща в нито един друг славянски език.
  4. Въпреки обособяването, по онова време отделните славянски езици са близки помежду си до такава степен, че всички славяни са можели да се разбират, като всеки говори на своя език.
  5. Диалектните различия вътре в отделните славянски страни все още били незначителни.

Пред мисията обаче има и сериозни препятствия:

  1. Всички славянски езици са безписмени. Както впоследствие твърди Черноризец Храбър, в България се използва гръцкото писмо, но това създава големи неудобства.
  2. Липсват богослужебни книги на славянски език.
  3. Религиозната догма забранява в църквата да се слави Бог на друг език освен на гръцки, латински и еврейски, т.е. на езиците, на които е бил написан ироничният надпис на разпятието на Исус.

Двамата братя най-напред пристъпват към създаване на нова графична система, която по дипломатически съображения трябва да не повтаря знаците нито на гръцкото, нито на латинското писмо. Водещата фигура в това дело е Константин.

 

Братята създават известната ни след това глаголица. Художниците в новите времена ги рисуват с разгънат свитък, на който са дадени буквите на по-късната кирилица: това е исторически невярно.

 

Кирилицата възниква след смъртта на двамата братя, наречена е в чест на св. Кирил, т.е. Константин Философ, и авторството й се свързва с дейността на техния ученик св. Климент Охридски.

Кирилската азбука по своята същност копира главните гръцки букви и върви по прокарания път от глаголицата. Заема от нея знаци, които липсват в гръцката писмена система, напр. ж, ч, ш, носовките, еровете и др.

 

Глаголицата е по-трудна за изписване, обаче е напълно оригинално, ново и съвършено писмо, дело на изключително подготвени филолози, които в хаоса от стотиците звукове на устната българославянска реч установяват фонемите – гласни и съгласни, като създават за тях букви. За онова време именно това е истински научен подвиг. Вярно е, че глаголицата е просъществувала кратко, но на нея са направени преводите от гръцки език от двамата братя, направени са след това стотици преписи за деловата църковна работа.

 

По силата на случайностите една малка част са достигнали до нас (около 12 паметника). Между другото в някои райони на Западните Балкани тази азбука се употребява чак до XVIII в. За съжаление не се е запазил нито един ръкопис автограф, т.е. оригинално написан от двамата братя: разполагаме само с по-късни преписи и сме приели да ги наричаме глаголически паметници.

Още нещо трябва да подчертаем: преписите се правят дословно, защото оригиналите са осветени от папата и са обявени за свещени, т.е. за lingua sacra.

 

Истински подвиг е и преводът на богослужебните книги. Гръцкият книжовен църковен език отразява сложни и абстрактни текстове, докато солунският български език е диалект, предназначен за ограничената битова сфера. На братята им се налага да станат първосъздатели на книжовна норма и това е съпроводено с много трудности. Създават нова лексика, калкират, а където се налага – заемат гръцкия термин. Братята не са обикновени преводачи от един език на друг, а гениални творци на български книжовен стандарт. Това също трябва да се определи като филологически подвиг.

 

В обстановка на непрекъсната борба с немското духовенство двамата братя работят в Моравия по изпълнение на своята мисия. Наклеветени че проповядват на славянски език и нарушават една от църковните догми, през 867 г. те се озовават във Венеция, където са принудени да водят тежък диспут с догматиците триезичници. Тук се проявява с пълна сила убедителността и красноречието на Константин Философ. Основният му аргумент е, че Бог дарява с благата си еднакво всички народи, а това им дава право да го славят на своите езици. В горещата полемика със защитниците на триезичната догма Константин излиза победител и старобългарският става четвъртият свещен език. Това е житейски подвиг с риск на живота, защото от историята ни е известно как сурово църквата наказва еретиците.

 

След Венеция двамата братя отиват в Рим, където издействат от папата да освети славянските книгии да ръкоположи групата ученици, които водят със себе си. Всички получават духовни санове: Константин получава висш монашески чин и името Кирил. Тук той заболява тежко и през 869 г. умира.

Борбата за славянско просвещение ляга върху плещите на Методий. Дейността му продължава в Панония. Немските духовници намират повод да го хвърлят в тъмница, но по настояване на папата е освободен и назначен за моравски архиепископ. Там работи до смъртта си през 885 г.и подготвя много последователи. Двамата братяслед смъртта им са канонизирани за светци и това е основание последователите им да им напишат жития, т.е. биографии. Сега са обявени за патрони на Европа.

 

Двамата братя не са само преводачи, а създават и свои оригинални произведения. Св. Кирил е автор на молитви в стихотворна форма, на беседи, на съчинения във връзка с откриването на мощите на св. Климент Римски, както и на съчинението Написание за правата вяра. Надарен книжовник е и св. Методий: той превежда от гръцки на старобългарски Кириловите диспути, пълния текст на библията, номоканона и патерика, създава химн (канон) в чест на св. Димитър Солунски.

 

Немското духовенство подлага на жестоки репресии учениците на двамата братя и ги прогонва от Средна Европа. Част от тях начело с Климент, Наум и Ангеларий през 886 г. успяват да се доберат до България. Тук преди 22 години, т.е. в 864 г., княз Борис със слово и меч е покръстил българите с византийски свещеници. Това е отприщило гръцкото влияние, защото църковните служби се водят на гръцки. В битката за българско богослужение веднага са включени кирилометодиевите ученици. На историческата сцена се появява и високо образованият княз Симеон (по-късно през 917 г. след успешна битка с византийците е провъзгласен за цар на българи и гърци), който през 893 г. постановява, че българският (от наше днешно гледище: старобългарският) език за България е със статут и на църковен, и на държавен: просветеният монарх записва името си и на културния фронт.

 

 През Първото царство се създава цяла писателска армия: Константин Преславски, Наум Преславски, Черноризец Храбър, Климент Охридски, Презвитер Козма, и др. С право историците наричат Х в. златен век на българската култура. Изследователите на епохата допускат, че под псевдонима Черноризец Храбър се крие самият цар Симеон. Трактатът е гореща защита на делото на светите братя Кирил и Методий.

 

През 1018 г. България пада под византийско робство и следват близо два века, през които поробителят с особена ревност иска да унищожи преди всичко завоеванията, осъществени чрез старобългарския език. Веднага църковните служби преминават на гръцки език и се водят от гръцки свещеници. Българските духовници са подложени на гонение.

 

През 988 г. по молба на княз Владимир български свещеници покръстват руските славяни в Киевска Рус и пренасят там преписи на богослужебни книги. Така старобългарският език става църковен и за руската църква. По-късно той оказва силно влияние при оформянето на руския книжовен език. С течение на времето във фонетичната му структура прониква руско влияние: голямата носовка се произнася като [у], малката носовка – като [я],а големият ер – като [о]. Тази русифицирана редакция на старобългарския език днес се нарича църковнославянски език и се използва в църквите с източно православно вероизповедание, вкл. и в молитвите към Бога в българската църква. Църковнославянският език се връща и прониква в България през турското робство като основен фактор при възраждането на православните храмове след погромите на поробителите.

 

Сега да се върнем във втората половина на XIV в. В Търново начело с Патриарх Евтимий процъфтява търновската книжовна школа. Тук творят Киприан, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Йоасаф Бдински и др. В историята на българската книжовност Евтимий се записва с опит да внесе ред в правописа на преписите на богослужебните книги. Говоримият език след прекараното византийско робство вече се е отдалечил значително от кирилометодиевите оригинали и под негово влияние преписвачите допускат отклонения въпреки сакралността им.Благодарение на тези отклонения сега кирилометодиевистите възстановяват отчасти как е изглеждал говоримият език по това време. Патриарх Евтимий не е предвидил появата на нашите съвременни изследователи и воюва за спазване на оригиналния (сакралния) език чрез правописна реформа за придържане към оригиналите.

 

През 1393 г. Търново пада под турска власт, а през 1396 г. е поробена цяла България, разделена преди това на три царства. Патриарх Евтимий е поруган и заточен в Малко Търново (Странджа), по-първите хора на столицата са избити. Известна част от българската интелигенция търси закрила в Румъния. Там те като грамотни хора намират радушен прием в канцелариите на безписмените местни банове: водят сметките и деловата кореспонденция. Пишат, разбира се, на езика, който владеят - българския. Така се натрупват купища от ръкописи, които днес наричаме влахобългарски грамоти. Те са безценен източник за характера на българския език през XIV и XV в. Тук само ще споменем, че кирилицата е официална азбука на православна Румъния чак до 1861 г., когато с декрет е сменена от латиницата.

 

По време на петвековното турско робство в българското езиково землище настъпва голямо диалектно членение: в края на XIX и първата половина на ХХ в., когато възниква и разцъфтява диалектологията, учените наброяват около 50 диалектни групи. Много или малко е това, може да се види от сравнението, че в огромната територия на руския език има само 3 диалектни групи. Тук говорим за диалектите, защото през тъмните векове на робството, когато България е само държава на духа, те са действителният език на нашия народ. Църковнославянският е затворен в тесните граници на религиозния култ, а в цели райони и там е изместен напълно от гръцкия.

 

През втората и третата четвърт на XIX в. възрожденските идеи завладяват българския интелектуален елит и един от основните проблеми е обликът на общия представителен език. Нашите условия са специфични: (1) липсва българска държава; (2) липсва изявена градска доминанта, за да се използва езика й и да се кодифицира като национален (такава е била практиката в повечето европейски страни); (3) старобългарският (нашите възрожденци са приемали църковнославянския като кирилометодиев език) през вековете значително се е отдалечил от актуалния език на българското население. В интерес на истината ще кажем, че се чуват гласове за въвеждане на кирилометодиевия език чрез църковнославянската му форма, но това е толкова трудно, че е повече идея, отколкото реално предложение. Друга идея, на пръв поглед демократична, е да се направи една полидиалектна основа, като се вземат отделни елементи от различните български диалекти. И тази идея за езиково строителство е неосъществима.

 

Веднага след Освобождението възниква необходимост от държавен език с основната за него военна, съдебна и административно-канцеларска лексика. На помощ идва руският език, а чрез Балан – и чешкият, като това е удобство, защото са славянски и съставките им са прозрачни за българите. Българският език и до днес пази значителна част от русизмите, заети по онова време.

 

За българската наука са съществени десетилетията между двете световни войни, когато нахлуват научни термини, заемани от западноевропейската наука. Езиковеди като академиците Ал.Т.-Балан и Ст. Младенов водят горещи битки срещу чуждата лексика и са особено непримирими в случаите, когато със същото значение имаме българска дума. Тук ще приведа само един пример, взет от заглавието на езикова бележка, излязла изпод перото на акад. Ст. Младенов и публикувана в редактираното от него и Ст. Попвасилев списание Родна реч. В една статия на български архитект именитият езиковед открива думата орнирам „украсявам“ и заглавието на унищожителната бележка гласи: латинско-немско-българско маймунски глагол! Въпреки гневните протести на езиковедите българският език приема значителен брой интернационализми и по този начин създава българския научен стил. Между другото чужда по произход лексика активно прониква и днес в езика ни и буди различни емоции сред нашата интелигенция, която се възмущава с мотива на акад. Ст. Младенов: имаме си наши думи, а заемаме! Дебело ще подчертаем, че няма такъв европейски книжовен език, в който да не са навлизали и да не навлизат чужди думи, защото чрез тях се постига друга стилистика. Връх в това отношение е английският език, в който около 30% от думите са от чужд произход. Въпрос на култура е обаче умението къде и кога да се включват в речта. Изкуството за публично говорене не е дадено всекиму!

 

Сега съвсем накратко ще споделим някои мисли за облика на българския език през последните 2-3 десетилетия. С обяснителна цел ще посочим, че в годините след Втората световна война до 1989 г. бе създаден особен партийно-публицистичен стил, който беше абстрактен, неизразителен и некомуникативен. Лингвистите бяха установили, че в него липсва необходимият процент глаголност. Нарекоха го антиезик и дървен език. Целта на говорещите и пишещите беше да не се казва нищо конкретно, но да се говори и да се привеждат цитати. Събитията след 1989 г. решително го отхвърлиха и дадоха път на разговорния интелигентски стил, който печелеше аудитория на ораторите. Установили сме, че това се постига (1) чрез реанимиране и активиране на няколко десетки ориенталски (по-точно: турски) думи; (2) чрез употреба на общоизвестни жаргонизми; (3) чрез допускане на някои евфемистични цинизми ит.н. Този нов публичен стил има много привърженици сред по-младите и още толкова отрицатели сред по-възрастните. Общо обаче е мнението, че българският език се е покварил. Това е несправедливо обвинение към най-българското явление: не се е покварил езикът ни, а е ниска културата на публично говорещите, на хората под прожекторите, които сякаш са абонирани за микрофоните на масмедиите. Атакуват ни с речта си сноби, които нямат какво да ни кажат, но са приели говоренето за свой занаят. И като нямат какво да ни кажат, прибягват към неясните чужди думи, за да ахнем и да си кажем като Вазовия герой: Много чело, много знае!

Една е истината: българският език е най-съвършеното нещо, което е създал и съхранил българинът! И освен нароилите се съвременни празнодумци и вулгаризатори има и многобройни истински майстори на словото: именно това пази българщината! А делото на светите братя Кирил и Методий, поставило началото на книжовния ни език, служил на народ, преживял 7 века робство, без да го загуби, е безсмъртно!

Акад. Михаил Виденов


Какво четем:

🔴 Тези, които искаха хонорари, вече ги няма в компютъра

🔴 ВИЖТЕ ГРАОВСКОТО ХОРО на България и ще ви се стопли ДУШАТА! В памет на акордеониста Ибро Лолов! (ВИДЕО)

🔴 Крепчански скален манастир - Крепча

Източник: epicenter



Коментари



горе