Жените в живота на Иван Вазов


През 1875 г. Вазов ще заяви, че няма вече да пише “песни любовни”, а ще посвети перото си на “песни свободни”. Но животът ще изиска и онази сюжетна линия, разкриваща другия Вазов, който страстно обича, горчиво изстрадва разделите, къса любовни писма, перифразира френски романтици и пише стихове, посветени на Нея, за момента единствената и неповторимата. Опитваме се да си го представим, когато отговаря на въпросите от анкетата на проф. Иван Шишманов. Вазов е 45-годишен, още не е написал “Триндафилите”, но споделя, че това са за него най-красивите цветя:

- Кое е според вас шедьоврът на природата?

– Хубавата жена.

Всичките жени, които вълнуват сърцето на Вазов, са хубави, умни, интригуващи.

 

КАТЕРИНА

Родния си дом Иван Вазов нарича “това мило гнездо”, “това малко светче”. В него му е писано да изживее първите си големи любовни вълнения, като много внимава да не бъде разкрит. Тогава е деветнайсетгодишен, тя наближава тридесетте, а по-късно ще сподели, че е обичал все женени жени. Името на тази “покръстена еврейка” е Катерина. Мъжът й я е “грабнал” от Солун, като, оставайки да работи във Влашко, е поверил грижата за нея на родителите си. Връзката продължава година и раздялата, по думите на Вазов, е “раздирателна”. По това време той е под влиянието на Парни, провокиран от съчетанието между епикурейски и елегични нотки в поезията му. След години ще сподели пред проф. Иван Шишманов, че се срамува от тези свои стихове, като ги нарича “цинични неща”. Въпреки това смело звучи откровението за любовния рай, любимата е назована с гальовно-интимното Рина и все още не се налага присъствието й да бъде мистифицирано. Дързостта на младостта е подкрепена от ренесансовата волност на езика, а вълнуващата телесност въздейства с лексиката на фолклорния еротикон. Ако творби като “Де е моя рай” и “Стаята” насочват към тържеството на споделената любов и чувственото й изражение, то в стиховете му се появяват и знаците на съобразяването, които винаги ще съпътстват Вазов – отношението на майка му и значението на общественото мнение.

 

ЗИХРА

Това е голямата любов на Вазов, която изживява, докато е председател на Окръжния съд в Берковица. Зихра е жена на турски бей, който пиян, се удавя. След това неин покровител става руски офицер. Той я покръства, за да стане Параскева, Прасковия, Пеша... Иван Вазов е далече от мисълта да се жени и в “Моята съседка Гмитра”, чийто сюжет му е подсказан от Зихра, разкрива отношението си към брачната институция: “О, ярем, символ безславен/ на съпружеската гадост...” Същевременно появилите се дописки във в. “Витоша”, критикуващи работата на председателя на съда, а и предстоящото закриване на Берковския съд са причината да се търси алтернатива. Решение бързо се намира. Приятелите искат да го видят устроен в столицата на Източна Румелия, като е излишно да добавяме, че майка и син тъжат един за друг. Преместването на Вазов в Пловдив окончателно разделя влюбените. Той не се и старае да прикрива мъката си – “Със самий ад се запознах...”, “помня”, “разбит съм”, “плача”.

В Пловдив Вазов пише поемата “Зихра”. Само така може да обговори преживяното и да го съхрани. Описанието на устрема към пространството на отминалото щастие е и панорама на един хармоничен свят. Различното е, че природата не е познатата доминанта от поетиката му, а е вторият план, насочващ към драмата – “кат сън изгубих рая”. В поемата и любимата е нова, много различна – тя няма нищо общо с идеала, който до този момент литературата обговаря. Прекрасната Зихра е “растение възточно”, а чувствеността при описанието й избухва в несдържаността на стремежа да се разкрият прелестите на вълнуващата жена. Заедно с това се заявява проблем, който непрекъснато ще вълнува Вазов – отношението на Другите:

защото жертва те сторих

на светский съд коварен.

 

ВЕЛИКА И ПЕЛАГИЯ

В Пловдив Иван Вазов влиза в полемиката на времето. Тогава се запознава и с Велика Тилева, възпитаница на Девическия институт в Москва. В нейно лице открива много начетена събеседница, впечатлен е от непосредствеността й. Тя насочва вниманието му към Некрасов и новото влияние се открива в “Пустота”, “Поет и вдъхновение”, ”Старият книгопродавец”, “Старият стражар”. Същевременно Вазов сам предотвратява възможното успоредяване между създадено и изживяно. Пише драматични творби, но отдава дължимото на житейските радости. Истински съкрушен е, когато чаровната шатенка отхвърля предложението му за годеж. Образована и независима, тя е решила сама да избира своя бъдещ избраник. За преживяното разочарование Вазов не оставя творба, но отново литературата след време свързва имената им. Велика прави първия превод на “Под игото” на руски език, действително с известни съкращения, но е факт, че именно нейното име се свързва с това друго начало на романа. Разминаващи се в живота с Вазов, без срещата им да остави ярка литературна диря, те оставят като следа в отношенията си отзвука на руското.

И ако преживяното е скрито за любопитните погледи, любовният роман с Пелагия, първо, успява да го изведе от равновесие, второ, превръща се в тема, чието обговаряне има ефекта на лавината. Срещат се в Хисаря, тя е много хубава, любовта им бурна, за да останат незабелязани. Пред проф. Шишманов въздържаният в изповедността си Вазов споделя: “Две години изпитвах блаженството на взаимната любов”. До срещата им Пелагия е любовница на адвокат хърватин, но след като отношенията й с Вазов стават факт, тя слага край на тази връзка. Петко Славейков също е впечатлен от хубавицата, известна е славата му на поклонник на женската красота и той не може да се примири, че тя е в чужди ръце. Същевременно публикациите на Иван Вазов в “Народний глас”, отделните му творчески изяви, позицията му в Областното събрание го поставят в центъра на страсти от всякакъв характер. Жлъчно го коментира Захари Стоянов, явен е стремежът на Петко Славейков да убеди колкото се може повече четящи хора в посредствените книжовни изяви на Вазов.

Със сатиричната поема “Кихавицата на Саллюста” Вазов застава срещу някои от противниците си, като принципно новото в обекта на изображение е, че е предпочетена мистификацията. Фиктивните латински имена не скриват кой трябва да бъде открит зад тях, но по същество се тръгва по един нов път в интерпретацията на действителността. Ответният удар е безпощаден – идва ред на обвинението, че Вазов е продал “перото и съвестта си”. Проблемът се обговаря по вестникарските страници, за да се стигне до внушението, че ще има дуел. Финалът на тази безпощадна стрелба идва от Вазов: “Младостта и бъдещето могат да бъдат великодушни”.

Това проехтява за пред света, но зад словесната канонада преминава сянката на Пелагия. Истинската драма е, че идва ред на поредната голяма раздяла в живота на Вазов. Пред проф. Иван Шишманов той споделя, че тя е приела предложението на един руски полковник. Драган Тенев, в своята романизирана биография на писателя, насочва към извънбрачно дете на Пелагия и невъзможността на Вазов да понесе това “морално бреме”. Каквито и житейски синкопи да има тук, Вазов отново остава сам.

Отношението към преживяното намира израз във “В царството на самодивите” - своеобразно бягство от действителността, илюзорно потъване в света на фантазното. Поетът разкрива три важни щрихи от изживяванията си – той е “странник беден, тъжен”, нито за миг не се отделя от мисълта за творчество – “лирата си само нося”, желанието му е да се пречисти от “борби свирепи, кални”. В поемата любимата се появява ту под образа на змеица, ту на вила. Тя го зове и изрича онези думи, които той е притаявал дълбоко в себе си. Заспалият до нея едноок змей е “мъж ужасен”, като в сцената е много силно заявено чувственото начало. Изкусителката сладострастно разпалва желанието му и той с радост потъва в блаженството. Отново мярата е спазена, като корективът идва от Музата с нейното предупреждение, че продължаването на тази страстна връзка означава бъдещо “море от страданья”.

Но змеицата не може да бъде забравена... Пред проф. Шишманов ще признае: “До самоубийство идваше”. Затова и пътуването до Италия има своята скрита първопричина: “сърдечна тъга за изгубената любов”. Създадената впоследствие стихосбирка “Италия”, от друга страна, сама насочва към навлизането в атмосферата на култура, към която Вазов предварително тръгва с пиетет. Ако във “В царството на самодивите” може да се проследи пътуването към един блян, в който чувства и рефлексия към обществения живот търсят нова форма на поетичен изказ, в “Италия” се появява странникът, ненамиращ покой за душата си, докато не изведе в “Ековете” прозрението, че човекът е “проклет за битка непристайна”. Стигнал до общочовешкия смисъл на дилемите си, Вазов може да продължи своя път.

 

ВЕРА

Детронирането на княз Александър Батенберг и контрапревратът променят изцяло политическата карта на България. За мнозина напускането на страната е единствено възможното спасение – между тях е и Вазов, понесъл семейната трагедия от събитията. В творчески план най-важното, което се случва с Вазов, а и с българската литература е, че в Одеса той навежда глава над ръкописа на “Под игото”.

Появява се и Тя. Вера е женена, но мъжът й е в Сибир и пред тях няма пречки. По-късно Вазов определя чувствата си към нея като “мимолетни”, но истината е, че е искал да се оженят, а стиховете му оформят фрагментарен любовен разказ. В него може да се открият миговете на осъзната хармония (”Алеята”), на меланхолично вглеждане в отшумялото щастие (”Спомени” и “Кога отплува”), за да се открои между тях стихотворението “Благодаря”. Често се правят паралели между него и Пушкиновото “Я помню чудное мгновенье”, но истински важното е, че зазвучава рядката като проява интимна изповед, в която се благодари на любимата за преобразения живот, а го няма познатият тип описание на собствените изживявания.

До сватба не се стига, защото баба Съба, всъщност голямата жена в живота му, се произнася, че няма защо да се жени за чужденка, като има достатъчно достойни за него българки.

 

С Атина Болярска в деня на сватбата им

 

АТИНА

Много е писано за завършилата със златен медал Фундуклеевския лицей в Киев племенница на митрополит Климент - писателя и държавник Васил Друмев. Акцентът върху златния медал не е случаен - проблемът е, че тогава, когато отношенията между Иван Вазов и Атина Болярска помръкват, той не може да забрави лековатото й уязвяване, че нейният медал е по-ценен от всички негови “писания”. Обидата в личен план е запомнена и честолюбиво се повтаря.

Малката лирическа поема “Трънкосливката” има предистория, свързана с криза в отношенията между младоженците. Това е и причината често творбата да бъде коментирана от гледна точка на автобиографичното изживяване. В интимен план звучи оценката за изживян ад, а в творчески се осмисля настъпилото разграничаване между две времена. Миналото е идеализирано, а новите сили на настоящето рушат наследеното и изживяват силово наложеното си тържество. Това е Вазовият размисъл за кризата, скрита зад победата.

Бракът продължава 15 месеца. Семейните сблъсъци правят двамата едновременно победители и победени. Той е свободен от нея, а тя не му дава свободата. До развод не може да се стигне, защото Атина има поддръжници в Светия синод. Неин успех е извоюваната издръжка, а въпреки изрично заявената му воля в завещанието да бъде лишена от наследство, успява да получи това, което й се полага по закон. Въпреки гнева на роднините присъства на неговото погребение, може да бъде видяна и на гроба му на всяка годишнина. Около нея остава плътна сянка на мълчание, обричаща я на враждебна неизвестност.

Открит остава въпросът защо все пак се стига до този разрив. Погледнати в своята цялост, спомените за раздялата са противоречиви, а споделени от близки хора, те разкриват различни лица на истината:

 

Съба Вазова - майката 

 

“Майко мила, спаси ме от тази жена, не мога повече да изтрая!”

(По спомени на племенницата му Събка Фетваджиева)

“Мамо, какъв голям грях щях да сторя, бях решил тебе да изпъдя, прощавай!“

(По спомени на брат му Борис Вазов)

“Разправяха още как се е оставил скоро с жена си. Един надвечер тя се връща от гости у своя приятелка. Намира пътната врата заключена. Чука. На същия този балкон се показва баба Събка, Вазовата майка, и казва:

Булка, няма вече място в тая къща за тебе. Иди си при своите.

И си влиза. Така се свършило“.

(По спомени на Кирил Христов)

“Майка ми най-малко не е виновна за семейната ми разруха. Майка ми беше светица по доброта на душата. Тя искаше, напротив, и настояваше, пак да се съберем. Аз не рачих. И имаше защо”.

(Иван Вазов пред проф. Шишманов)

Драматургията на ситуацията е такава, че Вазов е обречен да остане вграден в патриархалността, с която родът и обществото обичат да се произнасят особено върху чужд гръб.

 

Евгения Марс

 

ЕВГЕНИЯ

Евгения Бончева-Елмазова, с литературен псевдоним Евгения Марс, е жената, която вълнува Вазов 16 години. Житейските им пътеки се срещат, когато тя е на 28 години, а той на 55. Вазов не се старае да прикрива чувствата си и неприкрито се радва на общуването с нея. Тя става “драга”, “скъпа”, неговата “ученичка”. Щастлив е на “четвъртъците” й, има своето място на голямото канапе, бавно отпива от чая и обича да я слуша как свири на пиано – изцяло е убеден колко сродни са душите им. Дарява й дори и лирата с венеца, която получава като всенароден дар за юбилея си от 1895 г. След смъртта му Евгения Марс продава изключително ценната реликва на Народната библиотека и предизвиква взрив от полярни коментари. С днешна дата можем да кажем, че Лирата на Вазов е намерила най-достойното си място – тя е в лоното на книгите!

Когато се запознават, Евгения Марс вече има своите първи литературни публикации. От този момент нататък Вазов винаги ще навежда глава на ръкописите й, за което нейните отрицатели хапливо ще говорят, че от текстовете й надничат мустаци. Спорът дали Евгения Марс е талантлива, е непродуктивен. Прекалено много са обстоятелствата, които обясняват популярността, съпровождаща я по време на живота й. Разказите й имат своето място в литературната история, но неслучайно не са преиздавани, ала не може да се пренебрегне фактът, че първата пиеса от автор жена, поставяна в Народния театър, е нейна. Реален е успехът й като редактор и издател с албума “Полувековна България“, но убедителна като писател Евгения Марс е с пътеписа си за Цариград - с все по-отчетливото вглеждане в Нас и Другите, които следосвобожденският пътепис, след Алеко Константинов, категорично приема.

Вазов тук е спътникът, отново обгърнат от дискретност. Интимното остава дълбоко скрито така, както в други години ще остане неизвестна чаровната парижанка, провокирала появата на швейцарските сонети; както ще проблясват очите на Дора Габе и той ще се вслушва как тя чете стихотворенията си... Още тогава се спускат завесите на мълчанието, за да дойдат неясните перспективи пред хипотезите. Остава най-важното - творбите, които се превръщат в художествена изповед. Така Вазов стига до “Люлека ми замириса” (1919 г.).

С ориентацията към триделна композиция: “Образи и видения”, “Под Амбарица” и “Триндафилите” („Из старите ми тетрадки“), се поема към голямата равносметка. Тя започва с най-трудния избор – изцяло посвещаване на съдбата на родината, пренебрегване на личното в името на това с дума и образ да се претвори живота на народа във времето. На този фон единственото стихотворение, посветено на Евгения Марс, е “Полски впечатления”, за да бъде тя открита, неназована, но неизменно присъстваща, в “Триндафилите” последвалото преминаване към привидно малкия свят на житейското начало е видян от перспективата на връх Амбарица, който се вписва в космоса на родното и става едно от неговите най-вълнуващи лица. Това не е носталгично възкресена идилия, а благородният консерватизъм на традицията, която създава поколението на Строителите.

И идва ред на третия цикъл - “Триндафилите”. Избрал прозрачната защита, че представя на белия свят отдавна написани стихотворения, Вазов е много доволен от мистификацията си. В своя “златний заник” поетът изрежда онези думи на откровение, които под друга форма могат да бъдат прочетени в писмата му. Стихотворения като “Ти ме срещна” (”Ти ме срещна пръв път под тополите...”), “Беседа” (“Беседа водим тиха, задушевна”) , “Тя” (”Жена, вълшебница, богиня”), “Зима” (само че тук ще предпочетем финала – “По заскрежений прозорец/ името ти пак чертая”) създават неприкритата атмосфера на любовното изживяване. В поетичния летопис на тази страст се крие и драмата на Вазов – с всички, но самотен; намерил търсената душа, но изживяващ една много проблематична връзка.

В “Триндафилите” се разгръща по-различна версия на “неразделните”– разделени в живота, но заедно в любовта. По лермонтовски прозвучава силното мъжко начало - “строг и властен”–“вихър страстен”, на което отговаря жената, възприета като стихия. Те са заедно навсякъде – по уединената алея, имат своите пребродени поля и планини, странствания в чужбина (”Спомени сладостни, горестни спомени!”). Въпреки това Вазов отново насочва към възможностите на условността:

 ... “Туй всичкото в сън е видял.

 Не вярвайте вий на поета:

 той своя си блян е възпял!“

Ще минат почти тридесет години, докато се появят писмата му до Евгения Марс. В тях Вазов трепетно осмисля всичко свързано с нея. Вълнува се от изданията на творбите й и се гневи на издателя. Пътува по света и природата не го вълнува по същия начин, както я е възприемал, когато е бил с нея. В последната година от живота си той й заявява, че няма друго близко същество на света, настоява за срещи, вижда в техните разходки в Борисовата градина истинско умиротворение за душата си. За да стигнем до последното му писмо, в което изрича с пределна яснота съкровеното: “Сички вие сте мои, защото аз съм щастлив, защото в душата на Женички аз зафащам малко (?!) местенце, и Женичка е прелестна, и Женичка е мила, и Женичка е моя приятелка! “

Трудно може да се приеме малкото местенце, което влюбеният мъж се надява, че има в нейното сърце, но да бъдем великодушни, както сам Вазов призовава, макар и по повод на недоброжелателите си.

Патриархът на българската литература има право понякога да напуска канона, който сам е създал.

 

Емилия Каменова


Какво четем:

🔴 103 годишният дядо Любен от Гинци знае повече от енциклопедиите за живота на селото

🔴 Български хора опасаха Сан Франциско

🔴 Уникално! Габровска котка кърми 4 кучета (СНИМКИ)

Източник: Днес.БГ



Коментари



горе