Елин Пелин: Човекът ме удивлява, но не ме възхищава
Лъжа е, че не зачитаме първите си хора. Ето, за Вазов имаме музей, а ще дойде
ред и за други да имаме музеи. Ние сме на 50-годишна възраст. Тая възраст е пеленачество
за един слон, а какво е тя за един народ - за да имаме музей до музей и гений
до гений… Музей „Иван Вазов”. На ъгъла на едноименната улица „Вазов” и проточената
улица „Раковски”, която води от туптящото сърце на столицата към последния покой
на жителите ѝ.
Кой ли ще е тоя достоен, който е оставен тук, между вещите, които е пипал народния певец, между завесите, които са го пазили от шума и светлината на улицата, за да може да чува по-добре туптежа на сърцето си и да свети на плъзгащата се по хартията ръка със светлината на вдъхновението?...
Да позвъним.
– Да, тук е.
Във вестибюла, който води към кабинета на музея, е тъмно.
– Ще ви приеме, заповядайте.
Вратата се отваря преди да сме почукали и към ръката ми се протяга сърдечно здрава нашенска ръка. Домакинът е естествен човек.
– Седни де, ето стол.
Сяда и той.
Около него - масички, библиотеки, разгърнати книги, завеси. Достойният за обстановката на Иван Вазов е Елин Пелин. (бел.ред. - Елин Пелин по това време е уредник на къщата музей „Иван Вазов”)
– Е – пита Елин Пелин, – по какъв случай?
– Рекохме един път без случай, за да видим разликата между нарочна и случайна среща с голям човек.
Разлика? Обзалагам се, че и пред царя и пред пъдаря Елин Пелин ще си извади от кутията цигара с три пръста, ще каже „запуши и ти”, ще погледне любопитно в очите и ще подкани:
– Е, думай де!
– Е, добре, да думам. Драго ми е да постоя един час срещу човек, който не ще ми се оплаче от орисията си. Елин Пелин е един от най-зачитаните, ценени, обичани български граждани, и то не само заради човещината си – човещина много у мнозина – но и заради, и главно, заради голямото си дарование. Е, на, драго ми е, чест ми е да поседя с такъв човек. Какво по-хубаво да гледаш насреща си човек, който е осъществил мечтите си.
Събеседникът ни се усмихва.
– Ако е думата за мечти, не съм ги постигнал. Мечтата ми беше да стана художник. Това ме увличаше най-много и до 20-годишната си възраст мечтаех да стана художник. Мечтата ми остана неосъществена.
– Но белетристиката…
– Разкази почнах да пиша на шега. Още от малък имах възможност да чета и макар в село, моето Байлово, още в четвърто отделение бях прочел съчиненията на Любен Каравелов и „Под игото” на Вазов. Пишех и стихове под влиянието на Любен Каравелов. Първите ми по-ценни писани разкази се появиха в „Летописи” и „Общо дело” на Янко Сакъзов. Мечтата ми обаче бе да стана художник…
– А как ви хрумна да направите Димитър Иванов Елин Пелин?
– Моето прозаично име нямаше да ме направи популярен. Мисля, че щастливо намерих псевдонима, който обърна вниманието на публиката.
– Но как го намерихте… или той как ви намери?
– Тогава много ми харесваше псевдонима на Тодор Влайков - Веселин. Исках и аз да намеря псевдоним, който да окончава на -ин. Така намерих Елин Пелин.
– И прописахте с него и много писахте… Но с коя работа смятате, че сте били най-добре разбран от читателите?
– Ще помислите, че скромнича или позирам, ако кажа, че не съм доволен нито от една моя работа. Зная си всички грешки и недостатъци.
– Нека всички произведения носят грешки и недостатъци, щом читателите тъй много ги харесват. Вие знаете колко много ви ценят читателите на българска литература.
– Не съм суетен, но все пак популярността и искрените похвали са ми били всякога приятни. Но те, уви, никога не са били за мене елемент на щастие.
В пъстрия разговор, в който постепенно навлизаме, чуваме много ценни неща.
– Човекът ме удивлява, но не ме възхищава – казва по един повод Елин Пелин.
А за българската литература:
– Имам пълна вяра в бъдещето на нашата литература. Вярвам в близкото раждане на силни и оригинални таланти. Обичайно е да се пише из вестниците - литературни и нелитературни - за клюки, интриги, злозависти в нашите писателски среди. Това не е истина. От няколко години в тия среди владее търпимост и се развива дух на другарство. Младите са скромни и с уважение се отнасят към по-старите. Обичам младите хора и се радвам на младите поколения.
Подхващаме Елин Пелин за неговата открито наблюдавана страст - ловджийството.
– Ха стига литература – обажда се един дух.
Нека ми прости г-н Александър Балабанов. В случая той наистина беше един дух – спеше скрит в един дълбок стол някъде из ъглите на кабинета, тъй както спят мнозина литератори, когато слушат да се говори за литература. Но че е дух за Елин Пелин – това не се отказвам да кажа.
Ловът? Ето една приятна тема за Елин Пелин. Анекдоти обаче няма да ни разправи. Пък и целта ни не е анекдоти да събираме – от Елин Пелин и в къщата на Иван Вазов.
– Ловът ми е любимо удоволствие – признава събеседникът ни, – той ме откъсва за малко от града и ми спомага да срещам различни хора, да научавам интересни неща и да мисля на самота.
– Какво пишете сега?
– Една драматична идилия из селския живот; ще излезе като отделен номер на „Селска библиотека”.
Да оставим писателя на спокойствие. Може би сме прекъснали работата му. Ставаме.
Сбогувахме се.
Навън ни посреща есента. А вътре беше приятно, като през пролет.
Христо Д. Бръзицов, В-к „Литературен глас”, октомври 1928 г.
Какво четем:
🔴 КОЙ Е НИКОЛА ФИЧЕВ, УСТА КОЛЮ ФИЧЕТО🔴 Историята на най-големия паметник на Левски в България
🔴 Иван Абаджиев: Някой искаше да ме унищожи! Някой играеше срещу българските интереси!
Източник: glasove
Коментари
