КАКВО? ШВЕЙЦАРИЯ ЛИ?...
Ние сме, да речем, сто души. Обличаме се в пътнически дрехи, снабдявамесе според
средствата си с храна и от железопътната станция тренът ни понася към Цариброд.
Ти не си шовинист, в гърдите ти не гори войнствен огън, но все пак ти си рожба
на своето време и не можеш да се освободиш от понятията и чувствата на сйвременниците
си и като българин, минавайки през Сливница, не можеш да не полюбопитствуваш где
са ония места на тридневните сражения, с които българинът се подигна в очите на
света, като доказа, че умее да мре не само за свое, но и за общо благо. Между
сто души пътници все ще се намерят неколцина, които с разказите си ще оживеят
във въображението ти картините на сраженията върху дремещите сега голи хълмове.
Тия разкази за херойски подвизи ще предизвикат у тебе особени вълнения, ще възбудят
нови чувства, които ти не изпитваш в кафенето нито при таблите, нито при скамбиля...
Ето Драгоманския проход.Като змия се извива тренът между хълмовете-скалисти надясно,
покрити с лес наляво. Да, да, с лес покрити. Тия оголени допреди десет години
хълмове са вече завардени и да ти е драго да погледнеш сега вълншстите върхове
на гъстите млади дървета. Цариброд. Полицейските власти са уведомени, че пристигат
стотина български туристи и те са се разпоредили вече да ги настанят за нощуване.
Тяхната любезност и услужливост те трогва. Ти благодариш тям, благодариш и на
съдбата, която изрина ония полицейски служители, които според разказите на царибродчани
като пладнешки разбойници са карали на сила да им носят ялови овци и да им водят
ялови...
Зора се сипва. От всички страни се стичат към определения пункт бодрите туристи.
Дава се сигнал за тръгване, водачите напред и след тях от разни съсловия и възрасти,
стегнати за поход, снабдени с лека провизия, разсипват се по шосето и закрачват
пътниците. Едно продължително "ура" гръмват от лявата страна на пътя. Тук са карантинните
бараки, в тях са нощували половината от другарите ви. Присъединяват се и те с
песни, с весел говор, със смях, разбуждат цялата долина. Никой не знае положително
колко километра има път да се върви. Едни казват 10, други 15, трети 25, но утринта
е тий примамлива, тъй леко се диша на открито поле, щото преставаш да се интересуваш
за времето и разстоянието, а само ти се иска да напред и напред към предназначената
цел, а тази цел е Погановският манастир.
Ето Желюша. Тук напускаме шосето и се отбиваме в пътя наляво. Почва се възлизането.
- "Полека, момчета, ще се заморите". Но младостта слуша ли? Плъзнали като кози
по оная зеленина, весели, бодри, да не им се нарадваш. Па и старостта сдава ли
се толкова лесно? Старо с младо се надпреварва и не сещат как е изкачен хълмът.
"Стоой!" Малка почивка. Погледнете изгрева на слънцето! Вижте как се осветляват
постепенно върховете. А долу, в долината, виждате ли каква млечна пелена се разстила?
Цариброд е потънал в мъглата. Погледнете сега на югозапад. Виждате ли онези просечени
сиви гигантски скали, блеснали на слънцето! Те тъй успоредно се спущат в бездната,
гдето протича реката Ерма. Под тези колосални отвесни скали, край реката, е Погановският
манастир, потънал отвред в зеленината на дъбовия лес, който покрива стотини разнообразни
по форма и величина хълмове. Сега вече никоя сила не може ви сдържи, никое разстояние
не може ви уплаши, вие рабравяте всички условия и задължения на градския си живот
и се устремявате към този рай, който постепенно ви се открива и открива нови и
нови прелести и разнообразни картини.
Вие настигате селото Планиница, кацнало на върховете на два конически хълма,
но то не отвлича вашето внимание. Скалите, по-скоро до тези чудни гигантски скали!
Минувате село Бански дол и нито го поглждате даже. Скалите, скоро! Боже, каква
е тази пропаст! Каква е там онази бездна, от която се издигат облаци към небето?
Спускайте се надолу, спускайте се по стръмнината, потънете в гъстата мъгла, на
дъното на бездната е селото Погановци. Не се спирайте, напред! Още малко, още
един хълм... Погледнете сега!... В този момент ще въздъхне ли някой за Тирол и
Швейцария, че да го цапна по устата!... Господааа! Гледайте бе, гледайте хубости,
гледайте чудеса... Защо е тъй беден человеческият език, защо е тъй слабо моето
перо! Е, как да опиша сега ония колосални порти, образувани от разноцветни скали,
в които е прикован моят поглед? Как да опиша фантастичните фигури, които гледам
през тия порти? Как да дам понятие за тая райска долина, окръжен с всевъзможни
лесисти хълмове? Мога ли да схвана неизчислимите оттенъци в игрите на светлината
и цветовете? Всички сили и способности немеят пред туй подавляюще величие и всичко
се съсредоточва в зрението, в нямото благоговейно съзерцание... Да ми е да хвана
целия свят за яката, да го дотътря дотука и да им извикам:
- Гледайте бе, дураци, какво се врете из вашите вмирисани градове и села!...
Слизаме на Пагоновския манастир. Бедният манастир. Да останеше на неговите полусрутени
сградици, и десет в година не би се полакомили да го посетят, макар че от магерницата
му стърчи комин, строен от великия защитник на Перник, от Кракра. Какъв поразителен
контраст между вехтите полуизгнили къщички и величествените отвесни скали, които
се издигат зад тях, и девствените гори, които ги окръжават. Вий си подкрепяте
с храна и почивка силите и бързате да напуснете сиромашката печална сграда, за
да потънете в омайното царство на вечно тържествуващата разкошна природа. Вий
вървите край брега, срещу течението на шумящата Ерма, и се приближавате към основанията
на паралелно издигнатите към небесата скали; те притискат реката и тя сърдита,
разпенена, шумно скача от камък на камък и бърза да се освободи и освободена,
разстила своите пенливи води, от които се чуват облекчителни въздишки. Вий се
прощавате със слънчевите лъчи и прониквате в сенчестия и хладния гигантски пролом.
Не се опитвайте да видите върховете на скалите, между които тече реката-ще ви
падне шапката и ще видите само прелестното синкаво българско небе и леки пушни
облачета; напразно гледате- можете да ги ведите само от страна. Спуснете си погледа
надолу и нека очите ви се устремят в пролома, срещу течението на раздразнено шумящата
вода; вижте как се катерят растенията и се стремят да зърнат слънцето. Проломът
се извива и продължава, но жадното око не може да проникне какви чудеса се крият
в туй тайнствено ущелие: брегът край скалите се свършва и дълбока вода лиже подножията
на скалите от двете страни. Ето един смелчаг, освобождава се от облеклото си и
плахо нагазва в струите на Ерма. Той гази в едно направление, в друго, в трето-
търси брод. Той стъпва на една скалица, издигната сред реката, издига се с помоща
на тоягата и почва да дебне към завоя на пролома и се взира... Щастливецо, обади
ни какво има там?... Ерма заглушава нашия глас, а щастливецът, вкаменен, като
че сраснат със скалата, върху която е стъпил, забравя нас, забравя целия свят
и гледа... Ето го, връща се. Ний го обсипваме с въпроси, а той, като че пробуден
от дълбок сън, гледа ни като замаян и във въздишката му се смесва само думата:
"Остави се!"... Колко дребни, боже, колко дребнички животинки изглеждаме ний сега
между тия колоси. Но умни животинки! Ний ще се ухитрим да преодолеем препядствията
и най-накрая все пак ний ще бъдем победители. Ний ще се снабдим с хиляди приспособления
и когато и да е, ще се покатерим по гърдите на тия горди гиганти, а засега - като
не можем направо - ще заобиколим и ще погледнем от върха на скалите в пропастта.
Вий, които не разполагате с още един свободен ден - сбогом, бързайте да не пропуснете
трена, а ний оставаме.
И ето възлизаме. Манастирът като че почва да потъва в пропастта, а пред очите
ни хоризонтът става все по-широк и по-разнообразен. Нахлуваме в гората, пълзим
нагоре, разгръщаме клоновете, пращят от устрема сухите съчки, сипят се камъчета
под нозете ни; ний се качим. Где умора пред тия все нови и нови картини. Пред
нас скала, наляво пропаст, надясно гъста сплетена гора. "Напред, момчета!" И по
една ивица от няколко сантиметра, опрени с ляво рамо о стената, един след друг,
ловим се ту за за камъни, ту за корени, ту за тревата и ето ни над препядствието.
Где са горите гиганти? - Под краката ни. Где е земният рай? - Пред очите ни...
Ний сме на една височина двойно по-голяма от тая на скалистите стени. Стига вече,
нали стига? О, не! С българина не се шегувай, не го дразни-иди сега, че спирай
буйния стремеж на младия български турист. Златната средина се спира, младостта
полита към върха на гората, смелостта се устремява в пропастта. Иди ги спирай,
ако можеш! Тия, които се покачиха на върха, могат да се похвалят, че са слезли
през места, по които не е стъпвал човешки крак; но пък един от тия, които се спуснаха
в бездната, е направил до такава степен отчаян подвиг, който ще направи чест на
най- смелия алпийски турист.
Спускат се четворица, между които един офицер; от скала на скала, чрез сума препядствия,
те слизат стотина метра надолу и... стоп! Пред тях зинала пропастта; за връщане
назад и дума не станала; пред тях се спуска първо една отвесна скала, около осем
метра височина; на два метра от върха едно издадено камъче позволява да се стъпи
добре с единя само крак; под туй камъче шест метра скала надолу и под нея мялки
групи камъни, а зад тия камъни - двеста метра пропаст. Нашият турист, за да открие
път за другарите си, спуска се по скалата, кацва на издаденото камъче и се впива
като прилеп в скалата, с разперени ръце. Другарите изтръпнали от ужас. Няколко
секунди колебание, едно "прощавайте" и... туп вйрху камъните. Другарите чуват
шума от падането и веднага думите: "Слава богу, жив и здрав съм, господа, вървете
наляво"... (Ще злословите ли и за такъв българин, вий, кафененски герои?)...
Хубостите на тази екскурзия не се изчерпват само с околностите на Погановския
манастир. Кото стигнете в живописното соло Власи, пред нас се изпречват не по-малко
величествени скали, прорязани в дъното от същата буйна Ерма, и образуват чудеснияпролом
Ждрело. През Ждрелотовий виждате една мила долина, пресечена от реката, и на среща
хълмове, покрити с лозя. Какво разкошно селце, какви величествени околности: от
една страна гигантският пролом на пъстрите скали, по средата зелена долинка, разцепена
с лъкатушната река, до реката извира топла вода, наоколо пълно с овощия, насреща
лозя и селцето, кацнало на единя склон на скалите; а зад всичко това околностите
на Погановския манастир. Да не можеш да се нагледаш, а още повече - не можеш да
се начудиш где се е въртяла нашата комисия за избиране на санаториуми, та не е
дошла в този райски кът, който твърде лесно може да стане достъпен и да привлече
хиляди посетители. Аз не се съмнявам, че когато и да е, ще загърми, и далеч ще
загърми, славата на село Власи.
Има бъдеще нашата хубава България!
София, 12 октомври 1895 год.
P.S. Ще доживеем ли до свободни екскурзии по Пирин и Шар планина, господа туристи?
Алеко Константинов
Какво четем:
🔴 Сам в Рила - ФОТОПИСИ ЕВГЕНИ ДИНЕВ🔴 Тракийска баница - Рецепта за Тракийска баница
🔴 Болата - заливът, който се превърна в "заложник"
Източник: slovo
Коментари
Последвайте ни във facebook!
