Поетите ни си отиват неразбрани и обругани, остават стиховете им!


„Ако ти си отидеш за миг, ще заровя лицето си в облак и тежко на земята тогава. Нито дъжд, нито сняг, нито слънце, ако ти си отидеш за миг!..”.
На 8 юни почина един от живите класици на българската любовна лирика – Евтим Евтимов. Човекът, който създаде незабравими стихове, а голяма част от тях се превърнаха в песни-хитове: „Ако ти си отидеш за миг”, „Горчиво вино”, „Обич за обич”  и др. Малцина знаят, че Евтим Евтимов е директор на издателство „Народна младеж”, което именно издава скандалната за онова време книга „Фашизмът” на бъдещия първи демократичен президент Желю Желев.  Пет години Евтимов е главен редактор и на някогашния в. „Литературен фронт”, откъдето е  свален по височайше разпореждане година преди промените, заради публикуването на преводни руски статии за „перестройката”. В продължение на 30 години поетът е упрекван заради връзката си с омъжената поетеса Петя Йорданова, заради която самият той се развежда. През 1993 г. тя се разболява тежко. Евтимов урежда да я лекуват в Правителствена болница, но въпреки усилията му, голямата му любов умира. На гроба ѝ плачат двама мъже – той и съпругът ѝ. Те, които цял живот са воювали в омраза за една жена, се прегръщат в мъката си. Трагедията се стоварва на Евтимов в навечерието на 60-годишния му юбилей. Теши  мъката си в чашката заедно с Георги Джагаров, Стефан Гецов и Георги Свежин. Не се срамува да признае: „С Петя ни свързваха две неща – любовта и поезията. И те се сляха в едно. Дължа всичко на нея и на нейната любов!”. Един фалшив морал попречва на двамата да изживеят открито любовта си, но тя остава в стиховете на поета. Завистливците, които не могат да му простят за таланта, ще продължават да припомнят, че е „обичал омъжена” и че „много е пиел”. Така, неразбрани и обругавани си отиват от грешната ни земя най-светлите ни умове и даровити хора. Така си отиде и приятелят на Евтим Евтимов – Георги Джагаров, чиято история поучително припомняме.  

Човекът, който написа „Земя като една човешка длан...” си отиде от този свят огорчен и тъжен

През всичките години на прехода и особено в първите години след 90-та, ние българите се втурнахме със сляпа злоба да отрицаваме миналото си. Отнесохме се нехайно, или направо неуважително към историята си, към много от героите си, към поетите си, към учените с принос, към учителите, общо казано – към будителите на българския народ. И на тяхно място издигнахме в култ пошлостта и посредствените хора. Затрихме културата си и родихме чалгата – във всичките ѝ проявления и форми на живот. По този начин сами осъдихме себе си сега да берем плодовете на нашето „демократично” всеохулващо отрицание. А равносметката е повече от горчива: Не успяхме да съградим нищо красиво и стойностно в живота си за всичките тези вече 26 години – четвърт век!... И най-лошото – изгубихме себеуважението си. А когато моралът на човек се разклати отвътре, чоплен от съмнения за вина и гузна съвест, нищо добро не очаква такъв човек, такова общество! Защо постъпихме така?! – От нашия живот си отидоха огорчени в Отвъдното много наши творци. Да ги изреждам ли?! – Знаете ги!... Един от тях, от многото, бе човекът, който написа истински химн на родолюбието: „Земя като една човешка длан, но по-голяма ти не си ми нужна...” – Георги Джагаров! А новата постдемократична власт му взе жилището, остави вдовицата му да си гледа старините в общинска квартира под наем! България плати за това някакви си 9 200 евро обезщетение – едно нищо, на фона на всеобщото разхищение и кражби. Срамното обаче е, че държавата беше осъдена като НЕ права, като дребнаво и злобно посегнала на един свой гений, автор на ода за родината!     

Обезщетението за наследниците на Джагаров бе оповестено през 2011 г. на заседание на МС. Но то, забележете, не е заради реституирания апартамент на Джагарови на жълтите павета на бившия бул. „Руски” – срещу Руската църква, а за дълъг и изтощителен процес, продължил близо 10 години след смъртта на Джагаров в края на ноември 1995г. За семейството на поета сумата, присъдена в Страсбург нямаше материално измерение, а бе по-скоро морална реабилитация за всичките години на изтощителна битка с документи за доказване, че Джагарови са закупили апартамента си. Истината е, че поетът умира под заплахата, че съпругата и трите му деца ще останат без дом, напълно разочарован от всичко ставащо след 89-а и обезверен за бъдещето на страната.

 
Официално връща партийния си билет и се усамотява по собствено желание в семейната вила в Банкя, в самоунищожителна душевна агония. Когато най-строгият ревизор на УБО – Емил Богданов отива да направи ревизия на вилите на бившите соцвеличия, установява с почуда, че човекът, за когото се говореше, че е бил най-големият соцбохем и направо казано - алкохолик, няма нито една бутилка от алкохол в дома си, а в безпорядъка наоколо се виждат празни кофички от кисело мляко. И децата на поета твърдят, че Джагаров никога не е внасял алкохол вкъщи, че ги е възпитавал в скромност, а когато се усамотявал на вилата се хранел само с някакъв колбас, кисело мляко и хляб. Пиел навън и черпел наред. Съпругата на поета Цветана си спомня за сватбата им: „Бяхме млади, беше ни весело, с последните джобни пари отидохме в Руския клуб на обяд... Ние си бяхме и младоженци, и кумове, и сватбари...” Апартамента на бул. „Руски” купуват когато вече са по-замогнати, имат три деца, а Джагаров е председател на Съюза на българските писатели  и има право на по-голяма жилищна площ за кабинет. Жилището е закупено  през 1977 г. за 35 915 лева, удостоверява  документ. Това са немалко пари за онова време, в което един апартамент струва от порядъка от десетина до 14 хил. лева. Но Джагаров тогава е един от първите мъже в държавата и именит поет. Когато след Десети ноември семейството му трябва да освободи апартамента в полза на реститути, наследниците Джагарови посрещат предизвикателството с достойнство. Цветана Джагарова го почиства до блясък и ги поканва вътре с думите: „Заповядайте, и да сте живи и здрави!” Раздялата с дома, в който двамата с Георги са отгледали децата си е душевна драма за нея, но стиска зъби и овладява емоциите си. Макар отвътре да я души мъката, че делото е било водено не само срещу нея, но и срещу мъртвия Джагаров. Реститутите са правнуци и праправнуци на Димитър Хаджикоцев, който е бил кмет на София само 52 дена в периода юни-август 1878 г., но за няма и два месеца като градоначалник се облажва с парцели, върху които по-късно кацват маститите сгради около жълтите павета. През 1883-та този човек отново кметува – пак за кратко, за 4 месеца, и закупува още хубави места, които записва на името на жена си. Да ви прилича на днешните ни кметове и управници?! Днес този район на София е не само идеален център, но култово място, където собствеността докарва ежемесечни  тлъсти доходи на собствениците си. А духовността вече, дето се вика, е „демоде”. Като поетите. Никой не го е грижа, че Джагаров е бил не само зам.- председател  на Държавния съвет, но знаменит поет –  единственият български поет, признат от Френската академия със специалната награда за чужда литература. Българите от по-новото поколение може и да не са чели и чували „Земя, като една човешка длан, но по-голяма ти не си ми нужна...”, а може и да се присмеят на този демодиран патриотизъм. Така че какво толкова, че с Решение на ВКС от м. юли 2004 г. всъщност, макар и напълно законно според новите разпоредби за реституцията, бе „осъден” покойният поет Георги Джагаров. Човекът, който навремето бе доста по-смел от мнозина, приписали си „дисидентство”. Ще припомня защо: Когато излиза пиесата му „Прокурорът” повечето соц-критици изчаквателно се въздържат от коментар, други се нахвърлят на автора. Единствено проф. Юлиан Вучков дръзва да напише хвалебствена статия за пиесата, която излиза в някогашния в. „Литературен фронт”. Блюдолизците остават изненадани, когато установяват, че и Тодор Живков също не само че не я порицава, ами бурно я аплодира по време на представление. Джагаров става един от неговите любимци – възприеман е от Тато и с положителното, и с кусурите - като честен човек, чаровен бохем и откровен любител на чашката. По тая линия Джагаров бил близък с големия актьор Стефан Гецов и всъщност именно той го запознава с Първия. Оттам насетне Живков е имал такава слабост към поета, че дори го е взимал със себе си на гости на майка му - баба Маруца. Тя хем ги гощавала с баница, хем им нареждала, че хората недоволстват от едно, или друго, и че непременно трябва да се вземат мерки. Въпреки тази близост между Джагаров и Тодор Живков, филмът „Прокурорът”  е забранен близо 20 години.
 
В него ясно се повдигат нелицеприятни истини за характера на болшевишката власт. Самият Джагаров обаче не се е облагодетелствал от привилегиите, както би могъл и като много други совелможи. В т.нар. демократичен преход поетът осъмва без имоти и пари – с едно жилище и една вила, а има три деца! Заради децата си дълбоко преживявал, че не им оставя кой знае какво. Категорично не обичал да дава интервюта. Ето защо е буквално библиографска рядкост един публикуван разговор между Джагаров и журналистът Йордан Янев, също вече покойник. Ето какво признава в него Джагаров: „Много години бях в коридорите на властта. Бях близък с Тодор Живков и никога не съм крил своето уважение и почит към него. Винаги съм твърдял, че е голям държавник. И след време историята ще го потвърди. Реформаторите след 10 ноември 1989 г. тръгнаха по един път, който аз не одобрявам.

Това е гибелен път за България. Тази тяхна политика вещае разруха и тя скоро ще се почувства. Народът ни ще бъде обречен на мизерия и нищета, ще започне разграбване на съграденото досега. Ще избухне нова, невиждана по размерите си корупция. Ще се развихри престъпността и проституцията. Ще се срине държавността. Бързото сродяване с капитализма няма да донесе нищо добро за България. Както винаги е ставало, така и сега, вълната ще издигне начело слаби личности, чуждопоклонници. Хаосът, който е започнал, ще смачка способните и талантливите. И все по-често ще чувате по радио и телевизия едни и същи дърдорковци, в чиито мозъци няма нито една свежа мисъл”.

Какво пророчество за нашето Днес!...  Джагаров казва всичко това приживе на Живков, който вече е един болен и изоставен от всички старец. За него казва в същия откровен стил: „Живков умееше да прикотква писатели, учени, артисти, режисьори... Тази атмосфера ни допадаше. Трудно беше да се проумее, че това е също начин да се разруши личността на твореца!” Понеже често спрягат Джагаров като един от авторите на Възродителния процес, то е добре да изтъкнем един факт: когато Вежди Рашидов „козметично” променя името си на Веждю Радишев,  Джагаров лично се разпорежда „да не го закачат”. Без коментар. Като зам.-председател на Държавния съвет, стотици хора търсят помощта му за какво ли не. Джагаров, по думите на близките му, се тормозел, че не може да помогне на всички. Особено на хора без жилище. „Хората си мислят, че ключовете са ми джоба! Искам, ама не мога!..”, казвал той видимо разстроен, че има хора без дом. А ето че без дом остана след Десети ноември собственото му семейство! Най-голямото огорчение за поета е, когато от телевизионния екран чува  Петър Младенов да съобщава, че са отнети всичките му звания. „Отпусна се във фотьойла като ранена птица! - спомня си Цветана Джагарова. - Сякаш нещо в него се скърши. Мислех, че ще получи инсулт! Каза само едно „Как може!..” и замлъкна. Беше дълбоко наранен, буквално разтърсен, беше... душевно„омъртвен”!” Това е началото на Края. Джагаров замлъква точно като ранена птица. Затваря се в себе си и може да се каже, че вътре в себе си вече е бил покойник.

Георги Джагаров:
НЕ СЪМ ЖИВЯЛ ЗА РАЯ...

Жажда

Страхувам се, че може да умра,
тъй както ходя, или както пиша.
Страхувам се, че може да умра,
Не в битка, а сред някое затишие.

Вече 26 години българите са в някакви постоянни битки помежду си и със себе си. Страшното е, че в тази суматоха не се родиха личности, не се откроиха таланти и не създадохме нищо ценно за историята си. И още по-страшното е, че да –лишен от истински каузи и морални идоли, човешкият живот се превръща в самоунищожително „затишие”!... Това е контекстът в прозрението на поета, който премина трънливия път от пламенния възторг до тихото огорчение. 

За в. „България сега”
Еми Мариянска

 


Какво четем:

🔴 Защо всяко българско дете в чужбина трябва да знае български език

🔴 Надиграване

🔴 Военното положение в Столипиново

Източник: България сега



Коментари



горе